Петко Тотев

Навършиха се 1050 години от смъртта на Климент Охридски. Неговото литературно дело е неразривна част от общата му всеотдайна дейност на пряк наследник и продължител на Кирило-Методиевата мисия.

У автора на Похвално слово за Кирил се проектират както чертите на славна и незабравима епоха в културната и политическата история на България, така и очертанията на бъдещето - все по-решително разширяване на пробива, осъществен от равноапостолите Кирил и Методий в тълкуването на християнския хуманизъм и равноправието на всички народи.

Почти всички известни и неизвестни автори в старобългарската литература, които са писали за Кирил и Методий, отделят значително място на борбата им срещу триезичниците. И това не е просто преразказване на характерен епизод от житието на Кирил, „общо място” в популяризирането на неговото дело.

И най-беглият поглед върху паметниците на старобългарската литература ще ни убеди, че тук става дума за отстояването на нова, новаторска философска концепция, за нейното литературно усвояване и обогатяване, за същността на цяло направление в старобългарската литература.

Старобългарските писатели подемат полемиката срещу „триезичната ерес”, започната лично от Константин Философ. Това е полемика срещу догматичното, закостенялото, анахроничното тълкуване на християнския хуманизъм, срещу вече остро проявилите се форми на християнски аристократизъм и „богоизбраничество”.

Както е известно, триезичниците твърдят, че Словото Божие може да се проповядва само на три езика - еврейски, латински и гръцки. Всички иноезични проповеди на същото това Слово Божие са еретични… Това е официално санкционирано разделение на народите и езиците на богоизбрани и небогоизбрани.

Старобългарските писатели водят полемиката срещу триезичниците от много силна позиция. Трябва да се отбележи, че историята на християнството до Кирил и Методий е пълна със справедлива и остроумна критика срещу официално утвърдени канони.

Полемичната сила на старобългарските писатели обаче е в това, че те не само критикуват триезичниците, но има какво да им противопоставят.

Вече съществува делото на Кирил и Методий. Поставено е начало на славянската култура, която се развива бурно и неудържимо. Самата по-нататъшна полемика срещу триезичниците се превръща в градивно дело - в по-нататъшно утвърждаване, разширяване, задълбочаване, доизграждане на Кирило-Методиевата философска и практическа просветна система.

Така например у Климент Охридски спорът с триезичниците е композиционен похват в изграждането на лирическия образ на Константин Философ - образ метафора, в който изтъкнатият старобългарски писател синтезира същността на новопоявилата се славянска култура като крачка напред в общото развитие на цялата християнска цивилизация.

Трябва добре да разбираме литературната форма на Похвално слово за Кирил, да не я разглеждаме само като литературноисторическа категория и неизбежна за времето условност.

В образите на тази патетична ода съвременният читател трябва да вижда пълноценен художествен израз на ново съдържание, на нова философска концепция, вдъхновяваща всички старобългарски писатели и издигаща младата тогава българска литература до върховете на литературната и философската мисъл през тази епоха.

Не бихме стигнали много далеч, ако разглеждаме Похвално слово за Кирил просто като „похвално слово”, като една от безчислените прослави на божествена или обожествявана личност, с каквито изобилстват литературните истории на всички народи.

Ако възприемем лирично-патетичните похвати в Климентовото слово просто като литературни суперлативи, повече или по-малко традиционни в рамките на този стар литературен жанр, няма да почувстваме както трябва основните акценти на Климент Охридски, своеобразната пресечна точка на неговия лиричен възторг и дълбокото философско осмисляне и оценяване на Кирило-Методиевото дело.

Още в самото начало на Словото, още при първото споменаване на Константин Философ Климент Охридски го нарича „новия апостол и учител на всички земи” (разредките са мои - П. Т.).

Първото нещо, което се споменава, изтъква на най-преден план, е именно този израз. И той е действителна оценка на действително новото, общочовешки значимото в дейността на славянския първоучител.

Впрочем чак по-нататък в текста Климент споменава за славянството - несъмнено за автора е много по-важ-но да подчертае най-напред и преди всичко световния мащаб на Кириловата личност, световното значение на неговата пионерска, апостолска дейност!

В постройката на лирическите градации, във все по-извисеното и възторжено извайване на лъчезарния Кирилов образ Климент Охридски постига именно тази цел. Краткото упоменаване на Константиновата дейност като проповедник и полемист завършва по следния начин:

„Той довърши това, което Павел не бе успял да свърши, прелитайки като орел на всички страни - от изток на запад и от север на юг”. (1)

В прекрасния лиричен размах на това сравнение оценката на Кирил като пряк продължител на онова, което е извършил апостол Павел, отново изглежда като суперлатив.

А всъщност няма преувеличение - изразено е действителното значение на Кирило-Методиевото дело откъм неговите най-едри общофилософски измерения: борба срещу консервативно-аристократическото принизяване и извращаване на християнския хуманизъм, борба за разширяване и утвърждаване на неговата демократична основа.

Като знаем от Фридрих Енгелс, че през тази епоха всички идеологически борби неизбежно имат религиозна форма, не е трудно да се види колко е задълбочено, едромащабно, синтетично късото Похвално слово за Кирил.

С още по-подчертан акцент е изтъкната общочовешката същност на Кириловото дело в онзи възлов момент на Словото, когато се говори за сътворяването на славянската азбука:

„Като изяви на всички народи разумно скритите тайни и явни слова, той ги тълкуваше на едни чрез писмена, а на други чрез учение”. (2)

По такъв начин възторжената прослава на Кирил, постигната от Климент Охридски в Похвално слово за Кирил - прослава силна, самобитна, поетически изискана - е едновременно и първокласна лирика, и оригинално, проникновено вникване в общочовешкото значение на славянската писменост и култура, култура, която се схваща от старобългарския писател като перспектива за разширение, умножение, ново обогатяване на основни човешки ценности и завоевания в борбата срещу силите на консерватизма, ограничеността, неравенството и невежеството.

————–

1. Старобългарски страници. Антология. Под редакцията на Петър Динеков. С., 1968, с. 504.

2. Цит. съч., с. 505.

——————————

в. „Труд”, № 229 (6186), 28 септември 1966 г.