Ейвин Болстад

превод: Любомир Духлински

- Ето, идва счетоводителят - каза Петeр, известен като Мълнията. - Ами ако сега го кажа вместо него? - попита той, като изкусно придаде на лицето си изражение на безпомощност.
Луничките плътно покриваха носа и челото му, достигайки почти до буйните червени къдрици.
Машината за маркиране шумеше тихо. Госпожица Холм потисна смеха си. Изчислителят енергично пусна в ход своята електрическа сметачна машина и тя затрещя оглушително. Коледа или не Коледа, той както винаги щеше да работи усърдно, докато свърши работния ден.
- Млъкни - каза добродушно Слетън, обръщайки се към Мълнията. - Мърдай по-живо, иначе няма да можеш да се справиш с всички пликове до края на работата.
- Добре, само че той все пак ще каже тази фраза - прошепна развълнувано Петер. - А, ето го. Е, не, днес ще го кажа вместо него.
Само че счетоводителят изпревари Петер. Той дръпна леко куртката си, притвори клепачите си, поглади с костеливата си ръка лъскавата си плешива глава и каза уморено:
- Боже, Слетън, как можете да търпите шума на тази дяволска машина по цял ден?
Петер се огледа триумфално. Изчислителят се обърна и заяви внушително:
- Тази машина спестява на фирмата хиляди крони.
- Е, добре, да се надяваме, че е така - каза доста кисело счетоводителят и отново насочи дружелюбния си поглед към Слетън.
- А сега той ще каже другата фраза! - изтърси Петер.
Счетоводителят се обърна към Мълнията и го погледна напрегнато, но той седеше, сякаш нищо не се е случило, протягайки готовия плик на госпожица Холм, давайки си вид, че дълбоко е въвлечен в разговор с нея.
Счетоводителят отново се обърна към Слетън:
- Е, скъпи мой Слетън, как мислите, войната ще свърши ли тази седмица?
- Разбира се от само себе си - отвърна Слетън с усмивка.
- Да, да - каза сериозно счетоводителят. - Говорите това от девети април* и ще го повтаряте, докато войната наистина свърши или докато всички не отидем на онзи свят.
- Нещо непременно ще се случи - отговори убедено Слетън. - В света винаги нещо се случва. Не е ли така?
- Така ли мислите? - тъжно попита счетоводителят. Той дишаше тежко. - Е, добре, днес нямам време да бъбря с вас, Слетън. Но все пак някак си ми става по-леко, когато слушам оптимистичните ви глупости.
Влезе директорът. Правеше обичайните си коледни обиколки и от ръкостисканията ръката му вече се схващаше. Всички се изправиха и изслушаха топлите му пожелания за весела Коледа и победа на съюзниците. Последните думи бяха малко опасни, но директорът можеше да поеме този малък риск; затова пък популярността му сред служителите щеше се увеличи значително. Директорът познаваше добре подчинените си.
Тогава се намеси счетоводителят:
- Значи така, „Ела” тази вечер вдига котва ? - попита той.
Директорът сви рамене и хвърли бърз недоволен поглед на счетоводителя.
- В трюмовете си тя носи желязна руда за германските стоманодобивни заводи - с горчивина отбеляза счетоводителят.
- Да, това е тъжно - каза директорът. - Е, още веднъж желая на всички ви весела Коледа.
- Този товар ще донесе смърт на хиляди наши приятели - каза счетоводителят.
Той стоеше, поклащайки замислено глава. Дишаше тежко.

В семейство Слетън коледният празник приключи късно. Децата спяха дълбоко в леглата си, стискайки подаръци до гърдите си. Часовникът показваше един и половина.
Елсе седеше на леглото и се взираше в пространството с празен, безпомощен поглед. Тя се усмихна напрегнато, когато Слетън, облечен, с куфарче в ръка, влезе в стаята.
- Е, по-весело, детенце - каза той шеговито и й протегна ръка.
- Бог да те благослови, Рагнар - прошепна тя дрезгаво, като стисна ръката му така, че ноктите й се забиха в дланите му.
- Спи, скъпа - каза той меко, но решително. - Ти вече знаеш: това, което правя, също е работа. И се опитай да не мислиш за него - добави тихо.
Той въздъхна. Колко е тежко, че опасността заплашва не само теб, но и твоите близки, дори и те да не подозират нищо.
Елсе мислеше за нещо съвсем друго.
- Ще спя, Рагнар - каза тя, събрала цялото си мъжество.
- Това е добре. - Лицето му просветна. - Довиждане!
Той хвърли поглед на спящите деца и бързо излезе.

Половин час по-късно двама души седяха в тъмен склад зад малък магазин на брега на морето. Мъждивата синкава светлина на джобното фенерче хвърляше тайнствен отблясък върху бързо движещите се ръце. Тихи, отривисти думи се отронваха от време на време от устните: „Забавено действие… девет часа… “лепка”**…
Спокойните ръце, замръзнали от студа, работеха в пълен мрак. Само пресекливото дишане издаваше присъствието на хора. Работете! По-бързо. Не, не така!… По-спокойно… по-спокойно!
- Готово ли е? - попита шепнешком Рагнар.
Слабата синкава светлина отново се плъзна по предметите пред тях.
- Да - отвърна приятелят му.
Те станаха и започнаха да се събличат. Голите тела изглеждаха сини на светлината на фенерчето. Лъчът му постепенно избледня, когато удари черното петно на вълнените гащи и окончателно се разтвори в мрака, когато хората навлякоха тъмните си ризи.
Вратата на склада се отвори със скърцане. От морето лъхна хлад.
- Прекрасно! - прошепна Рагнар. - Морето е черно като катран.
- Брр… сигурно и водата е студена! - каза спътникът му и потръпна.
Рагнар се засмя тихо.
- Знаеш ли посоката? Виждаш ли, там е силуетът на завода?
Другарят му измърмори нещо в отговор и след това прошепна:
- Ти все пак не плувай толкова бързо.
- Договорихме се! - отговори Рагнар на приятеля си, а той, като се втурна надолу, заплува покрай дървените подпори на пристана.
Рагнар затвори вратата на склада и го последва. Щом се озова във водата, тялото му сякаш беше притиснато от леден пръстен. Сякаш дишането му спря, той отвори широко уста, конвулсивно гълтайки въздух. После размаха ръце и заплува.
Далеч от тях банда пияни германци се движеха по улиците с песни и възклицания. От време на време се разнасяха изстрели във въздуха и хората в морето потръпваха. Ледено студена вода заливаше устата им. Краката им се вдървиха от студа. Рагнар ускори темпото си, за да се стопли малко, но си спомни своя спътник и спря, придържайки тялото си върху морската повърхност с леки замахвания на ръцете. Той се обърна и погледна нагоре към планината. Аха, така! Всичко е правилно. Ето пукнатината.
Те плуваха от доста време и Рагнар започна да се чуди дали не са загубили посоката. И тогава пред очите им се извиси черна стена, толкова близо, че спряха от изненада. Те се държаха над водата с ниско наведени глави. Наоколо беше тихо. Чуваха германския часовой да крачи нагоре-надолу по палубата. От време на време спираше и започваше да потропва с крака. Котвената верига звънеше всеки път, когато корабът се залюляваше от вълните.
Гмурнаха се под кърмата.
Сега водата вече не им се струваше студена. Беше по-скоро топла. На кораба се чуха дрезгавите звуци на патефон***. Някой свиреше безкрайно “Весела Коледа”. На връщане Рагнар трябваше да плува близо до своя спътник, за да не го изпусне от поглед.
След първите четири пет глътки коняк, зъбите им спряха да тракат като кастанети.
- Не е добре - каза Рагнар, трудно потискайки треперенето си, - че се наложи да потопим кораб, принадлежащ на фирмата.
- Може би - отвърна приятелят му и отпи още една здрава глътка.

- С миналото ти! - така се поздравяваха служителите в офисите сутринта след коледния празник.
Счетоводителят пръв дойде до Слетън. Но този път червенокосият шегаджия Петер сгреши, защото счетоводителят каза:
- Знаеш ли, Слетън, днес все пак нещо се случи! „Ела” лежи безопасно на дъното на фиорда. Ако не бях трезвеник от двадесет години, щях да отида и да се напия до козирката, по дяволите. Е, кога ще свърши войната сега, Слетън?
Слетън избухна във весел смях и сигурно щеше да се смее дълго и заразително, ако един мъж, съдейки по дрехите му, работник, не беше нахлул в офиса.
- По-бързо! - той извика. - Арестуваха Томи и… по-бързо, момче!
Рагнар скочи иззад бюрото, обърна се от вратата, махна с ръка и веднага хукна навън. Счетоводителят стоеше като ударен от гръм и с изпулени очи гледаше след него. По улицата изтрополя камион. Тогава счетоводителят се обърна към изчислителя и каза:
- Така значи, той е бил…
Директорът, който правеше обичайните си обиколки, влезе в кабинета:
- Какво става тук?
Но счетоводителят само мълчаливо отвори уста, без да може да издаде нито звук. Накрая той облиза пресъхналите си устни и започна да разказва всичко по ред.

Рагнар се завърна чак за Коледа на 1945 година. Той беше останал в Норвегия през цялото време, но към момента на освобождението беше на друго място. Елсе отиде да го види за една седмица. Тя имаше какво да разкаже, но те предпочетоха да не говорят за това. Някои неща той знаеше, за други се досещаше.
Когато Рагнар стоеше на гарата, прегръщайки жена си, му се струваше, че вече се е върнал у дома. Хората ги гледаха с усмивки и кимаха съчувствено. Това зрелище все още не беше обичайно, въпреки че през последните шест месеца можеше да се види доста често.
Роднините не можаха да изтръгнат почти нищо от Рагнар за неговите приключения. Той говореше малко, а и малкото, което искаше да им съобщи, отдавна беше обсъдено. Няколко години от живота бяха пропуснати. Много се е случило. Много се помни като ужасен кошмар. И стига за това…

- Ха! - възкликна счетоводителят, като видя Рагнар да стои пред бюрото си с палто и шапка. - Вие бяхте прав, Слетън, войната приключи точно една седмица, след като повторих любимата ви мантра в продължение на няколко години: „Войната ще свърши тази седмица”. Толкова ми липсваше тази ваша фраза в офиса, че аз самият започнах да я повтарям. Поех, така да се каже, вашето задължение… Не ви ли взех хляба с това?
- О, не, изобщо! - каза Рагнар, смеейки се и топло му стисна ръката.
- А вие помните ли, казах: „Този товар ще донесе смърт на хиляди наши приятели”?
Счетоводителят размаха костеливата си ръка пред носа на Слетън.
- Спомням си - отвърна Рагнар със смях.
- Гордея се с вас! - възкликна счетоводителят. - Или може би не ви харесва да говоря така?
- Не-е-е… - проточи Рагнар с усмивка - но само, знаете ли, това отне от нас цялата ни душевна сила. И после… имаше толкова много случаи, когато се чувствахме толкова малки, объркани… тоест… не е толкова лесно да се обясни… - Той внезапно каза бързо, сякаш нещо се е счупило в него: - Имаше толкова много черни дни, когато не се чувствахме… герои… не бяхме на висота.
Лицето на Рагнар изведнъж посърна. Счетоводителят го погледна изпитателно. После тъжно кимна с глава.
- Разбирам, Слетън - каза той тихо. - Ние, навярно, дори не можем да си представим колко трудно ви е било? Е, и жена ви, Бог да благослови смелото й сърце, и тя ли не разбира?
Рагнар кимна кратко. После отново се усмихна.
- Какво можете да кажете за сметачната машина?
- Уф, проклета тракалница! Убий ме, Господи, просто не разбирам как можеш да работиш цял ден в такъв тътен. Впрочем, вие защо все още не сте започнали работа. Ще отидете ли при директора?
Рагнар кимна. Обзе го някакво опасение. Похвалите на счетоводителя му бяха приятни и в същото време зародиха смътно безпокойство в душата му. Все пак е прекрасно да се върнеш към премерения живот и работата си. И, преди всичко, той се нуждаеше от това. Прекрасната седмица, прекарана тогава с Елсе, не премина безследно. Сега съпругата му ще трябва да разпусне гънките на роклите си. И финансите им са нужни.

Директорът вдигна очи от хартиите пред него и го погледна:
- Изясних си, че сте потопил кораб, който е принадлежал на фирмата, без да имате заповеди от Англия за това. Не разбирам как можете да поемете такава отговорност. Британското разузнаване вършеше отлична работа и те бяха осведомени както за кораба, така и за товара, който се намираше на него.
Рагнар, побледнявайки, стоеше пред луксозно бюро.
- Имаше война - отговори той сдържано. - Ако за всеки саботаж очаквахме заповеди от Англия, то у нас те биха се случвали доста рядко. - Рагнар си пое дъх. - И дикторите на BBC не биха имали много материал за излъчване. А вашият кораб, знаете, беше натоварен с желязна руда за Германия.
Много се наложи на Рагнар да преживее през тези години. Много пъти у него се появяваше чувство за нереалност към преживяното. Например, когато през нощта трябваше да срещне тайно съюзнически самолети с боеприпаси и дрехи някъде в планината или когато след перфектен саботаж трябваше да мине покрай цяла рота „зелени”****, сякаш нищо не се е случило. Но никога не е бил по-шокиран от сега, когато стоеше пред бюрото на директора, човекът, който изнасяше дълги и трогателни речи за героите на Съпротивата през последните шест години.
Рагнар се обърна към прозореца, осветен от студеното зимно слънце.
- Вие вероятно сте били сред тези мистериозни банкови обирджии? - попита изведнъж директорът.
Рагнар поклати глава отрицателно.
- Сигурен ли сте в това?
Рагнар се изправи.
- Казах не, г-н директор. Но не се съмнявам, че е имало и доста основателни причини за действията им.
- Предполагах, че ще разсъждавате точно по този начин - каза рязко директорът. - Добре. Вашето място отдавна е заето от способен млад мъж, който също е оказал големи услуги на съпротивителното движение. Не можем да го уволним заради вас. А от това, което направихте навремето, нямаше никаква нужда.
- Значи не мога да се върна на работа? - попита Рагнар.
- За съжаление - не! - Директорът се наведе над документите си. - Ще получите отлични препоръки и… в края на краищата можете да служите не само в нашата компания.
- Страхувам се, че мога да намеря само временна работа - каза с горчивина Рагнар. - А всичките тези години, които съм прослужил тук? Обичам работата си, г-н директор.
Рагнар трябваше да издържи много трудни часове по време на войната: и когато отплава, за да взриви кораба, и когато чу как есесовците измъчват в затвора Елсе, и когато, оставяйки своя другар на произвола на съдбата, той избяга, за да запази ценните документи, които бяха у него. Но никога не се беше чувствал толкова тъжен, както сега.
- За съжаление, всичките ни места са заети - каза съчувствено директорът. Той вдигна телефонната слушалка, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Рагнар Слетън бавно слизаше по стълбите. Внезапно спря и се взря замислено в една точка.
Гласът, който ставаше все по-ясен и по-ясен през последния половин час, му прошепна: „Ти знаеш твърде много за тази фирма и този човек. Той вярва, че навсякъде ще разказваш за него.”
Рагнар поклати глава. Имаше нещо, което не разбираше. В крайна сметка директорът трябваше да предположи, че именно сега ще разказва.
Но същият вътрешен глас подсказа на Рагнар мисъл, която никога по-рано нямаше да дойде в главата му: директорът иска да се предпази от атака. На съвестта му имаше много престъпления и това можеше да има съдбовни последици за него. Може би вече има слухове за него. И той иска всички разобличаващи слухове да се сведат до тази история с Рагнар. Хората ще кажат: „О, това е Рагнар Слетън - от злоба разпространява всякакви небивалици за него.”

Рагнар дълго стоя на стълбището. После излезе навън и хвърли един последен поглед към сградата на фирмата. Директорът обикаляше отделите и пожелаваше на всички весела Коледа. Рагнар Слетън погледна стария си часовник и побърза да продължи. Може би офисът за наемане все още е отворен.

———-

* девети април - на 9 април 1940 г. хитлеристка Германия окупира Норвегия.
** “лепка” - вид непромокаема хартия за опаковане на експлозиви.
*** патефон - преносим ръчен грамофон.
**** „зелените” - така са наричали в Норвегия фашистските окупатори, които са носели зелени униформи.