ПИСМОТО
С Веселин Андреев не бяхме близки. До случая, за който искам да разкажа, не помня дори дали бяхме разговаряли.
Не само разликата в годините ме караше да се отнасям към него със страхопочитание. Стихотворенията му и обвеяната му с революционна романтика биография бях изучавал още като ученик.
Дори когато вече бяхме станали „колеги” в Съюза на писателите, въпреки подчертаната му доброжелателност към младите, той ме респектираше с особената, строга благост, която излъчваше.
… Писмото му направо ме стъписа.
Дни преди да го получа, в навечерието на 2 юни 1984 г., неколцина поети бяхме поканени на литературно четене в Гарнизонното стрелбище. В уречения час, с обяснимо вълнение, се явихме пред тунела, където са били разстреляни Вапцаров и другарите му.
Оказа се, че е станало някакво недоразумение - публиката била поканена за следващия ден. И тогава - спонтанно - ние решихме въпреки липсата на публика да прочетем стиховете си - в полумрака на тунела, пред сенките на разстреляните, до забучената релса, нащърбена от куршумите…
В нощта на това невероятно литературно четене се роди стихотворението „Рецитал в Гарнизонното стрелбище”:
Гарнизонното стрелбище сега е музей.
Но тишината е същата както пред разстрела.
Насочена към сърцата ни, зее
огромната цев на тунела.
Ние идваме тук - не да умрем.
На най-жестоката от всички сцени
ние заставаме с лица удължени,
стиховете си да прочетем.
Нас ни чакат без глас и без звук
не строени за стрелба войници.
Нас ни чакат в нестройни редици
всички разстреляни тук.
Те ни гледат с големи очи и мълчат.
И както се прави на среща с поети,
носят за нас по едно цвете -
на челото си или на лявата гръд.
И тревожен, тръпчив, съдбоносен,
в тишината, изпълнена с вик,
приближава към нас безпощадният миг,
в който ще вдигнат ръка - за въпроси!
Какво ще им кажем ние тогаз?
Те не знаеха тънките сметки!
И през свойте жестоки решетки
гледаха с вяра към нас!
Какво ще им кажат нашите стихове?
Да поемат отново на път към Балкана?
Този изход, Родино, май единствен остана
за достойните ти синове!
Стихотворението бе отпечатано. Два дни по-късно получих писмото. То гласеше:
„Драги Рашко Стойков!
Благодаря ти за твоето „Литературно четене” в „Работническо дело” от Втори юни! Това е голямата интимна гражданска поезия, за която много говорим, а малко постигаме.
Бих искал да съм го написал аз - повече не мога да ти кажа.
А, мога: пиши повече такива нещица!
Сърдечно: Веселин Андреев”
Това писмо е най-високата, най-скъпата ми литературна награда. Но то е преди всичко свидетелство за душевното благородство и щедрост на Веселин Андреев.
Защото за мен е важно не само това, което е казано в писмото за моите стихове, а това, което писмото казва за своя автор. Само поет с истинско гражданско и човешко достойнство може да изпрати подобно писмо до свой по-млад колега.
Нещо повече - сякаш за да докаже, че не става дума за моментно настроение или за случаен жест, скоро след писмото Веселин Андреев ме изненада с друга рядка за нашите литературни нрави постъпка.
Когато му дадоха думата да открие тържественото литературно четене по случай Празника на поезията, пред препълнената зала той заяви: „Няма да ви чета свое старо или ново стихотворение. Ще ви прочета двете стихотворения, които ми направиха най-силно впечатление през тази година.”
И прочете стихотворение от Петя Дубарова и „Рецитал в Гарнизонното стрелбище”…
Този мой спомен би бил незавършен, ако не добавя още нещо - стихотворението за Гарнизонното стрелбище доби окончателния си вид петнадесет години по-късно, когато се появи неговата втора част, озаглавена „Рецитал в Гарнизонното стрелбище, 1999 г.”:
Гарнизонното стрелбище не е вече музей!
Но тишината е същата, както пред разстрела.
Насочена към сърцата ни, зее
огромната цев на тунела.
Днес ни чакат без глас и без звук
не строени за стрелба войници.
Днес ни чакат легиони циници,
неизвестно как пръкнали тук!
Те владеят и шперца, и Божия съд.
Те владеят и ножа, и тънките сметки.
Българийо мила, милионите днешни решетки
от алчността им не ще те спасят!
Във очите им свети безмилостен мраз.
Ненаситната жажда да властват над Ада и Рая.
И не ще се смирят, преди да заграбят до края
построеното тук от нас!
Те земята ни свята разпъват на кръст.
И надменни и зли в своите пориви диви,
те ни питат, в душата ни пъхнали пръст:
- Докога ще сте още живи?!
Докога ще сме живи? До тогаз,
докато бъркаме вашите сметки,
докато трошим милионите ви решетки,
докато нашите мъртви са с нас!
А когато заминем отвъд, пак ще пишем стихове.
Ще изгряваме нощем като звезди над Балкана.
Този изход, Родино, май единствен остана
за достойните ти синове!
