ГЕОЛОГЪТ С ТАЛАНТЛИВО ПЕРО
1.
Чокманецът е запазена марка. Този родопчанин е за дълъг път и дълго хоро. Дърветата в неговата градина нямат празен клон. Не знам кога, но трябва да е било в далечността, когато тук се е родила поговорката „Право, куме - в очи.” Може да те допусне в къщата си, но не и в първия кръг на душата си. Иначе: казана дума - донесена хума. Неотмъстим е, но ревниво пази честта си. Дълбоко страда от загубите, защото знае цената на придобитото. Богоугоден е - името на Чокманово означава корава вяра. Два храма си е построил - в който иска, в него ще се помоли. Тираномразец е, ако мога да употребя тази дума. И много свободолюбов - свободата е като водата, която иде от Шангобар. Неутолима е жаждата му за познания, очите му - неутолими за светлина. И колкото и надалеч да отиде, пъпната връв го дърпа и го вика с грижовния глас на рожделна майка. И когато се върне след дълго отсъствие, първият му дълг е да се отбие на гробищата, да запали свещ на могилките на своите родители и близки.
2.
Върнем ли се за миг преди десетилетия, че и столетие в Чокманово, ще потънем в атмосферата на патриархалния бит, на раздумката на хорището и край чешмата, където жужала детска гълчава. А там десетина-дванайсет хлапета са само от Кольковските.
- Георги, бащата на Борис Кольковски, имаше трима братя, разказва чокманецът Никола Ангелов Колев. - Христо беше най-големият, след него са Милко и Илия. Спомням си, веднъж сварих Георги Кольковски до фурната. Напазарил беше хляб и някаква стока от бакалията.
- Да ти помогна… - рекох аз.
- Колько, как та Господ метна?
Семейството на Георги Кольковски са имали имоти за косан на Димова ливада и Папратьойца. Тръгнала жена му да носи прогима /закуска/ на косаджиите.Ливадите не са близо, а пък и е стръмнина. Георги научил, че жена му закъсняла, а косаджиите я чакали огладнели.
- Жена, оти си закъсняла за косаджиите?
- Рано торнах, а геч /късно/ отидох! - спокойно отговорила Гьоргвица.
Нямало място за крамола. Ако е имало, нямаше да се водят толкова години, да народят и отгледат такова потомство - петима от мъжки пол и две от женски. Две рожби починали рано.
- Чичо Борис е имал четирима братя и две сестри - споделя племенникът Васил. - Панталей, баща ми, беше професор по химия, Никола - професор по медицина, Васил е бил председател на ТКЗС в Смилян, с преподавателска работа се е занимавала леля Екатерина. Помня и леля Мария, и чичо Милко. Интересно е да отбележа, че Атанас, син на Васил Кольковски, по съвет на чичо Борис завърши Минно-геоложкия институт. И да си призная честно: чичо Борис беше „Най-добрият човек, когото познавам.” Имаше филм с това заглавие по сценарий на писателката Лиляна Михайлова.
3.
И Борис, като много чокмански деца, бе подвластен на игри, на онова, което прави детството и юношеството любопитни, но и полезно за семейството в бедния Родопски край. Да напасе кравата, която да се върне с пълни хълбоци и да напълни харкомата. Така опознава местностите около Чокманово, на които тогава не знаеше значението на Шангобар или Карамунско… Но се вслушва в разказите и легендите на старите хора и ги приема за чиста монета. Та те предават пък онова, което бяха чули от своите баби и дядовци. Дори да насосват нещо, в основата си тия разкази носят истината за отколешни времена, за отишли си хора, за нрави и страсти, които не се променят във времето, за характери - твърди и благонравни, за вярна любов, за достоен живот и достойна смърт. В ранните години Борис има навика да взема в ръката си камъни, с които не само да бруси орехи, но и да се взира в техните блестящи точици като слюди и заоблени форми, в онези линии, които преминават и се обръщат в кръгове - една тайна, която щеше да се превърне в призвание. Случайно ли беше това предусещане за посвещаване в геологията?
Завършва основно образование в обичаното си село, а по-нагоре - в легендарната Райковска гимназия, зад един баир и до една река. Малко е да се каже, че е ученолюбив - разгърне ли титулната страница на учебник или книга, ще ги „изгълта” до последната корица. И постепенно ще разбира, че отвориш ли врата, трябва да я затвориш, покачиш ли се на дърво, погледът ще се окъпе в далечината, покориш ли хълм, върхът сам се приближава до теб…
Тежки са 40-те и 50-години на двадесетия век, всъщност кога ли е било леко? Всяко време слага своя печат - на житието, на поведението, както на личността, така и на обществото. Борис Кольковски разчита на себе си - това научи, без да го пише в учебниците. Студентството е бедно, но красиво, защото е белязано с младост. Една смърт го натежава тъй, че дълго го държи в особено състояние - брат му Васил почива при катастрофа с текезесарски камион. Синовете му Георги и Атанас остават сираци. Атанас е по-малкият и Борис го взема под своето крило. Това повик на кръвта ли беше или нещо повече? Ще му оказва морална и материална подкрепа, ще му вдъхва надежда… „С мене ще бъдеш - успокоява го Борис. - Няма да те оставя при никакви обстоятелства. Не мога да бъда баща ти, но ще се грижа за теб, както брат ми би се грижил. В негова памет….” Насълзяваше се, но нали и той е вече мъж, не бива да показва слабост.
3.
Борис Кольковски се ориентира професионално - обича геологията и се посвещава на нея. Отначало си мисли - ще скита по родопските баири, ще открива руди и минерали, ще е романтично. Земята пази тайни, защо да не ги разгадава, защо природните залежи да тънат в тъмнината на вековете? Ще среща интересни хора - планинци, млади и стари, ще сяда с тях на раздумка, ще слуша бивалици и небивалици. Но Борис отива по-далеч - решава да се отдаде на геоложката наука. И този път интуицията му е вярна. Сменя „терена” с библиотеките, със специализирани издания, но няма да реже пъпната връв, хвърлена в земята. Не харесва думата „кариера”, предпочита „развитие”.
Кольковски знае какво иска от себе си. Защитава дисертация, преминава през сито и решето. Едно е да застанеш пред себе си, друго - пред Висшата атестационна комисия. Сам си поставя изпитания, не е важно да придобие някакво звание - асистент, доцент или професор. По-важното е да предава знанията си ясно и разбрано на студентите, да ги приобщава, безрезервно и неотменимо, към избраната професия. Към колегите си е коректен, към студентите - толерантен, към себе си - взискателен и самокритичен. И всички ще обичат родопчанина. Кольковски е и откривател - новия минерал нарича „орфеит”. Написва и труда „Металогения на оловото и цинка” - за обикновения читател това не говори нищо, но за студентите - много.
3.
НАЙ-БЛИЗКИТЕ
„Баща ми помагаше много на хората - споделя дъщерята проф. Сия Кольковска. - Кабинета му винаги беше пълен с посетители - едни отиваха за съвет, други за нещо организационно, трети имаха нужда от неговата насърчителна дума… Баща ми беше много добър - даваше ми свободата сама да избера професионалния си път. За мене той беше човекът с най-широка и необятна душа, в която имаше място за всички. На него дължа любовта си към науката и много други неща! Аз работя в областта на езикознанието. Преди години учени от БАН издадохме „Българска лексикология и фразеология” в три тома.”
Боряна Богданова е внучка на Борис Кольковски, завършила английска филология. Член на Асоциацията на младите български писатели. През 2019 година излезе първата й стихосбирка „Рамене и самоти”.
„За дядо и думите.
Той не просто пишеше и говореше за нещо, а разказваше. Дядо обичаше думите с различните им тела. Те бяха връзката му с нещо различно, може би с някой красив свят, който ние не можехме да видим. Често го наблюдавах как редактира - задраскваше, добавяше, създаваше. Листът беше пълен със завършени истории, с опити и грешки. Приличаше на живот.
Още от малка, без да разбера, наблюдавах и се учех да усещам и да събирам повече светове в себе си. Заради и благодарение на него. Струваше ми се, че моливът е продължение на ръката му. Сега знам, че съм била права. А думите бяха продължение на сърцето му.
Когато бях на около петнайсет, написах един разказ и с присвито сърце го показах на дядо. Срамувах се, тъй като мнението му беше от огромно значение за малките ми препинателни. Дядо отвори вратата, след като приключи, и влезе в стаята. Погледна ме в дълбоките ми очи, които бяха неговите, и каза: „Много е хубав, но защо е толкова тъжен? Ти наистина ли си толкова тъжна, дете?” Не помня какво отговорих, но дълго време след това не написах нищо повече. Много по-късно си дадох сметка - без да се намесва, той ми помогна да осъзная, че не съм била тъжна, и да разбера как да направя разликата. Научих се колко е важно да отделям себе си от думите си, понеже невинаги „те” означават „аз”. А това е началото на всяко писане.
Да създаваш, е огромна отговорност. Знае го всеки камък като неговия Орфеит, всеки „Грях”, от който си се поучил, и всяка обич, на която си способен. Дядо беше голям учен, голям писател и голям човек. Ще го помня и със „сипни ми винце да пийна, девойко” - чувам думите единствено с неговия дълбок и силен глас. Когато и да срещна тази песен години по-късно, винаги сърцето ми изпреварва спомена и се обръщам бързо назад, сякаш очаквам да го видя - как ще се усмихне и ще запее. И макар че не успявам да го позная, знам, че е там. Защото дядо беше вселена, а вселените никога не си отиват.”
4.
Освен неуморимата си страст към геологията, Борис Кольковски има и друга, към писаното слово. Не зная коя е по-силна. Известно време геологът подтиска писаното слово заради преподавателската си работа в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Талантът е като зърното - заровиш ли го, той рано или късно покълва, изправя се над земята, пораства и дава плод. Да се чудиш как професорът помни имена на хора, фамилии, на местности, на събития, на взаимоотношения… Тема на неговото перо са любовта и изневерята, родопската песен, която има силата да спасява човешки живот, богатството, което разделя влюбени млади, чановете, които, дори заровени в земята, омайват със звуците си… Чувате ли мъдрата реч на отец Чакър? „Семейството, деца, е благост само когато двама се искат - башка от имане, башка от пари.” Момчиловци има своя символ - Чакороският бук, Смиляново - Хаирницата, черешата, откъдето Христо кехая се извиква -да го чуе целия свят. „Хаир, хаир трябва на този свят да се прави… Сто брава давам за училище ново, петдесет за нова камбанария и камбана от латунь и сребро, десет - на всяка вдовица…” През гъстата вековна суматоха се появява образът на полковник Серафимов, освободител на Средните Родопи, който ходи сред труповете на Кавгаджик и затваря очите и на свои, и на чужди.
5.
Години наред Борис Кольковски е професор по геология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, но става известен и с двете си книги - „Грях” и „Заровени чанове”. И се нарежда достойно до майсторите на изящната словесност Георги Пашев, Константин Канев и други родопски писатели. И с двете си издания той прави впечатление със свежия си език, с оригиналния си стил, с които разказва истории за личности и събития, случили се в по-далечни и близки времена. Вълнуват съдбите на хората, които проявяват себе си в контекста на различни епохи - размирни, объркани, необясними.Така той оживява родното си село Чокманово, където всяка стъпка е с дъх на непокорство, храброст и достойнство. Думите на Кольковски се привличат, не се отблъскват, докосват се с пръсти и преливат топлина от една в друга. Понякога приличат на онези, най-малките чанове, завързани между ели, на които, като кацнат птици, запяват заедно песен, непозната досега, по-красива и от най-хубавата родопска песен. С гореща любов са написани тия книги, с онази любов, която, според Хайне, „навсякъде си пъха гагата.”
Трябва да съм писал в смолянски вестник отзив за първата книга „Грях” през 1999 година на непознатия още автор. И бях изненадан, когато получих изданието с автограф. „С най-добри пожелания и сърдечна благодарност”. Изненадата ми беше по-голяма, когато Борис Кольковски ми се обади по телефона - да се срещнем пред хотел „Смолян” на Новия център. Доколкото си спомням, беше с дъщеря си и с родственик. Пихме кафе и разговаряхме по различни теми. И ме попита дали съм съгласен да прочета разказите, които възнамерява да включи в бъдещата си книга. С една дума - да си дам мнението дали стават за печат. За мене това беше чест, още повече, че бях си изградил мнение за публикуваните разкази. След време Борис Кольковски ми изпрати пакет с ръкописите. Прочетох ги с нетърпение и му позвъних. Възторжено се изказах за написаното и му препоръчах да ги публикува без притеснение и колебание. Така през 2003 година излезе от печат втората му книга „Заровени чанове”. Изпрати ми екземпляр, отново с автограф: „Скъпи приятелю, без тебе тази книжка нямаше да я има. Ти ми вдъхна кураж и сила. Благодаря ти! 21.11.2003 г. Б. Кольковски.”
„В първата си книга Кольковски тръгва от греха и продължава да живее с него - пише Тодор Коруев. - Героите му са планинци - мъже и жени, те все бягат от греха, но когато дойде ден да плащат за греховете си, правят го с достойнство, каквото и да им струва това.”
И проф. Марко Семов не пести възхищението си от книгата „Заровени чанове”. „И ако трябва да се характеризира тематиката на сборника - тя пращи от българщина, от народен дух и свяст, които вече са ни оставили - те нас и ние тях. А каква нужда имаме сега от мъдростта, от опита, натрупани в тези сравнително кратки истории - родени и живели в Родопа планина, създавали българи и опазвали българщината. По всичко личи, че няма да мине много време и ние ще изпищим от болката, че този свят вече го няма и няма кой да ни го върне.”
6.
Разгърнете книгите на Борис Кольковски - ако ги прочетете, ще се обогатите; ако не се спрете при тях, те ще ви намерят, за да ви поведат по дългите и високи пътища на Родопската планина. Ще обикнете този автор, защото разказва със сърцето си, всяка негова дума е трепет, всяка страница - едно забравено битие. А света, който възкресява - вечен и прелетен, красив и грозен, животворен и тленен, е и наш свят, който или сме го живели, или ще го живеем.