СИРМА
Пролет към лято щом тръгне, Перелишкия балкан все го бури връхлитат, ама такива, че планината се гърчи, тресе. Сетне задълго всичко е друго. Нощем само тих ветрец шава в горите, напоен с дъха на смола и треви. Съмне ли, небето е синьо, дълбоко, а слънцето се усмихва като таман спряло да плаче дете.
В един такъв ден Сирма Беливанска отиде с двете си сестри да суши сено на Чакоровските ливади. Сеното дъхаво, ситно, сипе се като коприна, а простор, докъдето окото ти стига. Пееше им се и запяха. Знаеха, че някои вече шушукат: “На беливанските моми пак е завряла кръвта”. Ала тях хич не беше ги еня и песните се нижеха една подир друга. По едно време, като че от самото небе, дойде едно младо, нито зелено, нито узряло. Дрехите му алафранк, пък иначе весело, засмяно. Песента секна, но той сам продължи. Още несвършил, Сирма го стрелна с очи и също запя:
Добре ми дойде, юначе,
че си ма лани излога.
Цяло съм лято чакала,
цяла съм зима плакала.
Песента отначало бе грапава, глуха, но после се избистри, зазвъня и денят стана още по-хубав. Той слушаше занемял, а като свърши, вдигна очи:
- Боже, как пееш!… Кой те е учил?
- Как кой?… Ами ти! - разсмя се Сирма и му откъсна стръкче тревица, останало неокосено. Той го пое и я целуна. Тя му отвърна… И всичко и се завъртя, залюля, а сестрите й я гледаха като втрещени.
През нощта Сирма миг даже не спа - искаше й се да плаче, да пее. Сетният ден бе неделя, ала тя на хоро не отиде. Но той подшушна на едната сестра, че на Илинденския събор пак ще е тука. Сестрата донесе и новината, че това бе Манол, забегналият преди години син на Гого чорбаджи и сега учи някакви науки чак в столицата на Стара България.
Сирма прехапа език - къде е той, къде съм аз, мислеше тя и й се искаше да го отпъди, ама как? Нощта дойде и тя пак се въртя като в огън. Преди да се зазори, съвсем загуби ума си: някой тихичко пееше песента от Чакоровските ливади. Тя хвръкна навън и две сенки мигом се сляха в една.
А на сутринта баща й Иван Беливана се чудеше кой ли е ливадата му до къщата толкова омачкал. Сирма, и тя се чудеше как бе станало всичко това и броеше всеки ден, всяка нощ до Илинден. Най-сетне пак се залюля онова ми ти илинденско хоро. Сирма стоеше встрани и се взираше във всеки задал се на кон откъм Кралювската бърчина. Ала Манола не видя. Отиде си по-рано от другите, затвори се сама в стая и сълзите й рукнаха като дъжд.
- Поне майчица да си имах - хлипаше тя. - Само на нея мога да кажа какво ми е на душата.
Нещо я преряза, заболя и й се стори, че пада. Ала мигом се свести: на външната порта се вдигна някаква врява. Тя се втурна натам, сигурна бе, че това е Манол и с баща й се нещо разправят. Но работата съвсем друга излезе.
На прочутия Вълчан кехая синът Атанас бе дошъл за невяста да я иска. Видял я бе на хорото и хайде у тях с още един, както му е редът. Баща й ги държеше на външната порта, макар че туй бе срамотно. Не обичаше баща й Вълчанкехайовци, че бяха люде диви и надути от мярата си нагоре. Дори като срещнеше Вълчан кехая, усещаше как студена тръпка го лази. Сега, като видя сина му, тая тръпка още по-студена стана и взе да го отпраща, уж, че момата била още малка, уж, че нямала още чеиз, какъвто за Вълчанкехайовци се пада. Ала това не хващаше нито капка дикиш. Тогава баща й го удари направо:
- Не те иска, бре, челеби, не те иска.
- Може и тъй да е, ама тя да го каже - сопна се Атанас и бутна голямата порта, та право в кьошкя. Разговорът се захвана от самото начало. Беливана пак отказваше ту заради едно, ту заради друго.
Сирма слушаше всичко това през тънката стена и една вълна я мяташе в друга. Пак видя празното илинденско хоро. После й се мярна някакъв град и в него много, много жени… Сълзите й пак рукнаха като дъжд.
Тръсна глава и се усмихна, защото видя Вълчанкехайовите бели конаци с прозорци, наредени като моми на хоро. Видя и неговите сюрии овце как се нижат една подир друга. Чу и Вълчанкехайовите чанове как кънтят чак до небето. Стисна зъби и процеди:
- Ще видиш ти, Маноле, ще видиш.
И ни в клин, ни в ръкав, влезе в кьошкя с поднос, а на него три сребърни чашки мастика и три сребърни чаши с вода. Наведе си ниско главата, за да се не види, че й са мокри очите. Ала баща й ги беше видял, та захвана:
- Видиш ли, бре, Атанасе, още сега плаче, ами нататък?
Баща й се поизкашля, но се видеше, че нещо му хапе душата. Сетне каза едни думи и тъкмо те скъсаха конеца:
- Зелена, зелена е още моята Сирма. Инак, как такъв късмет ще подмине.
Сирма рече да се усмихне и донякъде успя, защото весели искрици й пробягаха в очите. Поднесе всекиму чашката с мастика и вместо да излезе, както се полага, погледна Атанаса и отсече:
- Може и да съм зелена, тате, ала с Атанас ще ида и накрая на света.
Беливана, види се, искаше нещо да каже, но замълча като попарен. После отвори дума за годеж, за отлагане, но Атанас грабна Сирма за ръката и право у тях. Ала нейде в зори Сирма пак чу как Манол пееше оная, тяхната песен. Тя се сгуши до Атанас и заплака.
Атанас беше външно наперен човек, но душата му бе мека и блага. Шепнеше й в ухото едни хубави думи, ала всяка от тях й наливаше скръб в душата. Сетната вечер Манол пак тихичко свиреше с уста тяхната песен, ама тъй, че да не е съвсем ясно дали птица или човек е това.
Сирма дочака Атанас дълбоко да заспи и се промъкна до задната врата да избяга. Но таман да я отвори, Атанас я настигна и хвана. Той бе чул песента предишната нощ, чул я бе и сега. Престорил се бе, че спи, а инак бе струна.
И захвана се ад и за двамината. За да няма сватба, Сирма уж се разболя, а Атанас още по-драгостлив стана. Пак й шепнеше на ухото онези хубави думи и все така й се радваше от душа. Сирма, като че змия я полазваше и се страхуваше да не го убие. Пък за сватба не даваше и дума да се продума.
Вълчан кехая от всичко това побесня. Заключи младите на горния кат, а за по-яко повика и другите си двама сина от мандрите да пазят, да бдят. Попът, и той се намеси.
Една сутрин с достопочтение и кръст прекрачи прага на Вълчанкехайовия конак и занарежда:
- Во имя Отца и Сина и Светаго Духа, ще изведа тази грешница, че двамата са голяма кумовска роднина. Инак Господ ще накаже всинца ни до един.
Вълчанкехайовица му целуваше ръката и го молеше да си върви, че много лошо ще стане. Ала попът зави към горния кат, но… там и остана. Вълчан кехая, както си стоеше в отсрещната стая, гръмна през отворената врата и куршумите свирнаха покрай попското расо.
Попът мигом изхвърча навън, а после се разбра, че Манол пари бе дал, за да се изкара това роднинство толкова важно. Но и то не свърши никаква работа. Тогава попът обяви, че в неделя ще прави анатема на Вълчан кехая и сина му Атанас. Ама как да я стори, като първи в църквата влязоха Вълчан кехая и тримата му сина.
Застанаха от двете страни на амвона, а от поясите им надничаха сребърните дръжки на по два-три пищова. Хората влизаха с прехапан език. Знаеха, че Вълчан кехая хич не си поплюва. Попът, и той се вледени в олтара, а умът му работеше лудо: от анатемата да се откаже - срам, и то голям, анатемата да стори - без глава може да остане. Помогна му самият Вълчан кехая:
- Яла, попе, яла и карай, както си е било досега - провикна се той и тръгна към олтара. Попът още отвътре запя и стори службата, както друг път е било. Само в края добави колко много злато е дал Вълчан кехая за нова камбана, за нови икони и нова утвар църковна.
Вълчан кехая, както си стоеше в сташидата, се понадигна, понаду. Сетне тежко слезе от нея и запали голяма лампада, а на една от иконите остави кесия жълтици. Прекръсти се широко и със замах, че пак в сташидата си отиде.
Така цялата суматоха в селото свърши. А за да си доотмъсти, Вълчан кехая стори сватбата чак в Искече и младите венча не български поп, а поп гръцки.
И Сирма се някак смири, ала дойдеше ли нощта, я обхващаше ужас. Остави се да роди чак на четвъртата година. И едва сега по друг начин усети света. Гушеше сина си без насита и му говореше, като че ли е много голям. Атанас зимуваше с овцете в Болустра и си дойде чак за кръщенето. Вече бе тъмно и пред портата се заслуша. Сирма пак говореше със сина си с глас звънлив като чан. Той се разтрепера от гняв, нахълта в къщата и закрещя:
- Ако бе от мен, нямаше тъй да му се радваш! - И я удари.
Тя стисна детето още по-силно и си подложи лицето:
- На, удряй, колкото щеш!
Атанас се сепна, смали. Протегна ръка да погали детето, ала тя я отблъсна:
- Само да си посмял! Той си е мой, само мой! Чу ли?
У Атанас всичко се преобърна. Стоя миг като ням. После се усмихна някак си далечно и тъжно. Сирма реши, че се побърква. Но важно бе, че излезе. Тя слушаше как се качва по стъпалата към горния кат, чу как отвори и затвори вратата на кьошкя. Разбра, че там ще нощува и си отдъхна:
- Господи, и тази нощ съм спасена.
Рано сутринта дойде Вълчан кехая и още от вратата заговори:
- Къщите ни са близко, та снощи гласа на Атанаса чух. Рипнах рано, хем да го видя, хем за кръщенето нещо да сторя.
Поизкашля се, погледна под вежди снаха си и продължи уж спокойно и равно:
- Брав трябва да се заколи, одере. Пък, нали гост ти е, та аз ще се захвана с туй. Ама Атанас де е?
- В кьошкя - силом се усмихна Сирма. - Сега ще го повикам.
Вълчан кехая още снощи бе разбрал, че нещо недобро има, та сам се качи да види сина си. След малко се чу задавено да плаче и хлипа:
- Сине-е-е, сине-е-е…
Сирма мигом долетя и взе да плаче, крещи, ала той я пресече:
- Мълчи! И покрай него да те не видя!
Погребаха Атанас без нея и казваха, че през нощта, щом си дошъл, му станало зле. Сигурно по пътя е пил лоша вода. Сгърчил се, заохкал и си отишъл от света. Сирма пък, от мъка млякото си загубила и гледа все пак нещо да надои, че детето от глад ще умре.
Трапезата за Бог да прости опънаха у Вълчан кехая. Сирма стоеше у дома си с поглед трескав, като у луд и трепваше при най-малкия шум. Към полунощ Вълчан кехая, без да тропне, се промуши през тъмнината и влезе. Сирма се срина в краката му и зарида:
- Убих го, убих го! Аз го убих!
Вълчан кехая настръхна:
- Как! Ти ли отровата тури?
- Още по-лошо! Добра думица никога му не казах… Убих го, убих го!… И аз ще ида при него!
- Не, снахо, не! - въздъхна Вълчан кехая. - Това дете барем майка трябва да има… Пък ти… Пък ти…
Той се задави от сълзи и гърч:
- Пък ти се ожени за Манол. Той пак е дошъл… И аз благословия ти давам… А за станалото - какво? Път сбъркан щом хванеш, и краят ще е такъв…
Вълчан кехая, както тихо беше дошъл, тъй тихо си и отиде. Сирма дълго гледаше как със свещичка в ръката потъна в тъмнината. И цяла нощ плака сама със сина си.
Манол наистина беше дошъл и й пращаше писмо след писмо, без хич да се стряска, че траурът на Сирма е тъкмо захванал. Тя ги мяташе в огъня, без да ги чете и плачеше скришом.
* * *
Минаха много години. Манол потъна нейде в света. Сирма отгледа сина си сама с укори, хули. А загорчеше ли й животът съвсем, запяваше песента от Чакоровските ливади. Ала унесено, тихо, като насън.
