Продрум Димов

60 години от рождението на Петя Дубарова

Напусналата ни през 1979 г. в разцвета на сили, младост и уникална творческа зрелост поетеса е родена на 25 април 1962г. в гр. Бургас. Навярно малцина знаят, че майката на Петя е от пазарджишкото село Сестримо. Спомням си я като учителка по български език и литература през учебната 1958/1959 година в родното ми село Лесичово. Но едва ли и самата тя е очаквала, че житейският вятър ще я отвее завинаги в красивия ни черноморски град, където отива да летува с близката си колежка и приятелка Пенка Кенацова, за да се срещне и запознае случайно със своя бъдещ съпруг, Стайко от с. Граматиково, Бургаско. Съдба.

И така една неподозирана среща на младата учителка предопределя окончателно целия й живот. Едва ли младите Мария и съпругът й Стайко са очаквали, че скъпата им дъщеричка Петя ще ги дари с толкова щастливи мигове, но и с непреодолими тежки преживявания. Безспорно, Мария Попова, която ще остане завинаги Дубарова, беше не само сериозен и взискателен педагог, роден литератор, но и със завиден усет към художественото слово, с което дарява и своето момиче.

Под нейното топло крило расте и крепне бъдещата млада поетеса. Паралелно с това неоценимо се оказва благотворното влияние на поетите Христо Фотев и Недялко Йорданов, както и Григор Ленков, с чието благородно професионално насърчение малката Петя бързо надраства в литературно-творчески аспект своите връстници.

Още твърде малка, посяга към белия лист и започва да реди стихове, с които впечатлява спонтанно литературните ни среди. „Беше още дете, ученичка в четвърти и пети клас - спомня си Георги Константинов, главен редактор на сп. „родна реч”, останахме изумени от стиховете, които получавахме.”

Тези й първи поетични рожби изненадват със стилно-езиковия си изказ и художествено-естетическите си стойности.

„Просто не вярвахме - не може да озапти изненадата си Георги Константинов - че това са творби на толкова невръстно момиче. И за да могат да намерят място в списанието, я представяхме за ученичка-осмокласничка.”
Така „Родна реч” дава криле на малката Петя Дубарова, вдъхва й кураж и тръгва стремително по многообещаващия път на творческото си израстване. Скоро тя се откроява сред най-талантливите участници в курсовете, които организира за младите ни литературни дарования „Родна реч” по време на ваканциите. Името й на млад и изключително надарен творец бързо нашумява и това още повече я стимулира в шеметния й растеж.

Така тази рядко надарена възпитаничка на английската гимназия в Бургас живее в своя неспокоен свят, наситен с много творчески устрем, вдъхновяван от светли мечти, но и притискан от немалко самота. Задълбочена в училищните занимания, без да напуска коловозите на примамливите литературно-творчески търсения, намира отмора често в съприкосновението си с морето и природата, в които е търсел отдушник неспокойният й дух.

Но в същото време не може и да избяга от спора си със сложните и противоречиви процеси в обществото и се чувства неразбрана.

Честната и кристално чиста душа е наранена от битуващите нравствени деформации, които се разминават с нейните представи за обещаната социална хармония, хуманност и справедливост, разколебават вярата й, хвърлят сянка върху романтичните нагласи, с които е закърмена още в зорите на своето детство. И неочаквано започва да се усеща сама, изоставена и изолирана в училищната среда. Чувства се едва ли не чужда даже и сред най-близките си съученици, приятели и другари.

Нещо повече - дори и вкъщи, при родителите си, избягва да споделя несъгласията си, няма с кого да се разтовари и погребва всички горчилки в себе си. Дълбоко вътрешно безпокойство непрестанно терзае душата й и не я оставя на мира. И за да се освободи от връхлетялото я напрежение, угнетена търси успокоение, общувайки с неспокойното море. В залива на Бургас, смълчана и съкрушена разлива тъжен поглед над безчувствените вълни, които все прииждат и се връщат, без да усетят и успокоят тягостните й мисли, които не престават да извират и безпощадно да я гнетят.

Накъдето и да я отвеждат помрачените й и размътени размисли, нийде няма спасителен пристан за тях. Самотата е неумолима, отвсякъде я притиска безмилостно и няма намерение да я отърве от ледените си окови.

И чашата на ужасното нестихващо изтезание прелива, когато през късната есен на 1979 година по време на бригада нейни съученици от гимназията повреждат поточна линия на местната бирена фабрика и всички изсипват вината върху нея като секретарка на класа. За беда, атаките срещу невинното момиче се оглавяват от училищното ръководство, сипят се незаслужени упреци, заплахи за намаляване на поведението, горчиви обиди…

Тежки, непоносими мигове и никой не й подава ръка. Сама. Няма за нея покой даже и в родния й дом, скован от мъка, болка и страшно безмълвие. „Отнийде взорът надежда не види”. И намира избавление в купчината диазепами, които единствено й се струват спасителни. На 4 декември 1979 година Петя си отива от тоя свят. Ужасна кончина - присъда на една престъпна нравственост и бездушна действителност.

Струва ми се, че в онези трагични мигове може би стъписаните й родители, рухнали от зашеметяващия внезапен тежък удар, са почувствали най-силно неочакваната смърт на най-скъпото, което са имали в живота си. Но целокупната ни общественост едва ли е могла да усети залеза на това момиче, особено пък неоценимата загуба за българската поезия, литература и духовност.

И първи може би ни върнаха към истинските стойности на този толкова преждевременно угаснал физически млад живот Недялко Йорданов и Георги Константинов, които събраха нейни стихове и разкази и през 1984 година чрез Варненското издателство „Георги Бакалов” ги предложиха на вниманието на духовна България.

Но така или иначе, родителите продължаваха да носят в гърдите си непоносимата мъка и болка, а за всички останали постепенно и неусетно всичко се размиваше във времето. И трябваше през 1985 година Веселин Андреев да издаде своята забележителна книга „Соната за Петя Дубарова”, за да ни напомни колко много загуби българската нация на 4 декември 1979 година.

Книгата на легендарния певец на партизанското движение завладя спонтанно читателските ни среди, развълнува дълбоко младите ни поколения.

Достатъчно е да си припомним, че Младежкият дом в Пазарджик се оказа тесен да побере многобройните почитатели на творческия подвиг и нравствената извисеност на Петя Дубарова. Неудържими тълпи напираха да присъстват на премиерното представяне на книгата и да благодарят на именития автор. Поетът от Пирдоп едва ли не изпада в шок, наблюдавайки нахлуващото отвън необуздано множество. По всяка вероятност тази му творба се е радвала на подобни срещи и на други места. Неговата „Соната за Петя Дубарова” накара мало и голямо да произнася с преклонение името на талантливата гимназистка от Бургас.

Безспорно е, че това толкова потребно заглавие на Веселин Андреев взриви обществото ни и ни върна към респектиращото творческо присъствие и разтърсващата житейска драма на това талантливо момиче. Мнозина още си задават въпроса - на какво се дължи нейният невероятен и изумяващ духовен и нравствен ръст. Що се касае до нейното скоростно навлизане в сферата на литературното поприще, трябва да си го обясним преди всичко с огромното въздействие и благородното влияние на майката-литераторка.

Инак едва ли би заговорил в това дете гласът на твореца още в ранното й детство, което отприщва бента на домораслия й талант. И едва ли 11-годишна, тя ще излее върху белия лист първите си поетични рожби - „Пиленце”, „Цветето”, „Къщичката”, „Пчелица”, и мн. др. Тяхното публикуване тук и там й дават криле и с хъс навлиза в територията на детското ни творчество. И за това талантливо дете от Бургас настойчиво, гостолюбиво предлагат страниците си детските ни издания.

През средата на 70-те години, вече 13-14 годишна, Петя е набрала вече достатъчно творческа зрелост и започва да впечатлява силно с поетично-творческата си индивидуалност, с различната си литературна физиономия, художествено-естетически усет и емоционална нагласа. При това, твърде характерен и приятно изненадващ е и сюжетно-тематичният й обхват, вълнуващата й емоционална обагреност на стиха и образната й система. Такава я виждаме вече в професионално зрелите й стихотворения - „Нощна приказка”, „Зимна вечер”, „Морето”, „Нощ”, „Мои часове” и мн. др.

Обект на непрестанни дълбоки изморителни разсъждения, породени от противоречивия генезис на социалистическата действителност, Петя никога не губи вярата в доброто и красивото в живота. Напротив - този прекрасен млад човек е влюбен по вапцаровски в живота:

„Обичам да раста в дивен край,
с природата обичам да живея,
природата обичам пък безкрай,
защото съм един живот от нея.” /”Обич”/

И това са мигове от нейния толкова кратък, но пък и толкова съдържателен живот, излят в наелектризирани стихове, на които сигурно завиждат и най-изисканите майстори на мерената ни реч.

„Неведнъж разказва и Георги Константинов - съм търсил и аз някакво обяснение на нейните толкова ярки, даже в известен смисъл професионално овладени поетически изблици. Освен природната дарба тя притежаваше и завидно стихотворно умение, личеше, че не подхожда към нещата, които я вълнуват, стихийно и необмислено, а внимателно подбира нюансите на словото.”

Паралелно с напористото си потапяне в съвременния ни поетичен свят, Петя не остава чужда и за прозаичното творчество, за което красноречиво говорят и публикуваните й интригуващи къси разкази. Те дообогатяват творческия портрет на покойната млада авторка. Даже прави преводи и на английски език.

Минават годините, но не стихва коварната горест, която ще измъчва и суши родителите й до сетния им земен ден. Възкръсва обаче за днешния ни и бъдещ ден заслуженото всенародно признание. Бяха се изнизали 15 мъчителни години от трагичния декемврийски ден на 1979-та, когато позвъних на Мария, за да почетем в Пазарджик паметта на непрежалимата им дъщеря.

До този момент били канени за подобни възпоменателни тържества от много краища на страната ни, но неумолимата болка винаги ги възпирала от подобно съпричастие. Аз, в качеството си на секретар на местното писателско дружество и на Клуба на дейците на културата, успях да убедя разстроената ми събеседничка да гостуват в нашия град.

Беше 22 септември 1994 година. Зала „Устрем” на Младежкия ни дом жужеше като разроен кошер, който спонтанно се взриви от ентусиазирани посетители, посрещайки възторжено скъпите гости от Бургас. Поведохме ги към представителното място отпред с литературния критик Марин Кадиев, но те се дръпнаха, извиниха се и се гмурнаха в екзалтираното шумящо множество.

Мария ме предупреди, че се явява за пръв път на подобна среща и насълзена, остана във въодушевената прегръдка на многобройната публика, сред която преобладаваха гимназисти от средните училища на града ни. Пред мен изрично сподели, че се съгласява да дойде в града ни, защото Петя неведнъж е идвала в града на Константин Величков, където са гостували на нейния вуйчо. Някога момичето било привързано към родния край на майка си, просто била сродена с него, дори е посветила и стихотворение на Пазарджик.

В този ден Пазарджик записваше една от най-вълнуващите страници в своята духовна история. Навярно още не е отекнал в паметта на стотиците горещи почитатели на едно от най-ярките имена в родната ни поезия гасът на духовития преподавател от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Той с присъщия си темпераментен емоционален маниер успя да потопи многолюдната аудитория в атмосферата на един уникален, неизживян житейски и творчески път. Паметни мигове!

Всички обикнахме още повече голямата Петя, чийто достоен живот и надарено перо я извисиха сред най-забележителните представители на българския поетичен 20-ти век.

Въпреки че Петя Дубарова измина едва ли не на един дъх своя напрегнат и толкова маломерен житейски път, увенчан с драматичен и трагичен, но достоен финал, нейната завидна младост ни остави едно неоценимо нравствено и духовно наследство. Живот-подвиг, който като беззалезно зарево ще озарява и стопля с неугасваща вяра нашия днешен и утрешен ден. Сякаш и днес чуваме нейния незаглъхващ, много човечен поетичен глас:

„И ще вярваме, ще вярваме в човешкия си ден
и във рая, от самите нас отсъден.
Ако тука-на земята, живи си го създадем,
той дори след нас благословен ще бъде.” /”Рай”/

Думи - скъп завет да сегашните и идните поколения.

5 април 2022г.