ПЛАДНЯ
ПЛАДНЯ
Аз пих от чашата на пролетта,
ясмин прозореца ми кити,
вкусих дъха на дни честити,
лоза обвива моята врата.
И златен плод на вейките виси.
Слухът дочува радостната песен
на сърп, над зрели класове надвесен,
тревите - медни къдрави коси,
и струва ми се, влюбени очи
отнякъде са в мене впити;
горят на пламенни ланити
милувките на пладнени лъчи.
Дойде часът да седна на прага
на своя дом и да запея песен
на благодарност. Пътят бе нелесен,
но бдя над мене Твоята ръка.
СТАНИ, ДУША
Стани, душа, от своя дълъг сън!
Светът се къпе в утренни зари,
във чашката на всеки цвят искри
блестят. Свести се, погледни навън.
Хвалебства дивни пей тържествен хор,
и шепот, и молитвени слова…
Навред ликуване и тържества.
Стани, открий, душа, помрачен взор.
Денят е кратък и ще догори
като свещица задушена в мрак.
И няма да остане нито знак…
Стани, душа, вън всичко е зари!
ЗАЩО
Из кърский път коли скриптят
в вечерний здрач. И шум, и смях…
Привършил работа с успех,
орачът с песен у дома
се връща. песента сама
на устните играй,
кога сърцето радост знай.
Защо и аз в вечерний час,
кога с крилото си тъма
света загърне, у дома
не мога да се прибера
честит след дневен труд? Мора
терзай измъчени гърди
и недоволство ме гнети.
НАУЧИ МЕ!
Бях в мрака и Ти ме пробуди,
разпръсна лъжа и заблуди.
И ето - пред мене открити
на хиляди тайни браздите,
разсекли тъми като мълнии.
И радост душата ми пълни.
Сърцето - възторзи безкрайни.
Трептя! Научи ме незнайни
слова, Всемогъщи, да славя
и Теб, и света до забрава!
ЗОВ
Будно винаги бъди, сърце!
Под тоз безответен небосклон
нека отзвук в тебе всеки шум
да намери, всеки вик и стон
на изгубения в тъмен друм.
Твойта помощ чакат всеки миг
хиляди разкъсани души,
хиляди премръзнали ръце;
грозна страст безброй сърца суши -
и зоват, и стенат те… Сърце,
твойта помощ чакат всеки миг!
Неизвестен е върховний час:
съдника тук може всеки миг
да пристъпи с тежкий кръст в ръка -
и ще бъде трепет, плач и вик,
ще гъстей наоколо мрака…
Неизвестен е върховний час -
будно винаги бъди, сърце!
МОЛИТВА
И ден и нощ аз бдя пред тайната врата
на моята душа: леглото си лъжа
там да не свий, легло на хладен мрак, на зло
и горка нищета. И ден и нощ аз бдя.
Но чувам гласове - съблазън ме зове
и обещава дар: разкошество и чар,
трептяща плът и сласт! Сърцето бий со страст:
духът на пирове омайва и зове.
Духът ми е смутен, духът е преломен:
десницата слабей, пред погледа тъмней…
О, Боже, протегни в тоз час на изпитни
ръката си над мен: син ти е зле смутен!
ОЧАКВАНЕ
Аз чакам. Наоколо всичко е младост
и щате. Разтварят дърветата пъпки.
Цветът се усмихва на утрото с тръпки.
И сякаш дочувам наблизичко стъпки -
това ме изпълва с нечувана радост.
Минават, отиват работници в пътя,
въззема се бързо средлятното слънце,
утихват стадата, не чуят се звънци,
класът се прислушва, презрялото зрънце
светлее. Аз чакам самин в тишината.
О, радост да чакаш, да чакаш с надежда!
Балканът воал теменужен наметна,
заспа светлината далеч неусетно.
Из дрезгавината прохладна и бледна
бдят сенки и някой отнейде поглежда…
Аз знам, ти ще дойдеш - и пламенна сладост
на устните пари. От мирове тайни
вестители тихо със думи незнайни
за теб ми нашепнуват вести обайни.
Сърцето потрепва от тръпки на радост.
——————————
сп. „Слънце”, г. 2, 1920 г.
