Петко Тотев

Ролята на кирилицата за християнизирането на Европа е безспорна. От век на век заглъхва ехото на спорове и полемики, които знаем от Пространните жития на солунските равноапостоли, от сказанието „За буквите” (О писменехь) на Черноризец Храбър, а и от други източници. Изтекло е достатъчно време, за да се открои и натежи приносът на славянската писменост.

В началото се е налагало да се защитава Кирило-Методиевото дело. Днес солунските равноапостоли са съпокровители на Европа, светци от общохристиянския календар.

Разширението на християнската проповед чрез кирилицата е внушителна победа на новозаветността. Колкото и да е трудно да се преодоляват враждите, конфликтите, любовта към ближния тръгва по своя трънлив път.

Колкото и християнски диоцези да се очертават с огън и меч по подобие на земните царства, новозаветността не спира да работи за любовта, включително и за любовта към врага - единствения способ да се разкъса каиновият порочен кръг.

В Похвално слово за Кирил Климент Охридски пише:

„Той довърши това, което Павел не бе успял да свърши, прелитайки като орел по всички страни - от изток на запад, от север на юг”. (1)

Ето най-перспективният поглед - Кирило-Методиевото дело в светлините на новозаветната проповед. Най-перспективният пог-лед, нека да се подчертае, грейва още в Х в. високо над пренията, диспутите в Рим и Венеция, високо над доводи и срещу доводи кои писмена са по-свещени.

Новозаветно апостолство облагородява всички посоки с апостол-Павловата проповед на любовта. Чрез кирилицата на север и на изток следват своя спасителен път словата на „новия Павел”. На запад и юг сред неизбежни сблъсъци също се подготвят бъдещи победи на Новия завет.

Приносът на славянските първоучители е двоен: те разширяват християнската проповед, дават й криле с все повече живи езици, разбираемост, достъпност и същевременно обновяват християнството с продължаващо, неспирно апостолство на любовта, сближението, преодоляната вражда.

Движението на Словото на изток и север е от Града към Света. Градът е оградено място, светът е безграничен. От изток на запад тече Великото преселение на народите.

Търсят се по-тучни пасища, за тях се водят кръвопролитни войни. От запад на изток е пътят на Новия завет, на новото след старото „Око за око и зъб за зъб”. От който славянски град да тръгват следовници на апостол Павел - Солун, Велехрад, Преслав, Охрид, Търновград, Киев… - те носят на света християнска съборност, солидарност на ближни, подкрепа за човешкото у човека, кураж в схватките с демоните на егоцентризма, алчността, агресията.

Направеното чрез кирилицата е величествен ход към Новия завет. В дни на отчаяние ни се струва, че се отдалечаваме от него, че се връщаме към старозаветни вражди и още по-назад - към „природното” изяждане на по-малките от по-големите, към „правото” на хищниците.

Развитието на новозаветността от апостол Павел към мислите на солунските равноапостоли, от учениците на Спасителя към учениците на славянските първоучители, от покровители към съпокровители, от три свещени азбуки към повече и равносвещени писмености изважда и най-големи скептици от мрачевините на техните безизходици, неверия и катастрофични прогнози.

При отсейването на недискусионното в многовековни полемики ясно се вижда как на все повече езици се разгръща християнската проповед.

Все по-многобройните средства, чрез които Словото просветлява, засилват интереса към първоизворите, към основните писмености, на които апостоли са приобщавали към Новия завет. Ето защо расте популярността на кирилицата - равностойна с другите първописмености, на които се е разпространявало християнството.

В този именно основен смисъл кирилицата е безкрайна, безгранична. И сама по себе си като разпространителка на Божието слово, и като свято единодействие на всяка бъдеща писменост, на всяка следваща възможност Евангелието да стига до все повече хора, поколения, култури.

От това гледище кирилицата съработи с писменостите преди нея и отваря път за следващи общувания с християнския хуманизъм в неговото безгранично и безкрайно развитие.

Временни са границите на града, държавата, империята. Сблъсъци на хора отсам и отвъд разделителни линии изпълват историята на човечеството. Границите пулсират - разширяват се и се свиват, появяват се и изчезват.

Стратези се изкушават да пренасят границите, фронтовете и в сферите на духовното. Появяват се поводи да се сравняват резултатите в материалното и нематериалното развитие. Свадите и на боговете, които воюват заедно с покровителстваните от тях, продължават да блазнят генерални щабове и поредни претенденти за господство над целия свят.

Същевременно над разделени хора и въвлечени в Троянската война езически богове се появява и се разширява новозаветността.

Посланието „На Земята мир и между човеците благоволение”, апостолските проповеди за любов и братство бавно и мъчително преодоляват старото. Веднъж появили се, новостите на Новия завет са вече същина на християнството, на всяка човеколюбива религия, на всеки хуманизъм - религиозен, светски, синтезен.

Победите на духовното над бездуховното не са триумфални. Дълбоко лични, съкровени, те се събират през векове и хилядолетия и търпеливо проправят пътя към единението на боговете и хората, към човешкото у човека и божественото във вечното и временното.

Черноризец Храбър (Х в.) най-подробно описва как кирилицата изразява характерните звукове на славянската реч. Нововъведените за целта букви не са само филологическа, езикова новост. Как да се означава особеното, несрещаното другаде? Как то да се свързва с общото?

Как по-стари и по-нови открития да се хармонизират? Въпросите и отговорите на първите защитници на кирилицата се открояват с цялата си мащабност в перспективата на новозаветността.

Тя е именно недискусионното сред дискусиите, вечно новото сред лицедействата на старото, каиновското, спасителното сред трагедиите на братоубийствата.

* * *

Значението на славянската писменост за новозаветната проповед сега изглежда азбучна истина. И все пак когато става дума за солунските равноапостоли и техните ученици, проследяват се полемиките, борбите при утвърждаването на  нова писменост.

Пряката връзка на новозаветното апостолство с мисии от рода на Кирило-Методиевата сякаш се разбира от само себе си. Но защо да се започва винаги от полемиките, борбите? Защо се вслушваме и в техни далечни отгласи, а оставяме встрани безспорното, изначално недвусмисленото, азбучно ясното?

Новозаветната проповед е на повече от две хилядолетия. От Кирило-Методиевите мисии са изминали единадесет века. От Рождество Христово тече време на единна новозаветна проповед с разширяващо се учителство-апостолство.

Единодействат учители и ученици, поставящи жалони на безкрайно развитие - към новост над новостите: свят, изграден от любов, защитен от адските пристъпи на омразата.

Оказало се е възможно пряк ученик на солунските равноапостоли пряко да говори за тяхната новозаветност. Как е успял Климент Охридски в разгара на страстите, сред полемики, въпроси, отговори, нападки, защити да се съсредоточи върху новозаветността, върху нейния неспирен ход не само при ново летоброене, но и при безкрайно, непрекъсващо, неспирно апостолство, единосъщно в духовните си висини над времената, посоките, обстоятелствата?

Климент Охридски вижда св. Кирил като нов Павел, който полита като орел над своята съвременност към бъдещи хилядолетия с нескончаема рат от апостоли на Новия завет, към трудни, все по-важни победи над дележите, разделенията, ненавистничествата и равнодушията.

Стилът на Похвално слово за Кирил от Климент Охридски - с извисяването над конкретноисторическото, с прозрението в новозаветното апостолско следовничество - идва сякаш от бъдещи следконфронтационни времена.

Откъм разширението на новозаветната проповед, откъм единодействието на апостол Павел и солунските равноапостоли се отварят и четирите посоки: мисията сред славяните е неделима от вселенско дело с безкрайна перспектива - християнска и общорелигиозна, разумна, надскептична и сакрална.

„Многочисленият славянски народ” (израз на Климент Охридски) има учител, който открива нови простори за човеколюбието. Основната представа за апостол Павел - любовта като спасение - и основната представа за св. Кирил - спасителното Слово като слънце за всички - излъчват единосъщна, засилваща се светлина.

Чрез примера със славянския многоплеменен народ укрепва вярата, че никой народ не ще остане без учители, че апостолите на любовта и равенството пред Бога ще работят още много векове и хилядолетия, че и в най-мрачни юдоли са възможни просветления, че те не ще остават незабелязани и при всеобщи заслепления.

—————-

1. Старобългарски страници. Антология. Под редакцията на Петър Динеков. С., 1968, с. 504.

България в културното многообразие на Европа. Шеста национална научна конференция с международно участие. София, 1 ноември 2008 г. С., 2009, с. 310-314