ТРОЙНА ПАЯЖИНА
Кириус Вангелис беше седнал удобно в дълбокото кресло, подпрян отвсякъде с пухени възглавници, които грижовните ръце на прислужницата бяха наредили около него, преди да я освободи.
Беше спокойна лятна привечер. Морето стелеше безкрайната си шир, придобила наситения цвят на тюркоаз, в който слънцето потапяше пламналото си лице. Въздухът излъчваше гъст аромат на олеандър, лавров лист и тамян. От синия купол на бялата църква се вдигна ято бели като сняг гълъби. В същия момент удари камбаната за вечерна молитва и кириус Вангелис се прекръсти. „На хубаво е” - каза си той, мислейки за добре подредения си живот, за успешната си търговия, за растящата сметка в банката и за венчавката на единствената си дъщеря, която се разхождаше някъде из Париж с влиятелния си съпруг. Старият търговец се опиваше от мисълта за безкрайния си късмет. „Благословен съм!” - помисли с въздишка на наслада той, поемайки глътка от хиоското вино с хапка от морските дарове, приготвени със завидна вещина.
Кириус Вангелис се заслуша в тишината. Беше тихо, както когато неговата кротка Алики бе у дома. Как успяваше тази жена да се слее със собственото си мълчание и да предаде на къщата онази благопристойна атмосфера - като в храм. „Аз съм галеник на Бога!” - рече си той, мислейки за свадливите жени на приятелите си.
Съпругата на търговеца беше получила разрешение да отиде за няколко дни при сестра си на съседния остров след венчавката на дъщеря им. Кириус Вангелис не чувстваше липсата на Алики при нейното отсъствие. Дори бе замислил малка щуротия и сега се ослушваше за очакващите го удоволствия. „Закъсняват… защо? Георгиус става все по-муден. Ех, и той остаря…” - мислеше стопанинът за дългогодишния си прислужник.
Здрачът падна като теменужена мистерия над стаения остров. Само някъде отдалече, като отзвук от далечно увеселение, се долавяше свиренето на бузуки в подножието на височината. Отговаряха му акордите на китара от срещуположния хълм. Кириус Вангелис започна бавно да нервничи: „Ех, този Георгиус… Какво се мотае, а може би този дявол - Хрисула, нарочно се бави? Знае тя какво да прави, като че ли някога съм се скъпил за нея!” - махна с ръка побелелият мъж и се усмихна, предвкусвайки приятните мигове, които го чакаха с онази червенокоса фурия - императрицата на блудниците с най-зелените очи, както я наричаше целият остров.
Кириус Вангелис дочу познатия шум на своя файтон. Само неговите спици издаваха подобен шум, а звука от галопа на конете можеше да разпознае между стотици други. „Е-е-е! Най-сетне! Василопулата реши да дойде. Ах, ако не ми прималяваше така при мисълта за нея…”
Кириус Вангелис посегна към огледалото до себе си. Видя отражението си с увиснали бузи и дълбоки бръчки по челото. Направи гримаса и остави обратно безпощадната вещ на мястото й, но бързо се утеши с мисълта, че мъжете като него нямат възраст.
Старият търговец седеше по императорски в креслото и чакаше идването на изкусителката. Всичко утихна и то за странно продължително време. Защо не идваха, защо се бавеха, а дали тя не бе намислила някаква изненада, за да направи по-ефектна появата си? „Ах, жени!… - поклащаше усмихнато стареещата си глава търговецът. - Георгиус трябваше вече да е тук и да се отчита с поклон, а Хрисула да чурулика около него, разнасяйки аромат на цветна градина и смях, звънтящ като гердан от сребърни камбанки. Каква имитация на нежна госпожица може да сътвори! Рядък хамелеон… Не съжалявам за нито една драхма, похарчена за нея” - отпи още една глътка старият.
- По дяволите, защо не идват още? Георгиус! - извика стопанинът.
В тишината не се чу нито звук.
- Оглушал ли си? - Кириус Вангелис кипна и викна още по-силно: - Къде си бре, влакас…
Мълчанието започна да става все по-подозрително. Старият търговец се надигна от мястото си, усети пробождане в коленете, но кръстът му още държеше. Кириус Вангелис взе газовата лампа и тръгна към стълбището, където чу шум от стъпки и странни звуци. Няколко пъти извика:
- Георгиус! Хрисула! Какво става? Къде сте? Дали не трябваше да си взема револвера? - прошепна с побелели устни търговецът и по челото му изби студена пот. - Само ако ме разиграват!
С трепереща ръка възрастният мъж отключи едно чекмедже в полирания бюфет от орехово дърво и отстъпи крачка назад.
- Не може да бъде! Преди два дена беше тук! - гледаше ужасен празното дъно на чекмеджето кириус Вангелис.
Той взе един нож, поставен между многобройните вещи, и отново тръгна надолу по стълбите към задния вход. Нещо мощно и силно го тласкаше в тази посока. Бледата светлина от газовата лампа се плъзна по добре излъсканите дървени стълби. Върху светлите плочки в преддверието на задния вход видя едри стъпки, неестествено големи и кални.
- При това горещо и сухо време откъде се взе тази кал? Георгиус няма такива грамадни крака… - Кириус Вангелис приближи светлината към следите на пода и извика пребледнял: - Панагия му! - Възрастният мъж няколко мига гледа втрещен черните стъпки и изстена: - Боже, това не е кал! Кръв е!
Търговецът вдигна високо лампата и разгледа цялото обширно помещение, сякаш търсеше скрито присъствие. Зад чупката на стената започна бавно да излиза и да се разстила като малко езеро локва от гъста черна течност. Кириус Вангелис тръгна към мястото с треперещи колене и когато застана зад ъгъла, усети, че му се завива свят и за малко да изпусне лампата.
Върху светлия чист под, паднал по лице с разбит череп, лежеше кроткият слабоумен Георгиус. Възрастният мъж се опита да отвори вратата и да хукне навън, но тя беше заключена, а ключът липсваше. Да я изкърти? Тя бе подсилена с метал като порта на крепост. На долния етаж всички прозорци бяха защитени с яки решетки. Да вика за помощ? Кой ще го чуе от висотата на неговия хълм… Най-близките къщи бяха далече в подножието на възвишението. И да вика за помощ, кой би го чул?! Нали искаше да живее нависоко като василевс, но сега неговата цитадела се превръщаше в негов капан. Изведнъж възрастният човек почувства прилив на мъжество и смелост.
- Аз още мога да се защитавам! - и той по-здраво стисна дръжката на ножа, тръгвайки по кървавите следи, които водеха към терасата на горния етаж.
Когато се изкачи там, заставайки пред вратите на стройната анфилада, той видя, че всички те бяха отворени, сякаш някой го очакваше за аудиенция. Побелелият мъж се стъписа и остана на прага още на първата врата. Отслабналото му зрение не можеше да различи ясно на лунната светлина има ли някой на терасата, или не, но с всяка направена крачка напред вкамененият като статуя силует придобиваше все по-осезаеми очертания. Беше мъж - това бе без съмнение. Той бе седнал в креслото на стопанина. По ширината на раменния му пояс личеше, че не може да бъде жена, а дължината на протегнатите му крака показваше, че е с доста висок ръст. Една едра като лопата ръка посегна към гарафата и вдигна към търговеца чаша от неговото собствено вино.
- Кой си ти? Какво търсиш в моя дом? Как влезе?
- Стин игия мас! Я тин филиа мас? - в плътния глас на неканения гост се долавяше горчива дрезгавина и познат чуждоземен акцент.
- Кой си ти?
- Аз съм твоят ангел пазител.
- Не си играй с мене, аз още мога да се браня.
Непознатият стоеше с гръб към лунната светлина и се изсмя саркастично. Кириус Вангелис усети, че го полазват ледени тръпки от този глас, който му звучеше странно познат. Търговецът вдигна газената лампа на височината на лицето на непознатия и възкликна отново:
- Панагия му!
- Е, да не би да ме позна?
- За първи път те виждам, но си страшен…
- Ние сме това, в което ни превръща животът.
Кириус Вангелис не можеше да откъсне очи от това удължено правилно лице, което може би би било хубаво, ако не беше дълбокият белег на бузата и празното незрящо око.
- Така и очаквах - не си спомняш.
- Никога не съм те виждал, дяволе. Вземи каквото искаш и се махай!
- Ще си взема това, което ми се полага, но не мисли, че ще се измъкнеш със сделка.
- Я гледай! Какво ти се полага?
- Всичко твое, но ще се задоволя само с божията справедливост - в гласа на госта прозвуча тъжна насмешка.
- С нищо не съм нарушил божиите закони…
- И в този час засия ореол над главата му - прозвуча със смразяваща ирония неканеният.
Тежка въздишка на досада прекъсна разговора между двамата мъже. Зад сянката на колоната в дорийски стил изплува като ярко видение червенокосата Хрисула.
- Нямам време да ви слушам. Разправяйте се колкото искате, когато си тръгна. Искам си парите за свършената работа! - каза тя и протегна смело напред длан пред непознатия.
Той с безразличие постави голям сноп пари в трепкащите от нетърпение пръсти. Тя се обърна и със светнали очи бързо започна да брои банкнотите.
- Хрисула, ти?… Защо?! Агапи му… - с почти разплакан глас попита търговецът.
- Прощавай, старче! - каза уличницата.
- Старче??? - възкликна с недоумение кириус Вангелис.
- Клиентите не са вечни. Ти утре може да ритнеш камбаната, а това са добри пари. Кой ще помисли за старините ми?
Тя набута банкнотите в деколтето и пристегна още по-силно корсажа си. Точно когато се готвеше да си тръгне Хрисула, непознатият скочи от креслото. Изпод ръкава му проблесна острие на бръснач. Той я хвана с една ръка за кока, в който беше стегната нейната червена грива, а с другата замахна към гърлото й. Като лунен лъч сребристото острие се плъзна по бялата плът и преряза гърлото. Червен водопад протече между нейните пръсти, които в отчаян жест се опитваха да спрат неизбежното. Хрисула отвори уста, но не издаде звук. Очите й се отвориха широко като зелени лагуни, жадни да погълнат всичко, което оставят след себе си.
- Не-е-е! - извика старият търговец.
Проститутката лежеше на килима върху верандата и издъхваше в последни конвулсии. Възрастният мъж се спусна към нея.
- Хрисула, пламъчето ми!
Непознатият го спря с едно движение на ръката си.
- Защо? - попита сломен кириус Вангелис.
- Една отрепка по-малко - каза небрежно неканеният.
- Тя не беше отрепка. Беше ангел, паднал ангел, но беше ангел!
Неканеният гледаше с отегчен поглед смешно влюбения старец.
- Съжалявам за тъпата уличница, която не можеше да мълчи… Не забеляза, че парите са фалшификат, и то лош фалшификат… - той замълча и подметна след кратка пауза: - Алчността изгаря очите, а?
Кириус Вангелис с отпуснати рамене продължаваше да гледа в краката си как последните тръпки на живота угасват в тялото на неговата любимка, но не смееше да я докосне под зловещия респект в погледа на непознатия си гост.
- Алчността и любовта изгарят очите, а? - повторно подхвърли наемникът и се усмихна със студен блясък, припламващ в единствената му оцеляла зеница, а тънките му устни се извиха ехидно. - Когато старо бунище се запали, не може да се угаси… Съжалявам, старче… И за двама ви… - каза той и тихо се изсмя с обидна снизходителност, изпълнила погледа му.
- За разлика от теб аз не съжалявам - зад колоните изплува още едно видение, съвсем различно от първото. То носеше скъпа черна рокля и шапка с воалетка в същия цвят.
- Алики! Ти не си ли при сестра си?
Тя го погледна с отегчена усмивка. В средата на четиридесетте съпругата на търговеца беше все още доста хубава.
- Аз мислех, че ме обичаш, съкровище.
- Някога те обичах - каза съпругата, облечена като вдовица.
- А-а-а… ти ли си довела това изчадие тука? - разтрепери се търговецът и посочи към смразяващия непознат.
Неканеният си играеше с бръснача в ръце без следа от обида. Кривата усмивка на белязаното му лице изглеждаше още по-зловеща.
- Сега разбра ли всичко? - попита тя.
- Искала си да видя смъртта на Хрисула?
- И нейното предателство - добави Алики. - Глупак! Да вярваш в лоялността на проститутка.
- А ти лоялна ли беше към мен?!
- Бях!
- А сега искаш мъст! - погледна я ужасен старият търговец. - Мислех, че не знаеш или се примиряваш като повечето жени… - поклати глава кириус Вангелис, безсилен пред реалността.
- Да се примирявам?! Ти можеше да имаш всяка, а аз не можех да се усмихна на мъж.
- С кого? С този демон ли си решила да наваксаш? - попита със злъч и зле потиснат гняв съпругът.
- Глупак! Не виждаш ли, че това му е занаятът!
- А ти си поръчителката? - търговецът тупна като презрял плод в креслото и погледна отчаяно жена си.
Алики се усмихна снизходително.
- Разбра най-сетне. Моето облекло трябваше да ти подскаже всичко.
- Сигурно най-сетне си доволна…
- Ще бъда доволна само когато видя как старото бунище изгаря до шушка…
- А защо убихте Георгиус? Той с какво ви беше виновен?
- Щеше да ни пречи - произнесе бавно с присъщото си хладнокръвие наемникът и продължи да върти като пергел излъскания бръснач между пръстите си.
- Поне един малоумен ти остана верен - подигравателно подхвърли Алики.
- А как намери този главорез, след като не си показваше носа навън като ханъма? - попита съпругът й, явно досетил се за този тънък момент, който бе убягнал на жена му.
- Той ме намери и ми предложи да се отърва от…
Някакво внезапно просветване в умовете на двамата съпрузи ги накара да пребледнеят.
- Мисля, че разбирам… - прошепна с бели устни Алики.
Непознатият грабна един нож от масата и го запрати към съпругата на търговеца. Хладното оръжие потъна в гърлото й като в изгнил плод и тя не успя да реагира, както се случи и с първата жертва.
- Защо? Защо? - едва чуто повтаряше старият търговец, гледайки в болезнено вцепенение.
- Защото вече се отървахме от две досадни жени и можем да довършим нашия мъжки разговор.
Трябваха няколко минути на кириус Вангелис да асимилира случващото се и някакъв плах живец се появи в погледа му отново. Надеждата, че сега е дошъл моментът да се спазари за кожата си, нахлу мощно в скованото му от страх сърце.
- Разбрах, че аз съм мишената, но може да се договорим. Ще ти дам двойно повече от поръчителя. - Неканеният, усмихвайки се с хладна ирония, поклати глава отрицателно. - Кажи кой иска да ме убие? Ще ти платя тройно, четворно… Добре си припечелил с моята каракуда, предполагам. Добре, тя си го заслужаваше, но ние сме умни мъже, ще се споразумеем - угоднически се хилеше старият търговец и наливаше вино на непознатия.
Наемният убиец продължаваше да го гледа с тъжна насмешка.
- Може ли да ми кажеш колко измъкна от Алики?
Неканеният се усмихна снизходително. Кириус Вангелис с трескав смях размаха съзаклятнически показалец срещу него.
- Хитър си… Хитър си… - каза старият и отпи голяма глътка вино, като през цялото време се смееше нервно. - Какво искаш? Какво искаш… Казвай! Ще видиш колко щедър мога да бъда.
Кириус Вангелис скочи от мястото си и отиде до една картина. Свали я от стената и бързо отвори сейфа, който се криеше зад нея.
- Тук има шест хиляди франка и бижута. Каквото искаш! Каквото искаш!
- Казах ти, че този път със сделка няма да се отървеш.
Нервната усмивка бавно угасна върху лицето на стария търговец. Той седна в креслото и отново напълни чашата си. Взря се в наемника. Усети, че той не блъфира, и попита с тих, задавен глас:
- Какво е това нещо, което е толкова ценно, че да не мога да го платя.
- Животът ми…
- За първи път те виждам. Кой си ти? Кажи ми!
Наемникът дълго се усмихва втренчено с единственото си зрящо око във все по-пребледняващия търговец.
- Аз съм едно дълго забавено възмездие, което се надига от гроба.
- Нямам големи грехове… - прозвуча глухо и неуверено търговецът.
- Така ли, Танаси?!
- Кой си ти, демоне? За първи път те виждам - скочи от мястото си стопанинът на дома.
- От колко години не си чувал това име? От четиридесет, нали?
- Кой си ти и откъде идваш?
- Познай!
- Идваш от преизподнята!
- Не! От Дяволското дере.
- Аз сънувам… Аз сънувам… Това не е вярно… - мълвеше като в транс с широко отворени зеници старият.
- Не сънуваш, Танаси, кошмар наяве е.
- Кой си ти?
- Аз съм Никос, синът на Янис. Човекът, който ти даде хляб и занаят.
- Вие ме бъркате с някого. Аз съм Сакис Вангелис.
- Помниш ли глада в Епир? Баща ми те съжалил и те прибрал. Не искал едно умно момче да се дави в мизерия.
- Не знам с кого ме бъркате, кириус, но човекът, за когото говорите, не съм аз.
- Край на театъра, Танаси! - изскърца със зъби неканеният. - Всичко свърши, не разбра ли?! Аз съм Никос. Виж ме добре!
Старият търговец се вцепени и побеля като мазилката на стената.
- Никос е мъртъв - едва успя да изблее старият.
- Не! Ти не можа да ме убиеш като баща ми и брат ми, преди да откраднеш всичките ни пари.
- Аз никога не съм посягал на чуждо, кириус, но моля…
- Така ли, Танаси? За него ти беше най-големият му син. Баща ми събра доста пари, злато. Две торби с ценни документи, помниш ли? Тръгнахме на юг за родната Елада, за която бях само слушал. Пътувахме с коне: брат ми Ламбри, ти, Георгиус и аз, тогава бях само на тринайсет.
Вангелис бавно губеше самообладание под демонично втренченото око на Никос.
- Ти застреля брат ми и баща ми със собствения му револвер.
- В какво ме обвинявате, аз съм вярващ християнин.
- Ах, какъв майстор на двуличието си, Танаси… - непознатият извади един излъскан револвер.
- Алики ти го даде, нали? - попита като вкаменен търговецът.
Неканеният оголи зловещо белите си зъби на лунната светлина.
- Защо не си заличил името на баща ми от дръжката? - Кириус Вангелис потрепери. - Защото си казвал, че ти е подарен за воински подвизи от висш офицер, а ти не си помирисвал барут.
Старият се опита да скочи и да избяга, но в същия миг две огромни лапи го сграбчиха и го притиснаха към стола. Малко след това кириус Вангелис беше опасан с едно дебело въже към същата мебел. Старият търговец бавно се предаде и гледаше неканения гост с омраза на обречен:
- Малкият Никос… Ти беше истински керкенез. Как си се измъкнал? Трябваше да стрелям в главата ти…
- Рани ме. Престорих се на умрял. Ти взе торбите на баща ми. Опря се на тях и започна да пушиш. Никога не бях виждал по-щастливо изражение на лицето ти. Докато Георгиус копаеше гроба на баща ми и брат ми, аз изпълзях под техните тела до близките храсти. Трябваше да наглеждаш този нещастник Георгиус. Горкият слабоумен даже не забеляза, че ме няма. Той нарочно ли ме остави да се измъкна, или не правеше разлика между два и три трупа, хвърлени в трапа? Така и никога няма да разбера. Съжалявам, че трябваше да му разбия главата. Да ми беше оставил друг избор…
- Подходящ занаят си намерил… - злорадо изсъска стопанинът на къщата.
- Започнах да убивам, за да не проституира сестра ми, но тя…
- Влезеш ли в този занаят, отърваване няма - захихика безсрамно стопанинът на къщата.
Никос продължи да говори, сякаш не бе чул Вангелис.
- Тя като най-голяма беше решила да се жертва за мене, а аз щях да се жертвам за нея.
- А майка ти? Тя беше много хубавичка… Да не би и тя?…
Гостът взе една ябълка от фруктиерата на масата и я смля на дребни парченца в дланта на ръката си.
- Майка ми умря от срам.
- Нима? А, българките са много срамежливи, как забравих?!
- Отрови се, когато научи, че сестра ми е тръгнала по бардаците.
Никос отпи глътка от виното и се вгледа в някакво далечно зарево от близкия хълм.
- Подпалих къщата на клюкарката. Не исках да умира. Исках само да види в какво те превръща мизерията. Сестра ми рухна от угризения и искаше да избяга от сводника си, но той не я пускаше. Първо убих гадния пезевенк, после много лесно и аз открих моя занаят…
- Той ли те подреди така в сурата? - подхвърли ехидно поставеният натясно домакин.
- Загубих окото си от твоя юмрук, когато стреля по брат ми.
- Вярно, за разлика от Ламбри ти не обърна гръб в бягство.
- Той беше само на петнадесет…
- Ти беше по-малък, но не се уплаши. Не очаквах така да се нахвърлиш върху мен. Ах, защо не стрелях в главата ти тогава?!
- Е, а сега аз ще се прицеля в твоето чело със същото оръжие, с което ти уби баща ми и брат ми…
Кириус Вангелис се надигна важно и погледна с цялото си презрение неканения.
- Е, добре… Стреляй! Аз си поживях дълго и завидно като василевс! Кога ще имаш моя живот?! Аз имах мощта на парите… Имах страха на властващите… Никога няма да имаш нито любовница като моята, нито съпруга като моята. Няма да отгледаш такава дъщеря като моята…
- Твоята любовница можех да я имам напълно безплатно, но се гнуся от проститутки - прекъсна го с отегчена усмивка Никос.
- Това е лъжа - изсмя се кириус Вангелис.
- Да си оставял захапката си по задните части на Хрисула?
Старият търговец сгърчи лице и после се усмихна цинично:
- Тя ти е предложила себе си и ти си отказал. Трябва да пиеш билки за полова слабост!
- Мислех, че никога няма да вършея на твоя харман, но твоята Алики ми въздейства по друг начин с нейното бельо от мадам Льо Кьор. Изписва го от Париж, нали?
Кириус Вангелис се разбесня в стягащата прегръдка на въжетата с отчаянието на Лаокон.
- Твоята Алики беше вълнуващо обиграна. Такива умения не се придобиват само с един мъж… - сега гостът се смееше ехидно.
- Лъжец! - извика яростно завързаният домакин, така че на устата му излезе пяна.
Усмивката на госта се изкриви още повече, сякаш той безкрайно се забавляваше от безсилието на притиснатия до пълно унижение мъж. Старият търговец се овладя и погледна изпитателно наемника в очите. Лицето на кириус Вангелис помръкваше бързо и накрая почерня от срам.
- Хайде, хайде! Свършвай! И въпреки това ще умра с преситена душа! А после само червеи и пръст…
- И най-умният не знае какво има на другия бряг на Стикс.
- И с Господ ще се спазаря…
- Само че нашият Бог не обича търговците…
- Ще умра щастлив, защото има нещо, на което не можеш да посегнеш. Моята Марина, моята плът и кръв, ще ме продължи.
Никос отново започна да се смее със своя горчив смях, който предвещаваше нещастие. Той дълго се вглежда остро със зрящото си око в посивялото лице на Вангелис, докато усмивката не угасна върху изсеченото му лице.
- Знаеш ли? Твоята Марина ме пожела, преди да умре, но имаше стипчивия вкус на неузрял плод.
Кириус Вангелис прежълтя като пергамент, лицето му се изопна като кожа на африкански тимпан, след това се сви за миг, но след унинието той изведнъж изпадна в истерия.
- Ще те разкъсам. Ще те разкъсам със зъби, ако мога! - Старият отново започна да беснее неистово в примката на въжетата.
- Гледай каква енергия! - смееше се Никос.
- Не е вярно! Не е вярно, ти се гавриш с мен, сатана! Моята Марина е светица! Тя е жива и здрава - крещеше през сълзи старият.
Никос извади от вътрешната част на сакото си един вестник и го разгърна пред очите на кириус Вангелис.
- Нали знаеш френски, баща ми те образова.
Кириус Вангелис прочете заглавието и долната част на лицето му се изкриви, нещастникът ритна два пъти с крака, издаде няколко нечленоразделни звука, обърна очите нагоре и издъхна.
- Дотук издържа - каза напълно спокойно Никос.
- Издържа повече, отколкото предполагах - му отговори един приятен женски глас. - Нямаше по-перверзен начин да убия баща си, нали?
В стаята влезе висока, слаба жена с болезнено бледа кожа, изпъкнали много тъмни очи и нос с извита, семитска линия. Чертите й наподобяваха зловещо чертите на мъртвия търговец. Тя носеше бразилско червена рокля, а ръката й, обвита в черна дантелена ръкавица, придържеше дълго цигаре, на върха с димяща цигара. Дамата се наведе и вдигна броя на „Фигаро” от килима. Усмихна се с тъжна ирония и ясно прочете на френски с идеално произношение водещото заглавие от първа страница:
- Извадиха от Сена обезобразено тяло на млада жена с медальон, гравиран на гръцки - Марина Вангелис Котраниду. - И след малка пауза продължи: - Ти си гениален. Какви идеи имаш само?! Да закачиш моя медальон върху мъртвата бездомница. Нямаше как вестниците да не отразят случая, а как бързо се справи с натрапения ми съпруг. Нека да лежи в подземието на хотела. Харесва ми твоята находчивост. Искаш ли да продължиш да работиш за мен?
- Никога не приемам поръчки от един и същ клиент, ако не мине поне година време.
- Как да те намеря, ако ми потрябваш? - попита делово дамата.
- Пусни обява във вестника, че търсиш трениран сокол за ловуване.
- Хитро, но не бих ли могла да ти поставя капан?
- Само опитай и виж как клопката ще щракне около врата ти…
- Сигурно си помислил за защитни механизми.
- Ти още не знаеш с кого си имаш работа.
- Надявам се да те опозная.
- Нямам време за такива детинщини. Когато разчистя труповете, отпътувам с първия кораб.
- Всичко в сейфа е за тебе…
- Винаги ли си толкова щедра, въпреки че в този случай работех повече за удоволствие.
- Благодарна съм ти за свободата… за пълната свобода… А знаеш ли какво са парите без нея?
- Никога не се е налагало да мисля по този въпрос.
Марина Котраниду обърна поглед към катранените ръмжащи вълни под равнодушните бледи звезди и каза бавно и отнесено, като в някакъв тромав напев:
- Парите без свободата са като морето без вятъра…
- Е, сега имаш и едното, и другото. Да ти е честито!
- Ще си намеря друга празнота да попълвам, за да не скучая - потисна въздишката си тя, загледана замислено към хоризонта, започнал леко да просветлява.
- А моята празнота се препълни вече - каза Никос, смеейки се странно.
- О-о-о… - прозина се тя и погледна с разбираща умора, после пое дълбоко от тютюневия дим и го издуха пред себе си с отегчена въздишка: - Виждаш ли, внимавай да не се удавиш в преливащата празнота! - замисленото изражение остана на лицето й, без да се обръща към него, все така загледана в морето. - Не се ли чувстваш малко мой длъжник?
- Без тебе нямаше да открия убиеца на баща ми и брат ми, но знаеш, че отдавна съм се отърсил от такива заробващи чувства…
- Колко години го търсеше?
- Четиридесет и нещо…
- И тогава идва клиентката и те отвежда точно при набелязания, който цял живот си търсил.
- Това се казва щастливо съвпадение - каза равнодушно Никос.
- Ако имаме обща мишена, не може ли да имаме и нещо друго общо?
Никос тръгна към вратата, нарамил чувала с единия труп, но се извърна към поръчителката си и попита с любопитно изражение:
- Би ли ми казала защо толкова мразеше родителите си? Моята омраза е обяснима, но твоята?
Марина замълча и се унесе, лицето й засия, сякаш се потопи в носталгия.
- Защо ги мразя ли? - тя вдигна още по-високо бездруго високите дъги на веждите си и се усмихна само с ъгълчетата на тънките си бледи устни. - Защото те ми забраниха да стана монахиня, когато бях малка. Можеш ли да ми повярваш? - каза и се изсмя болезнено.
- Защо да не ти повярвам? Лудостта и набожността били посестрими.
- Чудя се кое би убило по-мъчително стария: ако бе разбрал, че аз съм поръчителката на убийството му, или ако смята, че съм умряла като мъченица?
- Е, не можем два пъти да го убием, за да разберем… - хладната ирония задълго се запечата в полуусмивката на Никос.
- Не си отивай! Друг не ме разбира - обърна се рязко към него тя.
Той само вдигна рамене, в изражението му се преплитаха разбиране и равнодушие.
- Остава само да изгориш килима и може да спретнеш едно скъпо погребение на твоя баща.
- Да, да, така смятах да направя…
- А ако някой полицай те потърси на острова във връзка с изчезналия ти съпруг?
- Ще кажа, че съм го оставила жив, когато съм тръгнала от Париж. И съм била много притеснена за болния ми баща - тя размаха една телеграма. - Още една от твоите добри идеи. Кой я изпрати точно навреме, когато ти беше при мен?
- Очакваш всичко да споделя? Време е да тръгвам.
- Накъде си тръгнал?
- Очакваш ли да ти кажа?
- Добре, добре… А някога няма ли пак да се изкушиш от красотата на моя остров?
- Не си Калипсо…
- Знам, знам… - в гласа й прозвуча толкова горчивина.
- Е, кой знае? Ако някога не свърша в някое Дяволско дере…
- Или в някой манастир… - добави сериозно тя.
- Отплувах за Света гора, но компасът ми се развали по пътя.
- Болката е най-добрият компас - каза Марина, все така загледана носталгично в синия купол на църквата от съседния хълм.
