Продрум Димов

Такова впечатление ни завладява, когато общуваме с енергичния житейски и творчески свят на литературния критик Юлий Йорданов. Той е рядко амбициозен, но и силно надарен автор, който навлиза с подчертан хъс през последните три десетилетия в родното ни литературно-творческо пространство още с появата на първата му книга „Северозападната литературна нива” (1988), с „Опуси за талантливостта” (2004), с „Чудотворството, наречено изкуството” (2006) и с други стойностни заглавия.

Тези му приятно изненадващи издания заселват шеметно името му в литературните ни среди - нещо, което разгръща завирената енергия на творческия му потенциал.

За това му помага невероятната му любознателност, която го заставя още през гимназиалните и особено през студентските години да броди ненаситно из примамливите дебри на родната ни литература и българската история.

Завидното му родолюбие, любовта към родния му край го карат още от ранна възраст да заоре дръзновения си талантлив плуг в благодатната „северозападна литературна нива”.

И тези интереси и до днес в зрялата му творческа възраст не замират, а остават водещи в непрестанните му творчески търсения. И може би тези благородни увлечения дават основание наши литературни критици и изследователи на литературната и историческата ни мисъл да го назоват „ревностен трубадур”, „литературен апостол”, „незаменим краевед на Българския Северозапад” , „перото на Северозапада”.

Аз пък като се докосвам до страниците на Юлий Йорданов, го възприемам като уникален биограф на тази част от родината.

Такъв го почувствах и в най-новото му книжно отроче - книгата „Ключът за душата”, което ни предложи столичното издателство „Богианна”.

Със своите художествено-естетически достойнства тя е високо оценена от нейния неслучаен редактор Боян Ангелов, който я намира за неоценим „Ключ на незабравата”.

Всъщност професионално поднесеното литературно-историческо съдържание ? придава характер на своеобразна енциклопедия, макар че е заселена с интересно написани очерци на забележителни личности, предимно свързани с родния край на автора.

Така още в началото писателят, ровейки се с удивителен пиетет из Възраждането, ни среща с популярния възрожденски даскал Кръстьо Пишурка.

Едно име - добре прочуто от всеизвестното Ботево стихотворение „Защо не съм”. Авторът обаче загърбва ироничното добронамерено подхвърляне на големия поет и ни въвежда из невероятните страници от приносното битие на този будител, учител, основоположник на читалищното и театралното дело - опитал се да остави следа, макар и неубедително и в областта на поезията и превода.

В стремежа си да извади и изчисти от незаслужената пепел на забравата значими имена, сродени с Лом, Юлий Йорданов възкресява потъналия в забвение образ на писателя - страдалец Змей Горянин.

Това е творческия псевдоним на русенеца Светлозар Акендиев Димитров, чиято трагична кончина и днес продължава да възмущава здравния разум, но тя се оказва безсилна да погребе талантливото присъствие на литературното му творчество.

Възхитително е благородното пристрастие на Юлий Йорданов към духовното битие на родния му Лом, което неудържимо прераства като принос на неговите земляци и съграждани в обогатяването на културния облик на Отечеството ни.

В тази насока прави чест на този неуморим труженик на словото, че ни връща отново към крупните фигури на Яна Язова и проф. Тодор Боров.

В случая ставаме съпричастни към малко известни или неизвестни „Стъпки във взаимоотношенията на ломчаните Тодор Боров и Яна Язова. Юлий Йорданов е влюбен в биографията на родния си град, особено в духовната му история и упорито, и целенасочено се старае да се докосне до всеки детайл на спомени, архиви, документи, публикации, за да се добере до важни факти, и събития, обогатявайки го и отечествената ни културна съкровищница.

И затова с охота ни потапя в произхода на Люба Ганчева, останала завинаги с името Яна Язова, кръстена от своя творчески откривател и покровител - проф. Александър Балабанов.

По всичко личи, че писателят дълги години е проучвал ревниво нейния житейски и творчески път, и неслучайно е подготвил и скоро ще излезе от печат негов сериозен труд, посветен на това забележително явление в националния ни литературен живот, но за съжаление все още недостатъчно изследвано и анализирано, оценено от литературната ни критика.

В същото време изследователят се отнася с преклонение и към личността на Тодор Боров - солидна фигура в националното ни духовно развитие.

Неоценим е неговият принос за библиотечното ни дело и за националната ни библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.

Юлий Йорданов се очертава наистина като рядък наш краевед, посветил немалко усилия и за проследяване историята на издателската дейност в родния си град, като ни запознава с издаваните там вестници и книги.

Черпейки информация от публикацията, научаваме неща, които нареждат Лом сред най-значимите духовни средища на държавата ни. Намирам обаче за сърцевина в изданието главата „Ключът за душата в живота”.

Още в началото авторът е заделил значителен брой страници, разкриващи „Маскарлъците и истината за строежа на сегашната сграда на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.

След безброй перипетии, за които ни разказва писателят, най-голямото ни книжовно огнище на първи декември 1952 година се настанява в своя жадуван просторен дом.

Доста изненадващо ми прозвуча присъствието в книгата и на темата „Лозето и виното в традициите на северозападняка”. То вероятно е продиктувано от неизкоренимата сроденост на автора с родния край.

Общувайки с това колоритно издание, съм впечатлен от тематичността му, пъстроцветието, постигнато не само с неочакваното втъкване на народния бит, но и с редуването на литературното с историческото четиво.

Може би авторът не е в състояние да се пребори с изкушението си да споделя всичко, което напира и вълнува душевността му. И неслучайно ни връща и към образа на Апостола на свободата, разсъждавайки върху „Вижданията на Васил Левски за първообраза на бъдещата Българска държава”.

Но настроил се на възрожденската вълна, ни пренася в драматичните преживявания на Ботев, неговите четници и внезапната му гибел на Околчица. Съзнателно насочва вниманието ни към последните динамични и силно наелектризирани мигове от живота на Войводата, започнали с голямо напрежение от Гюргево до Козлодуй, продължили със завземането на кораба „Радецки”, минали през неравното героично сражение на Милин камък, стигнали до величествения залез в Балкана.

С болка възкресява погрома на четата, съдбата на оцелелите четници и огорчението от бездушието на врачани. Връщайки ни към най-българската епоха от отечествената ни история - Възраждането, Юлий Йорданов е изваял с неугасваща симпатия образа на воеводата Дядо Цеко Петков, благоговеейки пред неговата мъдрост, патриотизъм и беззаветна всеотдайност и като ревностен първостроител на българския парламентаризъм.

Авторът се позовава на ценни документи, архивни материали, за да обрисува жив и убедителен портрета на този забележителен наш предшественик, родолюбивата следосвобожденска атмосфера, съзиждала темелите на новата българска държавност.

Оставам възхитен от всепоглъщащия афинитет на Юлий Йорданов към национално-освободителните ни борби, като съзнателно слага ударението върху героичното поведение и несломимия дух на поробените ни сънародници от непокорния Български Северозапад.

Авторът просто се възторгва от техния героизъм и се прекланя пред техния завиден пример. Израз на тези свои патриотични вълнения: той излиза от споделените си емоционални мисли, които ни отвеждат към въстанието във Видинско, Белоградчишко, Кулско и Ломско през 1850 година срещу османския завоевател.

Тази масова саможертва респектира Високата порта със своите мащаби. Не без основание е окачествена от автора като генерална репетиция за Априлското въстание от 1876 година.

В своето интересно повествование Юлий Йорданов е посветил с открита обич и вдъхновение на освобождението на Лом и първите ходове на новата власт в родния му град.

Пътувайки из историческото минало на своя край, изследователят не може да изневери на непреодолимото си пристрастие към литературата и нейните талантливи творци, към които винаги е питаел голямо уважение.

В това ни убеждават и страниците, с които ни разказва за първата си среща с Йордан Радичков, когото обожава като човек с могъщ талант и най-ярък драматург от втората половина на българския двайсти литературен век.

Да не говорим за огромната му признателност към академик Петър Динеков, който открива в него бъдещия успешен литературен творец и подготвя за издаване дебютната му книга, заселвайки го в приносния ни литературен свят.

Книгата съдържа и поредица от предговорни отзиви и рецензии, отразяващи надеждните творчески възможности, дарование и забележимо присъствие в днешното ни духовно битие.

Сред авторите на тези окуражаващи слова открих имената на проф. д-р Гроздина Николаева - Беранже, доц. д-р Стефан Коларов, проф. д-р Михаил Букурещлиев, проф. д-р Нина Дюлгерова, проф. д-р Красимира Табакова, проф. дин Вера Бонева, Благовеста Касабова, Драгомир Шопов, Петър Динчев и други отзивчиви представители на съвременната ни литературно-критическа мисъл.

В този доста разнолик в тематично отношение сборник са намерили място и интервюта с автора, взети от изтъкнати наши журналисти - обстоятелство, което говори вече за едно престижно присъствие и заслужена популярност на Юлий Йорданов в съвременния духовен живот.

Това ново издание на известния ломчанин се отличава с подчертания си документален характер и е обогатено с подходящ снимков материал, което го прави още по-стойностно и атрактивно.

С „Ключът за душата” Юлий Йорданов укрепва още повече позициите си на значима творческа личност в съвременния ни литературен свят.

17 март 2022 г.