Георги Майоров

През 80-те години на миналия ХХ век се отприщва златният век на българското театрално и филмово изкуство. Сред многото имена да споменем само двата антипода - пиесите на Георги Джагаров и пиесите и мъжките времена на Николай Хайтов.

В този въртоп се впуска и писателят Марко Марков, но не се дави, а създава киносценария „Иван” - по евангелието на Мария” (1980), драмата „Засада” (1984-85) и камерната пиеса „Отмъщението” (1986), поместени в том III на събраните съчинения.

Киносценарият „Иван” наподобява мъжките времена на Н. Хайтов. „Иван”, но защо и „По евангелието на Мария”? Защото със своите патила се явява като великомъченица и нейният живот сякаш е евангелие за изповед на подобни героини.

Но, накратко съдържанието:

Бракосъчетание в черква между две влюбени сърца Иван и Мария. Година любов, бременност, Иван отива войник, Мария добива син. Оскъдно време в Родопите. Героинята оставя сина при майка си и, преоблечена като мъж до края на живота си, тръгва с мулето Милуш да търси мъжа си и да снабдява кръчмите по селата със стока. За утеха по път разговаря с мулето като на изповед: „Отделният човек е по-голям от едно село, от един град, от целия свят дори. Защото носи в себе си светове”.

Този морален кодекс на автора задминава всякакви граници за силата на човека.

В кираджилъка Мария стига чак до Гюмюрджина. България вика синовете си от целия свят да берат букета на свободата и смъртта при Булаир, Одрин, Чаталджа. И тя е мобилизирана с мулето за войската. Командирът вижда как хубаво пее и я назначава за свещеник на полка - да опява погиналите. Те са толкова много, че ги опява общо: „Вече е все едно - земя, земя и нищо друго!”. Не изтърпява страданията и с мулето поема обратния път. В очите на хората среща само „страшна мъка и дива омраза”.

Срещнатата по пътя жена с нейната съдба всъщност е образът на самата Мария: „Аз не искам мъж за мен - баща за сина си искам”. Трагедия, която Марко Марков правдиво пресъздава. Героинята знае, че българският геном не припознава и не признава чуждото семе. И синът й като баща си ще заложи главата си за изпълнение на войнишкия дълг към Отечеството. Не случайно в края на сценария синът като в сън на Мария се явява с лицето на баща си Иван.

Сценарий не за днешната масова култура, замасила се на маса. Той събужда дълбоки съпреживявания - драма в драмата на живота по онова време. Живот тъжен и окаян. И в същото време героичен и трогателно красив.

Образът на главната героиня Мария е метафизически превъплътен - реален и невъзможен, греховен и свят, мрачен и светъл, съществуващ и сънуван, принудително  предизвикан от героиката на времето. Драма не на абсурда, а на мъчителното пъкло на битието. Няма политика, няма обвинения. Преживяното е главният обвинител. Избегната е грубостта, въпреки окаяността на случващото се.

Марко Марков търси съкровеното в душата на героите, освободен от предразсъдъци. Пише в мрака на просветлението сред непрогледната гора на хората. Страхува се да не нарани душата, в която е истинската мрачина. Пише киносценария, за да освети поне малко своята душа. И успява. Само тъгата не го подминава. И я съхранява в цялото си творчество. Търси и щастието, но и то си остава катоо метафизична измислица. За укротяване на беса у вярващите в щастието. Ражда се един живот, за да се подложи на изпитания. И всеки стига своето. А разказвайки за човешките мъки, авторът преди всичко разказва за своите страдания с влизане в героя.

Такова е неговото творчество и в този киносценарий - живот на перото и книгите.

Драмата „Засада” навява представата за действие на военизирана група, но този термин е взет от речника на футбола и пренесен върху реалния живот от онова време, когато чрез „спотайване, дебнене, слухтене и шушукане” се изчаква момента за щурмуване на дадена позиция или времето да реши всичко.

Но как се разиграва представлението?

Театър, в гардероба на закачалки висят като действащи лица: Кожухът - позастаряла богата дама, Шубата - земеделец от село, Шинелът - военен с ограничено мислене, Балтонът - чиновник, Шлиферът - учител, интелигент, и Мантото - напориста млада жена.  Неодушевени, но като живи слизат от окачалките и влизат в своите роли.

В трите действия те сменят местата си, като марионетки. Спорят помежду си за личността, или безличието в тях, за здравите и нездравите елементи, за работата и нехайството, за получаване на заслужени и незаслужени постове и награди, очертават тези и антитези, които ерозират обществото. А произходът на индивидите е само работническо - селски. От трибуните се сипят лозунги, които да тикат прогреса, а глупаците долу ги повтарят по манифестации. Пълно лицемерие. Официални лица, фанфари, думи и цветя - бездна: „Орли чертаят кръгове над нея, влечуги пълзят на дъното й”. Всичко върху гърба на работещите. Прогресиране на мързеливците. И конструиране на човека по шаблон - по една мярка, по една направа, които шаблони се създават от „научни и културни” институти и чантаджии, които отчитат изпълнението на месечните планове за десет дни. А уж кадрите решават всичко, а те сякаш са формули и числа. Живуркане ден за ден. Едни работят, други само наблюдават и констатират без да вземат мерки за поправяне на недъзите. И все по-голямо отравяне на земята с препарати. Остават само и звездите да се наблюдават и шпионират. Формални лица, формални успехи.  Лъскави отвън, кухи отвътре. Сериозна критика за взаимоотношенията в обществото, на намеренията и реалността.

Писателят не ни внушава измислени неща. Това е живата обстановка в обществото. Сякаш куклено представление с кукловоди и кукли, разигравани в театъра на живота. Като основната тема в драмата е формализмът във всичките му практически форми и социални групи - формална отговорност и безотговорност като комплексни фактори, които срутиха социализма.

Драмата не е поставяна на сцена по очевидни причини.

Камерната пиеса „Отмъщението” е отмъщение за недосегаемата красота на Лебеда в езерото. И 17-годишният Пламен скача, с плуване отива при жертвата, хваща я за шията и мъртва е извлича на брега. Всичко вероятно става заради красивата Ива. И започва разпитът в стаята на следователя Петров.

Показанията на обвиняемия по убийството са повече метафори, разсъждения за името на човека и неговата употреба, за живота и делата на хората.

Всичко в живота е като в „празни страници” в смачкания „от леност и равнодушие” делник. А човекът е „хем над всичко това, хем вътре в него”. Търси се невинността във вината, при което „човек, отвратил се от себе си, вероятно е повече от човек, примирил се със себе си”. Внушава се, че всъщност истинският убиец на лебеда е неопитомената идея. И не само в този случай. Това е порок на обществото, в което чистата и застоялата вода не се различават.

Пиеса за малкото права и големите претенции за невинност на което и да е отмъщение.

В най-усилното време на творчеството си, Марко Марков написва и радиопиесата „Рождение през януари” с постановка на Киркор Папазян, която многократно е излъчвана по Радио Пловдив.

Прозата и сценичните творби са мъжкото време на Марко Марков? Той като възрожденец пресъздава важни епизоди  за българската историческа памет - от основаването на революционните комитети от Апостола на Свободата, Въстанието на Априлци,  Съединението, Балканската война, Септемврийското въстание, че до нашето съвремие. Съвремие когато цялата материя на материка е в движение и човек не знае коя посока да хване. Марко Марков успешно е уловил своята - на творческия съзидателен дух.