Иван Митев

Парите, с които трябваше да изкарам седмицата, докато учех в Пловдив, получавах винаги в петък. Не знам защо баща ми беше избрал този ден, за да ми изпраща неизменните 25 лева. Може би в петък му е било по-лесно да събере тези пари. Или пък да се раздели с тях. Все тая.
Парите пристигаха винаги по едно и също време и се изхарчваха по един и същи начин. Без изключения.
В късния петъчен следобед на опашката в касовия салон на пощата се нареждахме двамата със съквартиранта ми. В повечето случаи сумата я получавах в червени петлевови банкноти. В мига, в който ги пъхвах в джоба си, въображението и на двама ни заработваше здраво, но навикът ни отвеждаше отново до най-близкия магазин. Купувахме евтини колбаси, хляб, кашкавал и поне три бутилки тамянка. След което се прибирахме на тавана, където живеехме и спорехме за разни неща докъм два-три часа сутринта. Най-често за истината.
Сигурно гласовете ни са отеквали надалече в тихите нощи, защото веднъж на вратата почука някакъв старец от съседната къща и подаде подвързана с пожълтяла вестникарска хартия книга. Ето, рече, да си решите спора. Тук всичко е написано.
В събота спяхме до късно, следобед отивахме на кино, а вечерта се запивахме на гарата и продължавахме да спорим. Пак за истината.
Неделния ден го използвахме за търсене на кръчма, в която още не сме били.Обикновено засядахме в някоя тенекиена барака в края на града на свински врат и бира.
В понеделник съквартирантът ми получаваше пари и с остатъка от моите и всичките негови посещавахме “Тримонциум”. Поръчвахме винаги бумбар и пелин през лятото, червено вино - през зимата. Не помня колко канички минаваха през ръцете ни, но на сутринта беше трудно да се открие монета дори за телефон из джобовете ни.
Вторникът и срядата ги изкарвахме някак. Връщахме празни бутилки и получавахме пари за няколко купона за стола. Измъквахме от мазетата на близките кооперации някой и друг буркан компот. Или пък - глава праз от съседния двор.
Четвъртъкът беше денят на отчаянието. Троха нямаше в квартирата, ни каквото и да е за размяна или продажба. Но не бяхме от тия, дето ще откраднат книга и ще я продадат, за да получат бутилка ракия. Или пък ще поискат назаем. Предпочитахме сами да решим проблема.
Обикновено съквартирантът ми отиваше в кварталния клуб, който от сутринта се изпълваше с пенсионери, и се обзалагаше срещу два лева, че ще победи на шах някой маниак с треперещи пръсти. Желаещи да участват в тези турнири имаше много. Те просто не знаеха какво ги очаква. Гладът така изостряше мисленето на опонента им, че той ги помиташе с лекота. И получаваше своите два лева. С обещание за реванш, естествено.
Всичко, за което ще става дума оттук нататък, започна в един такъв четвъртък.

* * *
Едва изтърпях часовникът да покаже единайсет и тръгнах към клуба. Кой знае защо, душата ми беше изпълнена с предчувствието, че този ден ще бъде много по-различен от всички останали - досега и занапред.
Още преди да приближа масата със скупчените около нея хора, разбрах, че съквартирантът ми правеше шестото поред реми. Спрях зад зяпачите, без да мога да повярвам на очите си. Един от тях се обърна и ми се усмихна:
- Надеждата е хлябът на гладния - рече. - Но днес не я търси тук. Някой се сети да му поръча бира с картофи, преди да започнат.

* * *
Вървях из уличките, без да знам къде точно искам да стигна. Просто си вървях, ей така.
Денят се задъхваше от зеленина. Тя извираше отвсякъде - от балконите, прозорците, оградите. Струваше ми се, че и сенките по паважа зеленеят. И всичко това - сред много шум и пределна яснота, че никой не се интересува от тебе.
В първата пряка на главната налетях на някаква жена. Тя седеше на парапета на близката ограда с крака, протегнати към тротоара. Беше в кафяви джинси и сив пуловер, с къдрава коса и лице, което можеше да изразява всичко - от печал до тиха радост. Годините й можеха да бъдат двайсет и осем, трийсет и пет или не знам колко. Загледа се в мен така, сякаш бях закъснял за срещата, която съм й определил.
Сведох поглед и вече я подминавах, когато чух гласа й:
- Ей!
И още преди да се обърна:
- Ще направя всичко за тебе срещу една услуга.
Стана и приближи лицето си до моето. Очите й, сиви на цвят, блестяха. И устните й бяха сиви. И косата като че ли.
- Чу ли ме?
- Гладен съм - казах.
Тя отвори уста. Мина цяла минута, докато продума пак.
- Какво искаш?
- Хамбургер.
Погледна ме, сякаш искаше да ме отмести, без да ме докосва.
- Добре. Добре. Ще имаш твоя хамбургер. Слушай сега. Виждаш ли оня прозорец? Отсрещния - на първия етаж? Само иди, повдигни се на пръсти и почукай на стъклото. Това е.
- Защо?
Тя се загледа натам и обясни по-бързо, отколкото бе говорила досега:
- Там спи едно дете… едно момиченце. Моето момиченце. Не ме пускат при него. Искам само да чуя гласа му. И ще направиш деня ми празник. Чуваш ли? Хайде!
Тръгнах натам, без да мисля. Къщата беше двуетажна, сива, с тежка дървена врата, от която се излизаше направо на улицата. Прозорецът нямаше пердета. Приближих се до него и се ослушах. Стори ми се, че детето продума насън. Сигурно креватчето беше близо до стената.
Трябваше само да вдигна ръка и да докосна стъклото.
Но не го направих. Някакъв мъж ме наблюдаваше от отсрещната тераса. Беше облакътен на перилата и пушеше.
Той с нищо не можеше да ми попречи. Сигурно нямаше и такова намерение. Но нещо друго ме спря.
Мъжът поразително приличаше на баща ми.
В този миг вратата на къщата се отвори. Бях с гръб към нея, дори не видях кой излезе, само чух глас, който накъса тишината:
- Пак ли ти, никаквице! Сине, обади им се да дойдат!
Детето се разплака - като че замяука сляпо котенце.
Бавно тръгнах натам, откъдето бях дошъл. Отгоре мъжът продължи да изпуска кълбета дим над главата си. Жената беше изчезнала.
Виждах само сянката си над паважа, преследвана от детския глас.

* * *
Озовах се от другата страна на булеварда, на Четвъртък пазара. Знаех, че там винаги можеш да опиташ някоя стока, без да ти се разсърдят. Цената за това не беше висока - трябваше само да застанеш до продавача и да похвалиш нареденото на сергията му пред купувачите. В замяна можеш да си вземеш орех, сушена слива, маслина.
Но сега нямах време за славословия. От глад ми тъмнееше пред очите.
Спрях се до един брадясал мъж с каскет, когото не бях виждал досега. Продаваше съвсем накрая, изсипал беше на очукана и ръждива маса половин чувал сочни череши. Той си режеше сланина от едно парче, проснато на вестник пред него и я тикаше в устата си заедно със залъчета хляб.
Издебнах мига, в който наведе глава, за да отчупи от хляба, и пъхнах една череша в устата си. Погледна ме в очите и разтегна устни, но това беше гримаса, не усмивка.
- Защо не каза? - рече. Отряза ми една лентичка сланина от края на парчето, от най-вкусното. И допълни: Сладко е да разделиш с колега.
- Благодаря. Но аз не съм търговец - реших да поясня.
- И той не е - обади се продавачът до нас. - Крадец е.

* * *
В барчето на библиотеката бе пълно с народ и цигарен дим. Ароматът от препечен хляб допълваше усещането за безподобен уют.
Имаше място само на разклатената масичка в ъгъла. Там скучаеше дама пред чашка кафе. Погледнах я въпросително и тя кимна. Седнах срещу нея.
- Ужасен ден - казах почти на себе си.
- Веднага познахте - рече тя. - Не е празник днес, нали?
- Не знам. Защо?
- През празниците се живее по-лесно. Но днес сигурно не е такъв ден.
- Сигурно.
Вторачих се в очите й. Някаква тревога се промъкна там и започна да расте. Идваше от погледа й, насочен над мен.
- Мога ли да ви помогна с нещо?
- Този човек… - каза тя, като сведе глава - ви гледа някак особено.
- Какъв човек?
- С очила и папийонка.
Обърнах се и видях един от моите учители. Усетих присвития му поглед. Устните му изразяваха най-великото презрение на света към моето занимание.
- Аз… не съм… - започнах.
- Разбира се, че не си! - изстреля той. - Кога ще ти остане време да прочетеш “Златната река”* (*Повест от Георги Богданов - бел. авт.)!
Погледна часовника си.
- Имаш десет минути на разположение. Книгата е горе, поръчал съм я. Разлисти я поне. Чакам те отвън.
- Може ли една “принцеса”? - изрекох на един дъх.
- Аз на печено агне ще го водя, той за принцеси ми говори! - чух изпълнения с възмущение глас на учителя.
Въздъхнах, вдигнах рамене и станах.

* * *
Движехме се с равномерна скорост, някъде около шейсет километра в час, по автомагистрала “Тракия”. В жигулито бяхме трима - учителят, аз и един човек, който нарече себе си Фотографа. Той шофираше.
- Можем да се движим и по-бързо, - рече Фотографа - но ще пропуснем да видим някоя табела и виж, сме объркали пътя.
- Ти гледай напред и не говори по време на движение - предупреди го учителят. - Табелите остави на нас. Какви са тия птици там? - обърна се той към мене.
- Това са чапли - казах. - Търсят храна из оризищата.
- Хм… чапли. И какъв знак е това според народната митология?
- Добър знак - отговорих уверено. Беше ми купил сандвич, преди да тръгнем.
- Щом е добър, карай тогава - окуражи той Фотографа.
След няколко часа - вече се движехме по друга магистрала, в далечината се появи ниска постройка и започна бавно да се приближава.
- На стената й има надпис - установи учителят. - Спри да го прочетем.
- За какво? Така хубаво се движим - погледна го Фотографа.
- Текстове не бива да се отминават - забеляза учителят.
- Амортизират се мигачите - отговори шофьорът, но погледна в огледалото, подаде мигач и полека спря.
Учителят слезе и изтича към сградата, която се оказа ресторант.
- Надписът гласи, че тук, от тази страна на пътя, е имало поредица от правешко-чипиловски ханчета - уведоми ни той. Бяхме тръгнали пак и вече се доближавахме до нашата пределна скорост.
- Това няма никакво значение - изрече Фотографа. - Най-обикновена указателна табела.
- Не съм съгласен - каза учителят. - Ти какво мислиш? - обърна се той към мене.
- Текстът ни причестява към духа по тия места. Той провокира търсенето на вече съществуващи и изграждането на нови кръчми.
Учителят ме погледна одобрително. Сетне се наклони към Фотографа.
И замълча. Усетих, че обмисля нещо.
- Сега ще минем по едни места, - каза му той - наричат се виадукти. Няма нищо страшно. Представи си, че караш по равното, между панаира и “Тримонциум”. Всъщност, те не са чак толкова високи, като алпийски върхове, да речем - заключи учителят.

* * *
Привечер равнината пред нас посивя. Всичко наоколо - шосе, канавки, стълбове, покривите на далечните кошари - имаше цвят на мухъл. И въздухът като че бе възкисел.
По къщите наоколо не се виждаше жива душа.
В един миг пред колата се появи циганин с тромпет. Обувките без цвят, омазненото сако и даже проблясващите петна по инструмента му придаваха раболепие, примесено с лукавост.
Учителят го попита дали знае къде живее писателят Георги Богданов.
- Само аз мога да ви заведа дотам - изрече циганинът, почеса се зад ухото и се вмъкна в колата.
- Какъв е този тромпет? - попита го учителят. - Да не е краден?
- Мой си е - притисна го до гърдите си циганинът. - Аз свиря с него в погребалната музика на селото.
И го стисна още по-здраво.
Спряхме пред едноетажна тухлена къща с изпочупени прозорци. Циментирана пътека водеше към буренясалия заден двор. На едно място, където тревата беше окосена, имаше наредени пет-шест маси с различна височина, застлани с вестници. Около тях се суетяха хора - повечето мъже.
Чуваше се и припрян звук от удряне на бутилки една в друга.
Докато се разкършвахме, иззад къщата се появи стопанинът - с бухнала къдрава коса и карирана риза в червено и черно. Ако рижавите му и гъсти мустаци бяха по-дълги, бих се зарекъл, че в жилите му тече мексиканска кръв.
Той се втренчи и направи няколко гримаси, преди да установи коя ни подхожда най-много. После прегърна учителя и се здрависа с нас.
- Докато се обърна, да сте с чаши в ръце - изрече. - Иначе ще ми омръзнете веднага.
Хората около масата много бързо се погрижиха да се включим в създадената от домакина обстановка на напрегнато творческо общуване. Те измънкаха имената си и на висок глас се заеха да спорят на теми, приятни за ухото му. Той се разходи из двора като болярин в имението си, осведоми се дали са пристигнали някакви каси с бира, надникна в един бакър със салата от маруля и каза, че човешкият живот сам по себе си е празник, който никога не е спирал. После огледа всички около масите с дебела стъклена чаша в ръка и вдигна тост:
- Да пием за негово величество Гогаль.
- От обед пие за тоя, пък него го няма на масата - обясни ми човекът до мен. Бил съсед на писателя, наглеждал къщата и косял тревата, за да храни с нея зайците си. - Никой не може да го вразуми - рече, пи и добави: - То кой ли и ще се захване…
- В шинела е всичко! В Акакий! - напълни чашата си Георги Богданов.
- Какво толкова намира в тоя ограничен човечец? Без никакво развитие в духовен план… - промърмори някой отстрани.
Но домакинът чу.
- К… ккакво? - хлъцна той. - Кой казва, че Акакий Акакиевич няма собствен път…, не се движи? От какво е излинял шинелът тогава?
- От безсмислен труд.
- Искаш да кажеш, че трудът се извършва само с ръката? Така ли?
Настъпи тишина.
- Питам: само ръката ли може да запали огън? Това, че ние не виждаме пламъка, не означава, че той не съществува.
- Произволни интерпретации… - обади се учителят - за конкретен случай. Какво излиза - че писателят е уловил малка риба, която е изяла голямата?
- Н-не!… Рибата е една… толкова е голяма, че стои като стена пред очите! Не се различава! Велик е негово величество Гогаль! Тук няма подтекст… Шинелът трябва да се смени, щом излинее… Шинелът е дух! - изрече Георги Богданов и се тръшна на един стол.
- Чий дух? - учителят посегна към една бутилка, но се поколеба да си налее. Домакинът я взе от ръката му и напълни чашата му до ръба. Наля и в своята и трясна бутилката върху масата.
- Нашият дух! - обяви той.
- Чий по-точно?
- Духът на обществото!
- Пак произволни интерпретации… И някой го открадва в мъглата… не върви!
Домакинът не чу това и продължи с чаша в ръка:
- Кой казва, че Акакий Акакиевич е умрял? Той търси своя шинел!
- До днес! - иронизира го учителят.
- До днес! - потвърди Георги Богданов. - Да пием за Гогаль! Не е въпросът да се смени шинелът изобщо! Въпросът е да се смени точно в мига… когато излинее съвсем… И кой казва, че Акакий е Акакий?
- А кой е?
- Ние сме!…
- Пак произволно… - обади се учителят.
- Добре де, не сте вие! Аз съм!
- Е, това на нищо не прилича. Ти се идентифицира с цял литературен герой… Всъщност какво значение има кой е Акакий Акакиевич… Важното е, че го има.
- Няма го!
- Ти нали си тук.
- Откъде знаеш дали съм тук?
Разговорът заплашваше да прерасне в свада с непредсказуеми последици.
- За какво се карат? - попита съседът.
- За “Шинела” на Гогол.
Той завъртя глава.
- Да му таковам мамата аз на тоя Гогов! Имам един шинел, ще взема да им го донеса, да се спре. Цял ден не могат да пият спокойно заради него. Бива ли за един шинел да се ядосва човек! Пък ако ще да е и на Гогов.
Но спорът продължи с неотслабваща сила. Когато съвсем захладня, някои се надигнаха от местата си и с половин уста обясниха на домакина, че трябва да си ходят.
- Какво? - изрече той. - Имате навика да спите, когато се стъмни? Ще спите, разбира се! Велик е негово величество Гогаль!
Тези, които бяха от селото, един по един се изнизаха навън. Учителят, Фотографа и аз останахме под светлината на мижавата електрическа крушка.
- Можете да си изберете по една стая в къщата и да се настаните - каза Георги Богданов. - Там им легла, одеяла - всичко, само трябва да се потърси. Спете спокойно, щом имате такъв навик! Но утре да сте във форма, защото тук ще пристигнат още петдесет души и постановката ще продължи! Както подобава! - завърши той и вдигна отново чашата си:
- За Гогаль!
Надникнахме в къщата. Ситен като брашно прах се посипа над главите ни.
- Аз… си нося… спален чувал - каза Фотографа.
- А кис… лороден апарат не си ли носиш? - хлъцна домакинът, преди да отпие пак за Гогол.
- Да решим въпроса по-бързо, защото не знаем какво още може да се случи - установи учителят. - Аз лягам в колата, той в чувала, а ти къде предпочиташ?
- Тук ще спя - посочих тъмната вътрешност на една от стаите и с това въпросът приключи.

* * *
Полегнах върху дюшека на ръждясало легло, вдъхнах дълбоко свежия въздух - стаята нямаше стъкла на прозореца и се загледах в силуетите на окачените над главата ми кошница и разни инструменти с неясно предназначение. Един плъх показа острата си муцуна иззад гредата и събори нещо.
Замириса на вековен прахоляк.
Издърпах черга върху себе си, завих се презглава и затворих очи.
Събудих се от дърпане по рамото.
Над себе си видях силуета на домакина. Той се клатушна леко над леглото и ми направи знак с ръка. В другата му потрепваше пламъкът на дебела свещ.
Потърках очите си. Навън се развиделяваше. Едно славейче накъсваше тишината откъм близката слива с цъкания и извивки.
Изправих се сред облак от прахоляк. Георги Богданов си беше пак с карираната риза и джинсите, с които ни посрещна.
- Трябва да ми помогнеш! - изпъшка той, докато се опитвах да сподавя прозявката си.
И ми подаде свещта. Разбута купчина дъски, струпани на пода, преметна една бохча върху тях, с крак отмести запретнатите черги.
Издигнаха се нови вълма от прах. Пламъкът на свещта пропука.
Георги Богданов обхвана с длан ръба на гардероба и като напъна, издърпа го напред. Отгоре изпопадаха някакви канчета, той не им обърна внимание. Като си пое дъх, повтори движението пак, после се пъхна в процепа. Нещо заскърца там.
-Насам! - чух гласа му като от отвъдното.
Надзърнах зад гардероба - домакинът не се виждаше, прекрачил беше в някакъв долап. Само ръката му стърчеше оттам.
Пъхнах в нея свещта.
- И… идваш ли? - хлъцна той.
И се загуби навътре.
Погледнах навън - силуетите на дърветата избледняваха над безлюдния двор. Празните бирени бутилки върху масите светеха, мокри от росата.
Откъм долапа замириса на църква.
Проврях се полека вътре. Отпред се очертаваха стъпала, сигурно се слизаше в мазето по тях.
Спуснахме се - домакинът отпред, аз - след него.
Сетне той спря и вдигна свещта. Изтръпнах от това, което виждах - тухлите пред нас бяха сребърни!
Георги Богданов направи една от вече познатите ми гримаси и ме дръпна към себе си. Сетне ми показа нещо над пламъка. Беше огромен гол охлюв. До него съзрях друг, нататък - още. След тях - бляскави следи.
- Кра-си-ви като крис-та-ли! - произнесе на срички домакинът. - Майстори без заплата! И без признание! Съвършенство!
И пак се клатушна напред.
Стъпалата свършиха. Очерта се сводът на тесен тунел, по който човек можеше да върви само приведен.
Стопанинът тръгна по него. Стените и таванът продължаваха да сребреят. Въздухът миришеше на пръст, на подмол.
Не помня колко време се придвижвахме напред мълчешком. Свещта се смали наполовина. В един миг Георги Богданов спря и доближи очите си до моите.
- Странен път! - изрече. - Нали?
Кимнах.
- И защо е странен?
- Ами… тъмно е.
- Бра-ви-си-мо! - изстреля. - Пътят е онова, което усещаме в себе си, не под краката!
Той посегна към задния джоб на джинсите си. В ръката му блесна бутилка. Вдигна я, глътна от нея и ми я подаде.
Опитах. Беше добра ракия.
- Дръж я! Ще трябва! - рече той и тръгна пак напред.
По някое време свещта премигна и угасна. Настъпи сивкав мрак. Разсейваше го приглушена светлина, прецеждаше се отблизо.
- Спокойно! - чух гласа на Георги Богданов. Усещах само как ризата му се трие по тухлите. Малко след това видях силуета му плахо да се очертава пред мен - плещите, къдравата коса.
Светлината вече беше пред нас. Стигнахме до нея. Той разбута купчина съчки и изпълзя навън. Измъкнах се и аз.
Погледнах го - целият сияеше в синьо-зелена плесен. Видът му беше неописуем.
Той насочи поглед към бутилката, която държах.
Подадох му я. Намирахме се в някакъв върбалак, слънцето всеки миг щеше да се покаже. Наоколо бе тихо като в храм.
Георги Богданов надигна клоните пред себе си и пристъпи. Сетне протегна ръка и ме спря.
Не повярвах на очите си.
Отпред бе вода, вир. Толкова спокойна, бистра и дълбока вода не съм виждал и досега. Тя се провираше през клони и корени и се губеше в тях. Отсрещният бряг бе забулен в призрачна пара.
Георги Богданов седна, сложи шишето в краката си и ми направи знак да мълча. Коленичих и се загледах във водата.
Сякаш съзерцавахме гигантски аквамарин.
Не си спомням колко стояхме така. И двамата сме потръпнали сигурно, когато видяхме тъмната сърцевина на водата да се раздвижва. От дълбината бавно се издигна нагоре огромна риба - златиста, с червено и черно по вретеновидното тяло, дълга може би цял метър. Тя постоя неподвижно един миг и внезапно изчезна надолу. Ако не бяха водните кръгове след опашката й, щях да помисля, че съм сънувал.
- Пъстървата! - изшептя възторжено Георги Богданов и ме загледа в очите. - Видя ли я?
Не можах да си отворя устата.
- Видя ли я? - продължи да пита той.
Гласът му ставаше все по-висок.
- Пъстървата от Златната река! - изрече той. После се вцепени, загледан във водата.
Вдигна бутилката и отпи. Подаде ми я.
- Това е! Красотата е състояние! Най-интимното! - разпали се той. - Шинелът - също! Глупаво е да се опитваш да го фиксираш! Направо тъжно! - отпи пак и се отдръпна от брега.
- Невероятно красива е… - казах.
- Красива? Откъде знаеш, че е красива? Тя е на хиляда години! А ти си на двайсет и пет! Нейният шинел не ти е по мярка… никой няма право да се намъква в чужд шинел! Нито да разсъждава погрешно! Шинелът…
Той млъкна. После мина през върбовите клони, излезе на пътеката. Очите му продължаваха да горят. В ръката му се полюляваше бутилката.
Спря и посочи пред себе си. Равнината сивееше отпред. Тънка червена ивица се изпъваше и разливаше пред хоризонта.
- Днес е твоят празник - рекох му.
- Само днес? - завъртя глава. - Ела - рече. - Ето пътя. Върви по него и ще стигнеш.
Подаде ми шишето, отпих една глътка и му го върнах. Той не го надигна, обърна се и тръгна бавно край реката. Ризата му се залюля сред зелените клони на дърветата. Гласът му достигна до мен - приглушен и пресипнал:
Аз знам, че вие питате къде съм?
Та аз съм тук, не ме ли подозирате?
Аз скочих от пространството в мазето,
разкъсах се на четири и тръгнах.
И тръгнах по четирите посоки,
защото има смисъл да се търсиш.
А днес не мога да се събера.
А днес не мога…
А днес…
Червеното на ризата му се изгуби нататък, сред върбалака и вировете.

* * *
Тръгнах по пътя, който ми посочи. Сивите покриви се изпречиха отпред - немееха, очакваха изгрева.
Когато намерих къщата, въздухът вече бе изпълнен с шумове и движения, с предчувствие за нещо значимо.
Пред външната врата се сблъсках със съседа. Мъкнеше голям вързоп.
- Нося шинела - рече. - Срамота е да се карат пред хората за един шинел!
Погледнах натам, където беше реката. Слънцето показа крайчето си - червено като ризата на Георги Богданов. Стори ми се, че чух плясък съвсем близо до себе си.
Обърнах се. Улицата беше пуста. Откъм далечния й край, откъдето бях дошъл, тичаше някакъв човек и размахваше ръце, но беше толкова далече, че не се разбираше какво вика.
Над къщите извиси накъсания си глас тромпетът на оня циганин.
Празникът продължаваше.

1998 г.