Лалка Павлова

Живеем в едно политически и психологически конфликтно време, в което православното славянство всекидневно се намира под обстрела на католическа Европа и католическо-протестански САЩ не само срещу Русия, но и срещу всички православни християни от Източна Европа. Църковният разкол от миналото, достигнал своята кулминация през 1034 година, поставя начало на едно съперничество, което сега се изражда в най-грозната си форма - милитаризма. Някогашните кръстоносни походи днес бледнеят пред грандиозния сблъсък между обединените сили на католическо-протестанските САЩ, ЕС и НАТО срещу православна Русия, която се опитва да защити Украинската православна църква и да спаси украинския народ и неговите православни морални ценности - последен бастион, който свързва Русия и Украйна.
Духовната връзка между Украйна, България и Русия намира своя оригинален израз в поезията на Нико Стоянов. Роден през 1947 година в Нова (българска) Ивановка, Одеска област, завършил руска и украинска филология в Харковския държавен университет, през 1988 година той създава и става главен редактор на българския вестник „Родно слово” в Кишинев. Обществената му и книжовна дейност получава широка известност и признание сред трите православни народа - на Украйна, Русия и България - и той скоро става член на Съюза на писателите в Молдова, на Съюза на писателите на Русия, на Съюза на българските писатели, както и на журналистическите съюзи в Молдова и България. През 1995 година му е присъдено званието Заслужил деец на изкуствата в Молдова. Животът на човека обаче е непредсказуем, понякога обстоятелства от личен или обществен характер налагат драстични промени в него и го извеждат извън руслото на обичайното му битие. Така е и при Нико Стоянов, който носи българско самосъзнание, изкристализирало най-ярко в стихосбирката му „Аз, българинът…”. Новите световни процеси и особено рухването на човешката ценностна система под ударите на „демокрацията” у нас през последните 30 години, поставят на изпитание духа на поета, който започва да се чувства чужд в тази среда на меркантилност и безогледен стремеж към материално замогване. Разочарованието и болката от нравственото падение на човека в новия свят намират своята поетическа реализация в неговия сонетен триптих „Посред море”, „Мелодия” и „Под чужда луна”.
Първият фрагмент отвежда към началото на жизнения му път, когато в неговото наивно детство се раждат надеждите и мечтите за споделеност и искреност в живота, но, както и в стихотворението на Смирненски „Юноша”, те са попарени от реалностите на битието, което неочаквано го гмурва в „студената мъглявина…” Апосиопезата, заявена с многоточието в края на първата строфа, е знак за стрес пред необяснимите причини за случилото се, което предизвиква естествена човешка реакция - той се чувства „смълчан, залисан и замислен” пред зейналата срещу него „мътна дълбочина”, която го зашеметява с „тътена бучащ, разискрен” и го изпълва едновременно с „възторг, смирение, вина…” пред непознатите чудеса на живота. Новата апосиопеза дава заявка за все по-драматична посока на пътуването му в морето-битие. Лирическият герой е посрещнат от една „равнодушна луна” и от една морска стихия, която „съска и се киска” срещу него, която разтърсва корабчето на живота му и в него започват да пращят „и мачта, и платна”. Именно тези обстоятелства на живота го довеждат до Яворовото съзнание за обреченост:

Стоя смълчан, залисан и замислен
над мътната дълбочина -
обзет от тътена бучащ, разискрен,
с възторг , смирение, вина…

А ти за нищо не поемаш риска -
под равнодушната луна
стихията ти съска и се киска,

пращят и мачта, и платна -
„…наоколо ми кърваво се плиска
море. - Люлее ме вълна.”

Финалният акорд, цитат от Яворовото стихотворение „Възход”, подсказва на читателя, че лирическият герой на Нико Стоянов се намира в началото на своята жизнена драма, че тепърва му предстои да види краха на онези православни нравствени ценности, в духа на които е възпитаван в своето детство. Той все още вярва, че човешката личност има безусловна, непреходна стойност; че свободата е духовна категория, тъй като не принадлежи на материалния, а на божествения и богоподобния свят („Господ е Духът, дето пък е Духът Господен, там има свобода” - 2 Корин. 3 -17); че в християнското семейство мъжът и жената поставят началото на една жизнена общност на любовта; че държавата трябва да създава такова разпределение на труда и такава обществена среда, в която всеки човек, независимо от съществуващото физическо, интелектуално и материално различие между хората, да може да реализира творческите си способности и да се осъществи като духовно-нравствена личност; че богатството трябва да носи със себе си и отговорността за използването му не само за битови, но и за по-висши, духовни цели. Воден от този православен нравствен кодекс, лирическият герой на Нико Стоянов се вслушва в мелодията на живота си (стих. „Мелодия”, втори фрагмент от триптиха), опитва се да види красотата на този свят с неговите „рибарски лодки” и „лентяйстващи тюлени”, с „небесно сините пелени”, в които проблясват като „точки-запетайки” над сънните вълни до хоризонта „сиви чайки”. Обстоятелствата на живота обаче, подобно на Яворовите арменци, го принуждават да търси нова стряха под чуждо небе. От този момент в душата му увисват „две призрачни луни”, които потреперват „нащърбени” и цялото му същество се изпълва с една печална „светло натъжена” мелодия на живота. Стихотворението „Мелодия” започва и завършва с цитати от Яворовото стихотворение „Заточеници” - „От заник слънце уморени…” (…) „…алеят морски ширини…”, което интуитивно води читателя до извода, че лирическият човек на Нико Стоянов носи в себе си драмата на заточеник в чужда страна. Образът на умиращия залез внася усещането за непреодолима тъга, а аленият цвят на морските ширини връща мисълта към онзи болезнен Яворов образ, с който завършва първият фрагмент на триптиха: „…наоколо ми кърваво се плиска / море. - Люлее ме вълна.”
Третият фрагмент от триптиха най-осезаемо откроява жизнената драма на лирическия герой. Още паратекстът му („Под чуждата луна”) психологически подготвя читателя за неговата драматично-трагична тоналност: епитетът „чужд”, съчетан с мотото от Яворовото стихотворение „Родина” („Къде си ти, къде, Родино моя?”), прозвучава като болезнен стон, откъртен от смъртно ранената душа на лирическия герой. Плахата есенна топлина на живота му дреме в „измамна тишина”, а жълтото шумолене, размятано от „измъчения вятър” още повече откроява „призрачната златна светлина” на края на жизнения му път, и то не в неговата „изгубена родина”, а под „чуждата луна”. Образът на луната в световното културно пространство е натоварен с представите за изтичането на „живото” време на човека, тя символизира първия мъртвец, прехода от живот към смърт, края на пътя му, залеза на личното му битие. Безнадеждно, напразно усилие е това мъчително търсене на „изгубената родина”, въпреки че тя ще продължи да зее като рана, като „кървящо цвете” в него до онзи трагичен момент, когато любовта към нея, към нейната земя, към нейните хора с любящи сърца, към тяхната християнска доброта и смиреност пред Бога, най-после ще изгори в избухналото му под напора на чувствата сърце:

Ще заспи измъченият вятър
в призрачната златна светлина
и ще цепне облаците ято
жерави под чуждата луна.

И нататък, в утрините сини
ще зове, ще търси по света
своята изгубена родина -

раната, кървящото й цвете…
Докато се свърши любовта
и избухне - пламнало - сърцето.

И в трите фрагмента на сонетния цикъл като семантично свързващ образ присъства луната - „равнодушната луна”, в първия сонет, „две призрачни луни” - във втория и двукратно употребеният й образ „чуждата луна” - в третия сонет. Като символ на нощта, съня и безсъзнателното, луната е знак за двойственост и се родее с представата за Залеза. Според Плутарх тя символизира престоя на добрите хора в пространството между първата и втората им смърт, когато те не водят „блажен, но все пак безгрижен живот” до втората си смърт, която предшества новото раждане. Мисля, че точно в тази посока нейният образ води мисълта на читателя, който възприема лирическия герой на триптиха като неоправдана с нищо жертва на обществено-политическите условия, в които го е поставил историческият момент на неговото раждане.
Сонетният триптих на Нико Стоянов представя човешката цивилизация в момент, когато еволюционните й метаморфози са достигнали онзи предел, зад който започва деструкцията на нравствените й устои, когато злото е на път да победи доброто и да разруши онази ценностна система, която е поддържала духа и волята на лирическия му човек да се бори и да търси своето отечество дори в чуждата земя и под чуждата луна, вярвайки, че Бог е любов и че човекът, независимо къде се намира, също е любов. Той знае, че изчезне ли обичта между хората - ще изчезне и смисълът на човешкото съществуване. До тези внушения води финалът на изключително актуално звучащият триптих на поета Нико Стоянов. И то в момент, когато новата война между Запада и Изтока предизвика невиждано масирано преселение на милиони хора.

НИКО СТОЯНОВ

ТРИПТИХ

ПОСРЕД МОРЕ

Наивен може би съм бил, но искрен -
с надежда и мечта една,
душата ми се гмурна, без да иска,
в студената мъглявина…

Стоя смълчан, залисан и замислен
над мътната дълбочина -
обзет от тътена бучащ, разискрен,
с възторг, смирение, вина…

А ти за нищо не поемаш риска -
под равнодушната луна
стихията ти съска и се киска,

пращят и мачта, и платна -
„…наоколо ми кърваво се плиска
море. - Люлее ме вълна”

МЕЛОДИЯ

„От заник слънце озарени”,
рибарски лодки, погледни -
като лентяйстващи тюлени,
натръшкали са се встрани.

В небесно сини пелени
проблясват точки-запетайки -
задраскват сънните вълни
над хоризонта сиви чайки.

Висят две призрачни луни
и потреперват нащърбени,
а мен отново ме плени

печална, светло натъжена -
каква мелодия звъни! -
„Алеят морски ширини”…

ПОД ЧУЖДАТА ЛУНА

„Къде си ти, къде, Родино моя”
Пейо Яворов

Като ярко слънце над земята,
дремеща в измамна тишина,
жълто шумолене ще размята
есенната плаха топлина.

Ще заспи измъченият вятър
в призрачната златна светлина
и ще цепне облаците ято
жерави под чуждата луна.

И нататък, в утрините сини
ще зове, ще търси по света
своята изгубена родина -

раната, кървящото й цвете…
Докато се свърши любовта
и избухне - пламнало - сърцето.