Джонатан Бъкли

превод: Любомир Духлински

Имам адреса, но не е нужно да знам номера на къщата. На Брайър роуд има шестдесет къщи и аз можех да намеря необходимата със завързани очи. От нея идват едва доловими, но осезаеми сигнали; тя сякаш е обвита в аура от беди. На повечето къщи на тази улица нямаше да им е излишен ремонт: боята по стените се лющеше, изгризана от морските ветрове, дограмата беше изгнила. Обаче къщата, в която ме чакаха, изглеждаше като нова. Первазите на външните прозорци хвърляха млечен блясък. Многото коли, паркирани на тротоара, бяха покрити с обрив от ръжда, но колата пред тази къща - голям немски седан - беше в перфектно състояние, макар и далеч не нова; нямаше нито една драскотина по микробуса на бащата, до който стоеше колата ми. Покрай цветната леха бягаше ивица трева, права като лъч светлина. Видях фирмата на бащата; почти всички местни водеха тежка борба за съществуване, но в това семейство парите бяха достатъчно.

Както се очакваше, вратата отваря бащата. Именно той беше прочел съобщението за пресата и отговорил на въпросите; майката нямаше сили да разговаря. На екрана той изглеждаше като човек, с когото е по-добре да не се спори. Личната среща засилваше това впечатление: той беше нисък и слаб, с риза с навити ръкави, под която изпъкваха непропорционално големи мускули; погледът беше напрегнат и предизвикателен; не бих се изненадала, ако научех, че е бил боксьор. Днес не се беше бръснал: малък белег на брадичката му беше ограден със сивкаво стърнище от косъмчета. Той ме гледаше така, сякаш бях дошла да му предложа очевидно ненужна стока и даваше да се разбере, че не възнамерява пръв да си отвори устата. Представям се, но едва ми остава време да кажа четири-пет думи, преди той да ме прекъсне. „Влезте”, казва и се отдръпва, за да направи път на неканения гост.

Атмосферата в къщата е позната - цари спокойствието, което идва след бедствие.

- Насам - командва бащата, придружавайки тази дума с побутване с показалец. Влизам в хола, където няма жива душа. Всички мебели в стаята са насочени към телевизионния екран, който е по цялата ширина на перваза на стената, скриващ комина. От двете страни на светлокафяв кожен диван има столове на фигурки със същия цвят; сложиха ме в един от тях. След като се справи с мен, бащата се връща в залата и вика жена си от втория етаж. Това е излишно: тя знае за пристигането ми.

Пред дивана и фотьойлите, върху масичка за кафе със стъклен плот, лежи вестник; няма нито петънце или прашинка по стъклото, а и цялата стая блести от чистота. На тоалетката има стъклени фигурки и фотографии, наредени на равни интервали една от друга; всички снимки се завъртени в една и съща посока. Във въздуха слабо мирише на почистващ препарат, килимът наскоро е почистен с прахосмукачка. Много хора вече са били тук - роднини, съседи, съмишленици, полицаи и друга неканена публика, но нямам усещането, че стаята е почистена за гости. Бих предположила, че тази къща и преди това са обичали чистотата и реда, но напоследък жаждата за тях е станала още по-силна - отчасти защото домакинските задължения отвличат вниманието от тежките мисли, а отчасти защото е важно за членовете на семейството да държат под контрол това, което може да се държи под контрол. Докато оглеждам стаята, ми хрумва, че домакините се надяват на някаква своего рода симпатична магия: ако всичко се направи правилно, редът ще бъде възстановен в по-широк смисъл и дъщеря им ще се върне. А да направиш отстъпка на хаоса, дори и най-малката, означава да му се подчиниш изцяло и да се примириш с най-лошото.

Бащата се връща в хола и заема другия фотьойл. Навеждайки се, той взема вестник от масичката и го слага на пода до себе си. Забелязвам плътно стиснатите му устни, бучката на обърнатата към мен част на лицето му. При такива обстоятелства бащите винаги са подложени на особен натиск, защото бащата винаги е един от основните заподозрени, както и гаджето, ако е, а в случая не е. В крайна сметка никой не знае нищо за него. И ако досега нищо не се е разбрало за гаджето, значи не го е имало, почти сигурно. Така че не си струва да се доверявате на бащата, без да поразгледате назад, това е добре познато правило. Плачещите бащи неведнъж са се доказвали като измамници. На този човек се е наложило да убеждава полицията в своята невинност. Накаран беше да разкаже за всичките си действия през този ден, час по час. Намериха се и свидетели, които потвърдиха думите му. Но в такива доклади често има недостатъци, дребни несъответствия, които не се откриват веднага. Затова и сега някои хора не му вярват - много често бащата се е оказвал виновен. Този път обаче бащата не е виновен. Знам го.

Той поглежда през рамото ми към небето. Потривайки бузата си с лек шум, прави забележка за някаква журналистка - „душеше тук”, казва той. Намекът му е ясен: аз съм от същата компания.

- Понякога им липсва такт - отзовавам се съчувствено.

Точно тогава съпругата влиза в стаята. Приблизително на моята възраст, връстница на съпруга си, тя изглежда десет години по-възрастна; когато ходи, сякаш се опира на невидим бастун. Усмивката й е усмивката на жена, дошла за медицински преглед, който да потвърди или опровергае диагнозата й. Тя плахо протяга ръката си към мен и аз я затварям в своята. Ръката й е безтегловна, изтощена - сякаш държиш в дланите си тялото на малка, току-що убита птица. Очите са болни, угаснали.

- Момчетата още не са пристигнали - извинява се тя. След това добавя, че вече са на път; и двамата ще бъдат тук след десет минути. И ми предлага чай.

- Благодаря - казвам аз. Харесва ли ви или не, но не бива да отказвате.

Оставен сам на себе си, бащата не намира нищо по-добро от това да ми зададе демонстративно груб въпрос.

- Така значи, от това живеете? - пита той. - В смисъл от това си изкарвате прехраната?

- Не, какво говорите - отговарям аз. - Имам редовна, дневна работа. В офис.

- Това хоби ли е?

- Не бих казала така - казвам аз и се усмихвам без никаква обида. Ако възникне напрежение, то трябва незабавно да се свали.

- Защо изобщо правите това? - пита той.

Накратко му разказвам как още в младостта си открих тази способност в себе си: моя роднина попадна в беда и аз я усетих, въпреки че тогава бяхме в различни страни. Сега едва ли е уместно да добавя, че тази роднина беше моята близначка и че не можах да я спася.

- Женска интуиция - коментира бащата.

- Щом така мислите…

Той плъзва поглед надолу по якето ми.

- Ходите ли на църква? - явно мисли, че това е моят костюм за неделната служба.

- Не! - отговарям.

- Аналогично.

Той има тон на играч, който неохотно се съгласява на равенство. В този момент съпругата се връща с поднос. Придружена е от млада жена. Впечатлението ми е, че е в началото на двадесетте и е в шести-седми месец от бременността. Лошата кожа е маскирана от умело приложена козметика; тежки мигли, перфектни зъби. Това е втората дъщеря. Тя сяда до майка си на дивана и взема под своя опека чайника с чашите.

Майката пита за дъщерята на Шоръм, но малко мога да добавя към това, което вече знае. Всичко било наред между майка и дъщеря Шоръм, казвам, и това е почти вярно. Принципът на конфиденциалност никой не е отменял. Поканиха ме в тази къща именно защото собствениците бяха чули за случката с дъщерята на Шоръм. Тя отишла с приятели на фестивала - майка й дала съгласието си за това, въпреки че съпругът на майката бил против - и изчезнала. Близки подали сигнал в полицията, но това не донесло резултат. Вестникарските призиви също се оказали безплодни. Тогава аз дойдох при тях, поседях малко в стаята на дъщерята и това ми даде основание да кажа на майката, че нищо лошо не се е случило с дъщеря й. След време тя ще се чуе с нея, казах аз; дъщеря й е в Лондон и е щастлива. Тя наистина живееше в Лондон и беше щастлива - с друга млада жена, за което можех да информирам и майката, която се беше обърнала към мен, след като чу за историята на момчето от Пул, което не се беше върнало от вечерна разходка. То търпяло лишения в града, където отишло по важна за него причина, казах на родителите му; а година по-късно то се прибра и призна, че е спало на улицата в Саутхемптън, където живее момиче, за което никога не са и чували.

- Той бил забравил кой е - обяснявам аз.

Тази саутхемптънска история е част от акредитивните ми писма, доказателство за моята компетентност. Не се преструвам на магьосница. Някои са в състояние да чуват звуци, които други не могат да чуят. За някои езикът е в състояние да различи нюанси на вкуса, които са неуловими за останалите, а за някои носът усеща дузина нюанса в миризмата, които други възприемат като един единствен аромат. Тук е горе-долу същото, казвам.

Бащата пропуска моята реч край ушите си. Няколко пъти по време на разговора забелязвам, че не сваля очи от устата ми. Чувала съм, че устните са най-хубавата част от външния ми вид. Освен това положих усилия гласът ми да звучи мелодично. Когато започнах да говоря, гласът ми беше малко по-висок, а тембърът малко по-остър. Бащата харесва гласа ми, виждам това, макар като цяло да е склонен да се отнася към мен с неприязън. Но той е от типа мъже, които харесват жените и в по-голямата си част и те го намират за привлекателен. Очевидно е. Преди няколко години той би нарушил светостта на брака, ми казват очите му, а погледът, хвърлен крадешком към жена му, потвърждава това; сигурна съм, че някой ден той отново ще й изневери.

- Не давам никакви обещания - предупреждавам ги и двамата с най-чистосърдечен вид.

Някои хора смятат, че просто трябва да отворя някаква тайна врата и да слушам. Нещата обаче не са толкова прости; обяснявам, че не винаги мога да хвана правилната вълна.

- Всеки случай е специален - добавям аз, - но може би ще мога да ви помогна.

С това необходимото встъпление е завършено. Бащата няма въпроси; жена му я интересуват практическите подробности. Необходима е маса, но всички са единодушни, че кухнята не е подходящата среда. Масата ще трябва да бъде донесена в хола. Допълнителни столове вече са взети назаем от съседите, казва съпругата като пациент, който смята за свой дълг да информира лекаря, че е изпълнила инструкциите му и е дошъл на преглед на гладно. На улицата спира кола.

- Ето ги и момчетата! - възкликва съпругата. Няма търпение да започнем. Тя скача, но колата е чужда; синовете още не са пристигнали.

- Мога ли сега да разгледам стаята й? - питам.

Бащата се интересува - това пък защо? Така по-лесно ще се настроя - обяснявам.

- Не разбирам какво означава това - подхвърля ми той раздразнено, точно като към чужденка, който му отнема от времето, мърморейки нещо на нейния си нелеп език. - Ще отида да донеса столове.

Жена му ме отвежда горе, в стаята на дъщерята. Тихо отваря вратата, сякаш се страхува да не събуди спящото момиче. Шепне: “Тук.” Застанали една до друга на прага, гледаме в малката стая: там има двуетажно легло с малко бюро вместо долно легло и скрин, а до него, на килима, има достатъчно място да легне един възрастен. Кимвайки, правя крачка напред. „Ще ви оставя - казва стопанката и безшумно затваря вратата след себе си.

Под масата се търкаля топка чорапогащи. Леглото не е оправено, върху него има списание. По скрина са разпръснати тубички червило и сенки за очи. На масата е лаптоп; полицията вероятно вече го е проучила и е открила това, което всички момичета крият от роднините си, но охотно разпространяват сред приятели и псевдоприятели в интернет; но този път проверката не е дала нищо. Впрочем, всичко в стаята изглежда недокоснато. Това е важно условие: нещата на изчезналия трябва да останат на местата си, в противен случай магията не работи. Ако почистят тук, можем веднага да се приберем. Но тук всичко е както ми трябва.

Лягам, за да свикна с обстановката. Откъм главата е прикована огромна домашна пощенска картичка. В колелцето на шестицата от числото “16″ - две сладки личица, буза до буза, изпращат въздушни целувки. Тях ги окръжават в облак сърчица и възклицания другите поздравяващи, всички те са момичета. Върху лист линирана хартия надписът: “ЛЮБОВ!” в алено-златни пайети. Около цялото огледало се усмихват млади певци и артисти. Сред приятели и известни личности премигва и самата обитателка на стаята: на плажа със сестра си, яхнала статичен кон, в училищна униформа, на светлокафявия диван между братята си. А ето и този, за който знаем от рапортите: красив, с барета, на лодка. На лавицата над леглото има меко розово конче до малка Айфелова кула. Това момиче е безхитростно и много по-младо от Шоръм, макар и не по години. Пламенно, живо - така пишат вестникарите в такива случаи. И наистина, в тази стая е извадено на показ много веселие, което при Шоръм нямаше. Спалнята беше украсена с пощенски картички с копия на старинни портрети; книгите на рафтовете говореха за замисленост и природа, вглъбена в себе си. А това е домът на момиче, още дете. Тя не е избягала. Шоръм беше избягала и беше жива, веднага го усетих. И когато бащата - или по-точно, вторият баща - се прибра вкъщи и ми подаде ръка, и последните съмнения относно моята правота изчезнаха: очите му се извърнаха много красноречиво настрани, и в този поглед имаше мръсотия, която жена му, изглежда, не беше видяла. „Моята принцеса” - така той нарече осиновената си дъщеря и тази дума в устата му мирише на гнило.

В стаята под мен боботи мъжки глас - не чувам друг, женски. Затваряйки очи, си спомням снимката от камерата за наблюдение, последното изображение на изчезналата. Излизайки от магазина в тази част от града, където няма познати на нас приятели, тя слага качулката си и върви под дъжда. С цялото си тяло попивам атмосферата, която има само в тази стая. Таткото долу продължава да боботи. Тази къща не прилича на онази на Шоръм. Вече няма любов между родителите, но тази ситуация е често срещана. Много деца успяват да преминат през това без никаква вреда за себе си. Аз, например, успях. На това момиче му беше добре тук. Тя се е чувствала обичана. Мълчаливо, сякаш подчинявайки се на чужда воля, устните ми изричат думите: тя не е избягала.

На улицата два пъти се затръшват вратите на кола, след което ключът се завърта в ключалката. Преди да успея да скоча, се чува почукване и бащата надниква в стаята, без да дочака отговор.

- Всичко е наред - обявява той. - Готова ли сте?

- Да - казвам, опитвайки се да не показвам нищо.

Пропускайки ме в коридора, той бързо обикаля стаята с очи, проверявайки дали съм ровила в нещата на дъщеря му, дали съм отваряла чекмеджетата.

Синовете ме чакаха на масата. По-големият, който работи с баща си, е на двадесет и пет. Той изглеждаше като леко смекчена версия на собственика на къщата и явно не искаше да идва тук. Когато влизам, по лицето му проблясва недоумение: той си мислеше, че ще види банална панаирджийска врачка, а му подхвърлят някаква юристка. Хвърля неодобрителен поглед към обувките ми, но тук греши: сигурна съм, че маратонките ми са по-скъпи. Той също така оценява фигурата ми - също като баща си, но по-откровено, сякаш като се съгласява да участва в подобни глупости, заслужава това право. Другият син обаче, с две-три години по-млад от брат си, повече предразполага към себе си и не е толкова критичен. Протяга ръка към мен, извинявайки се, че тя е толкова груба: той е механик по професия и заради маслото, което се е втрило в кожата му, шарката на върха на пръстите му се вижда много по-ясно, дори от свалени отпечатъци.

Предлагат ми един от съседните столове, с позлатена метална рамка и мека плюшена седалка; майката седи на същия стол отляво. Отдясно е бащата, после дъщерята, после по-малкият син.

В лъчите на залеза цялата стена пред мен гори в оранжево така, че чак очите ме болят.

- Бихте ли пуснали завесите? - питам.

По-големият син повдига вежди. Подозренията му са ясни: явно подготвям трик, който е по-лесен за изпълнение в полумрака.

- Трябва да премахнем разсейващите фактори - обяснявам аз.

- Няма да се разсейвам - казва той. - Няма нищо интересно на улицата - и сочи натам, сякаш ми предлага да проверя сама.

Сестра му гледа към ъгъла на тавана; тя и по-големият й брат не са особено близки.

- Така ще ми бъде по-лесно да се концентрирам - пояснявам с тон, в който, ако желаете,

можете да уловите извинителна нотка.

Майката вече е на крака. Тя хваща връвта, но замръзва за няколко секунди, гледайки през прозореца. Гасне поредният ден. Вечерта е прекрасна: морето сякаш гори до самия хоризонт, над него са струпани великолепни облаци с най-разнообразни цветове. Знам, че тя намира гледката за обидна. Тя вижда просторите на морето и небето, безкрайните покриви, несекващия поток от автомобили и всичко това я плаши, задълбочава тъгата й. Детето й се е загубило някъде в цялата тази необятност или може би вече го няма.

Благодаря на майката и подавам ръка, за да й помогна отново да заеме мястото си край масата. Но завесите са твърде тънки. Не седим в тъмното, а в червеникав здрач, който прилича на изкуствена зора. Вниманието ми е привлечено от яркочервения индикатор на телевизора, след това друг - на усилвателя в нишата на стената. Моля да извадят всички щепсели от контактите, да изключат телефоните и да ги занесат в съседната стая. Послушно отнасят три телефона. Най-накрая можем да започнем.

- Да се хванем за ръце - казвам. По-големият син никога не пропуска шанса да се ухили. Ръката му се мушва в ръката на брата като малко агресивно животно. - Необходимо е - обяснявам спокойно. - Правим нещо като церемония и тази церемония има своя собствена форма.

Ръцете на братята се съединяват в силна мъжка хватка. Когато кръгът е завършен напълно, изчаквам минута, след което поглеждам надолу; останалите петима участници, един след друг, следват моя пример.

- Сега да затворим очите - казвам малко по-тихо; това как звучи гласът, е важно във всички подобни ритуали.

Актьорство, ще кажете вие, и в това ще има някаква истина, но все пак и в църковната служба има нещо от театралното представление. Литургията е спектакъл, чрез който духът слиза на сцената.

Забелязвам, че големият син наблюдава мен и другите изпод полузатворените си клепачи, но търпя: в никакъв случай не трябва да укорявам. Затварям очи и му давам време да се присъедини към останалите.

- Сега трябва да седите мълчаливо - продължавам след още минута. - Моля, опитайте се да не мислите за нищо. Обяснявам как да постигнат това и стаята утихва.

Контактът с бащата зависи от мен: изкривените му пръсти са схванати и неподвижни и мога само да ги обхвана. Но майката стисна ръката ми като в капан и при всяко вдишване в гърлото й нещо пращи едва доловимо. Стискам нежно ръцете й, за да я успокоя и насърча; странните звуци изчезват и пръстите й се отпускат.

Сега дишаме тихо и хармонично, сякаш всички са потънали в спокоен сън. Нашият кръг стана възприемчив - поне дотолкова, доколкото е възможно за участниците в него. Време е да направим следващата стъпка.

- Моля, представете си я - моля аз. - Чуйте гласа й.

Скоро тя се появява. Виждам едно момиче на вратата на магазина. На улицата шурти като от ведро; тя нахлупва качулката си, гмурва се в дъжда и изчезва. Тя изчезва отново и отново. После много ясно виждам шала в златист оттенък. От съобщения във вестниците знам, че е била с такъв шал. Този, който виждам, е на тревата. Пейзажът бавно се очертава: хълм, нисък хълм без дървета, няколко обрулени от вятъра храсталаци, каменна плешивина. Това е местопрестъпление, но аз го създавам сама. Не виждам мъртвите, не виждам къде са сега. Мъртвите са си мъртви, те са извън достижимостта. Не ми говорят и не ги виждам. Моята дарба не е специално зрение; не мога да намеря име за него. Когато се осъществи контакт, необичайна тръпка преминава през тялото ми, усещане като за нещо свръхестествено, мощно и мимолетно, като нещо вече видяно. Не мога да го опиша.

Хълмът изчезва и малко по малко се появява нова сцена: пътека в гориста местност и дрехи, разпръснати сред храстите. Шалът също е там, но вече е безцветен. Порутена барака, наоколо растат брези. Знам - това е спомен. Между брезите виждам кладенец, покрит с рифова ламарина. Тази зловеща картина е спомен за място, плашило ме преди много години, събудено от онзи ужас, който бавно се процежда в мен от мига, в който влязох в стаята на дъщерята. Това момиче е мъртво. Това, че ще я намерят в гората, близо до порутената барака, не е нищо повече от случайност. Или може би един вид предсказание, точно както може да се предскаже ареста на самотен мъж на възраст между тридесет и пет и четиридесет и пет години, който „водеше самотен живот”, човек с нездрави наклонности. Не видях нейния убиец. И това, което видях, си го представях - знам това и затова мълча. Нямам навика да коментирам всичко, което преживявам в подобни случаи. Опитвам се да разбера впечатленията си. Това, с което се занимавам, не е налудничавост, въпреки че мнозина биха предпочели да направят представление в този смисъл.

- Какво се случва? - намесва се големият син.

Разбирам, че пак ме следи с поглед, но се въздържам от забележки и не си отварям очите. Картината на плевнята и брезите избледнява, а аз все още не усещам нечие присъствие. От улицата идва мъжки вик; друг мъж ругае силно от преминаваща кола, а първият мъж, смеейки се, му изпраща ругатня в ответ. По-големият брат изпръхтява кратко и рязко. Ясно е, че той не скърби чак толкова за загубата на сестра си и сега започва да изпитва угризения на съвестта.

Гористата местност вече напълно изчезна и аз напълно осъзнавам, че седя в стаята. Отваряйки очи, предлагам да променим структурата на нашия кръг. По мое указание бащата отстъпва стола си на втората дъщеря, двамата синове се местят един до друг на ново място, бащата се настанява от лявата страна на жена си, но тя остава до мен. Тя хваща ръката на съпруга си, стиска я, сякаш изисква решителни усилия от него, но те не се поглеждат. Откакто дойдох в тази къща, за първи път се докоснаха един друг.

Подготвяме се за втория опит. След малко отново настъпва тишина, но този път в нея се усеща нещо фалшиво, измъчено. Това не е истинската, покорна тишина, която ми е нужна. От едната страна пръстите на майката стискат моите, сякаш е катерач, който се страхува да не падне от скалите. Ръката на дъщерята от другата страна, напротив, е мека. Палецът й ритмично, несъзнателно гали моя. Представям си сестрите заедно, те се смеят, но това е просто снимка, приведена в движение. Това на вечеринката е момиче, което прилича на изчезналото; около нея са приятелите от снимките в стаята й. Състраданието си върши работата, но не е състрадание към изчезналото момиче, а състрадание към семейството й. Искам да им помогна.

С усилие на волята изтривам снимките, но връзката с волята винаги е пречка. Чувствам, че съм се провалила. В паметта ми изплуват други лица - родителите на младежа, който е забравил кой е, после наивното и благодарно лице на майката Шоръм. Виждам момичето Шоръм, после другото от Фолкстоун и Колчестър - него така и не го намериха. Колко много хора, преживели загуба, изоставени и надяващи се! И целият този външен шум, от който не можете да се отървете. Време е да сложим край на това.

Разочарована от поражението се връщам в стаята.

- Съжалявам - казвам. - Нищо не се получава.

Всички разперват ръце; ръката на майка пускам последна.

- Какво значи това? - пита тя уплашено.

Ако момичето беше живо, щях да разбера това - при идеално благоприятни условия. Но тук те са далеч от идеалните: твърде много съпротива.

- Не мога да кажа - отговарям. - Всичко, което знаем със сигурност, е, че не успях.

И отново се извинявам.

- Може би да опитате отново? - казва тя, но съпругът й вече се отдалечава от масата.

- Мисля, че резултатът ще бъде същият - отговарям аз.

Всички се изправят на крака, но майката не помръдва. Тя гледа към плота, сякаш в бездна с неизвестна дълбочина. Бащата пъха ръка в джоба си и пита:

- Колко ви дължим?

- Нищо не ми трябва - казвам.

- Трябва поне да дадем нещо - казва съпругата му. - Изгубихте толкова много време с нас.

- Нищо не ми трябва - повтарям аз.

Бащата не настоява.

- Ще те заведа вкъщи - казва той на дъщеря си, докато разтваря завесите.

Синовете вече отнесоха столовете си обратно в кухнята и сега обличат пътническите якета в коридора. След това по-младият носи телефона на сестра си в хола; тя закрива очите си с длани, а той внимателно го слага до лакътя й.

- Благодаря - казва ми той, протягайки ръка. Крие очите си.

По-големият син гледа във всекидневната; погледът му се плъзва от мен към родителите му.

- Ще се обадя пак - казва той.

След това той си тръгва с неодобрително сумтене, вземайки брат си със себе си. Виждам ги в уличката; по-младият върви отзад, а по-възрастният върви с целеустремеността на човек, който твърдо е решил да отмъсти на някого.

- Ами… - казва бащата, като ме гледа; звучи въпросително и в същото време безразлично. Той така и не извади ръце от джобовете си.

Мога само да се извиня още веднъж, което и правя.

- Да вървим - казва той на дъщеря си.

Тя взема телефона си и го включва отново, след което ми хвърля бърз, разочарован поглед, сякаш току-що е разбрала, че са я излъгали. Тя кимва и излиза след баща си.

Майката все още седи.

- Не бързайте - казва тя, докосвайки ръката ми.

Ако си тръгна сега, къщата ще стане непоносимо празна. Сядам до нея.

- Не беше негова идея - казва тя. Нека не се обиждам от поведението на съпруга й.

- Не, не, не съм обидена - уверявам. Ясно ми е, че идеите на съпруга са безспорен приоритет в тази къща.

- Той е много изтощен - обяснява тя. - Като всички нас.

- Не бива да губите надежда - казвам аз. - Никога не губете надежда.

Тя никак не е заблудена от тези думи, мълчи, а моята непохватна поддръжка изчезва във въздуха. Майката опира очи в черния правоъгълник на телевизора, но очите й не виждат нищо.

- Да преместим масата обратно? - предлагам.

Тя сякаш не чува, но след това отговаря съвсем тихо:

- Няма защо да бързате - и за пет-шест секунди гледа право в мен.

Все едно сме обсъждали ситуацията с нея и двете не знаем какво друго може да се направи. Майката освобождава ръката ми и се обръща към прозореца. Тя гледа там, сякаш е снимка, която не разбира или, във всеки случай, не предизвиква интерес у нея.

Аз също гледам през прозореца. Седим в мълчание минута или повече, оскъдната вечерна светлина се топи по лицата ни. Тогава, сякаш чула присъдата на съдията, майката кима уморено.

- Тя беше толкова мила… - казва тя.

Всички утешения тук са безполезни. Думите никога няма да помогнат на никого - само съчувствие. Слагам ръка върху нейната, точно под лакътя.

Когато се появяват сълзите, вадя кърпичка. Тя я взема и я притиска силно към очите си, оголвайки зъби.

Понякога страданието води до това, че любовта избухва отново, но тук, знам, ще се случи обратното. Мъжете обичат трудно, жените не.

- Дъщеря ви беше красива - казвам й.

Думите ми звучат като думи на свещеник, който отдавна е загубил вярата си. Но да мълча, според мен, би било още по-лошо.

- Толкова загуби… - промълвява тя.

Гласът й е едва чут; болка разкъсва очите й. Изправям се, придърпвам стол, за да седна лице в лице с нея и вземам ръцете й в моите. Сега сме свързани - нейната лява ръка в дясната ми и обратно. Този път не усещам никаква съпротива. Ако дъщерята беше жива, щях да знам това. Докато разказва за дъщеря си, ръцете й са в скута ми. Докато говори, тя се усмихва и плаче. Погледът й е прикован към ръцете ни, сякаш нейната изповед се излива през тях.

Знае, че ще й помогна. Когато остротата на мъката й започне да избледнява, тя ще си спомни за мен - след година, а може би и две, когато мъжът й си отиде. От такива удари няма изцеление, болката все пак ще си остане. Може само да се смекчи, а най-силният лек за това е любовта. Тя разбира какво й предлагам.