СТРАНЕН ЧОВЕК
Киша бе и не можеше да се разбере дъжд ли ръми или мъглата е прогизнала, мокра. Дрехите ми, и те бяха напоени с влага, та ако ги изцедиш, ще излезе вода. Бях се заблудил в дъбовите гори под Гюмюрджинския Карлък, а наоколо нито една жива душа. Пък взе тъмно да става, та и малко страх ме обзе. Изведнъж в мъглата светлинка зажумя - премига, угасне и пак се появи. Стори ми се, че раят се отваря и тръгнах натам. Беше една колиба със сачак и две кучета като мечки големи. Те рипнаха срещу мене и лаеха тъй, че мъглата се разлюля. Знаех, че и най-злите кучета не хапят, ако си седнал и хеле ако мълчиш. Земята бе станала кал, ама седнах, пък те, колкото лаят, повече се зъбят, ръмжат. По едно време изскърца врата и един фенер се показа, след него и фигура на човек. Тъмно бе, но се видеше, че е висок и прегърбен в раменете. Той насъска кучетата още по-стръвно да лаят и им говори:
- Сигурно лош човек е дошъл, щом гробовно мълчи.
Чак тогава се свестих и извиках, ама както го прави дете:
- Не съм, не съм лош човек.
- Тогава ела насам - рече той и кучетата изведнъж замълчаха. После той бързешком си влезе навътре, а на мен ми стана по-студено и отпреди. Поиска ми се да избягам, но накъде? Тъмно, кучетата ръмжат, а и мъглата бе станала още по-гъста. Тогава събрах кураж и почуках на вратата. Пак почуках, пак отговор никакъв. Яд ме обзе и натиснах вратата с хъс. Тоя вътре, без да ме погледне, процеди:
- Влизай, какво още чакаш. И долей в хркомата вода, та да има качамак и за тебе.
Чак тогава видях, че в дъното имаше огнище и в него на верига висеше голям, почернял вече котел. Огънят пламтеше високо, миришеше на топлина от дърва и тих пукот идеше от тях. Изведнъж ми се мярна моето село, нашата къща и душата ми се малко отпусна. Види се, ми е личало, защото той, както се беше излегнал, се разшава и стана. Направо се изумих - толкова бе висок, че ако не бе се навел, можеше да опре в тавана. Ръката му, едра като лапа, се протегна към мене и моята изчезна в нея, а под рунтавите му вежди видях, че се усмихват две големи, но уморени очи. Поех му ръката, а той в ухото ми боботи:
- Под навеса има дърва, та от сухите донеси, че си мокър до кокал, болест ще хванеш.
Изпълних командата веднага. Още по-силно запукаха дъбовите цепеници. Почнах да се суша и искам да се отпусна съвсем, ама не става, защото той само мълчи. Сви си цигара, но мен не предложи и все сегиз-тогиз ме поглежда под вежди. Добре, че водата завря и той насипа брашното за качамак. Разбрах, че тука иначе го правят - не го бъркат веднага като за мамалига, а пълнят съда с брашно и го оставят да се напари. По едно време усетих, че от хркомата блага миризма се понесе и той нареди:
- По-млад си, та объркай качамака. - И ми показа един дялан прът в ъгъла срещу мене.
Изтърсихме качамака на една голяма синия, той наряза в него саздърма и покани:
- Ха добре си дошъл.
Хем ядях, хем очаквах най-сетне да ме попита кой съм и накъде вървя. Но вместо това той взе да ми разказва, как някога, като ловели сулини и риба в Бяло море, там, където е църквата на Свети Николай Чудотворец, се чул глас: „Страшно е не да умреш, а да живееш, защото всеки ден грях можеш да сториш”. После добави:
- Пък аз ще ти река, че всеки грях се наказва, и още по-лошо - плащат го и тия, дето идат след нас.
Тука той спря, метна в огъня още дърва и облак искри се разхвърчаха. Той посегна и улови една. После разтвори ръката и казва:
- Виж, угасна. Тъй сме и ние - мернеш се и вече те няма. Само че тая искрица светлинка даде, пък ние се лутаме като в мъгла, по-лоша и от тая навън.
В тоя миг нещо изтряска, ама тъй, че аз подскочих. Пък той - нищо. Само метна в огъня още дърва и, види се, искаше думата си да продължи.
- Не чу ли, нещо изтряска - извиках аз и хукнах навън. Мъглата си беше все тъй мокра и гъста, кучетата лежаха направо пред прага и удряха в тъмното опашки в земята. След малко излезе и той. Изпружи се напред с вдигнатия фенер и се видя, че сачакът бе паднал. Чуваше се как овце пъшкат в развалините. Той се взря още миг или два и ми вика:
- Бре, туй нещо бирден бире падна.
И дорде разбера какво точно ми каза, си влезе навътре. Аз постоях като замаян, че също се върнах. Той пак се бе излегнал, подпрян на лакът и ме гледа в очите:
- Та докъде мухабетът беше дошъл?
Кой знае защо, бях запомнил последната дума и му я казах. Той се усмихна доволен:
- Тъй, тъй, може и да стане от тебе човек.
Аз изревах:
- Бре, не чу ли, че под събореното пъшкат още живи овце!
Той спря да яде, спря и да приказва. Гледа ме дълго в очите и се подхили:
- Виж какво, младо, ще ти река: една работа като се търколи, трябва с чалъм да я бараш, инак по-лошо става.
Как да е, изядохме качамака, аз се поизсуших и легнахме да спим. Като се съмна, мъглата си бе отишла и бе ведро, чисто, умито. Откъм Гюмюрджинския Карлък небето първо почервеня, сетне пламна в лъчи и слънцето се показа като голяма капка от златна роса. Той бе излезнал навън по-рано от мене и чух, че дошлите турци Стоян кехая го зоват. Турците влезнаха в падналия сачак и взеха да вадят овцете, а той усмихнат ми вика:
- Виж колко много живи още има. Ако бяхме нощес в тъмното ровили, и те щяха да отидат.
Той пак ми се усмихна, а мене ми се стори, че се смалих. Помогнах да изровим овцете и си тръгнах. Кучетата, без да пошавнат, пак удряха опашки в земята и ми се усмихваха с очи. Стоян кехая се бе изправил на същото място, където бе снощи и ми махаше с голямата си като лапа ръка.
Ходих къде ходих по моите иманярски работи, но все нещо ме влечеше към него и след ден-два се върнах. Овцете му пасяха, а той ги гледаше отстрани и като че ли нещо с тях си говори.
- А-а, пак ли си ти?
Каза го тъй, че аз се смутих. Тури ръка на рамото ми.
- Нищо не питай, а ако питаш, едно само знам: лош човек и насън да не срещаш, хеле ако е скрит и прикрит.
Погледна ме с уморените си очи:
- Не можех да ги познавам, та затова тука се скрих… А ти кой си, какъв си?
Отидох си, ала не можах да забравя тоя странен човек. Разбрах, че е някъде от Пашмаклийско. Много добрини бил сторил по ония места, ала като изпаднал в беда, никой не го даже погледнал. Тогава дошъл в тия диви гори и турците му бяха станали като братя. Те му бяха и затворили очите, когато от света си отишъл.
