Георги Майоров

Поезията най-общо представя чувства, настроения, теми, картини, сърдечни преживявания и душевни терзания.

Във всичко това поетът Дамян Францов ни убеждаваше чрез своите седем книги: „Лутам се бясно” (1994), „Тъжна надежда”, „Деветия кръг на сърцето”, „По белите пътеки на зората”, „Отронена от болката сълза”, „Лавинно куче” и „Светулчица надежда” (2016).

Или на три години една книга - извън шумната съблазън и паркетната слава, без угода и изгода за никого, защитник на истината, дори и като адвокат. Подчинен само на невидимите закони на творчеството. Поет по душа до съмване в сърцето.

Сега надеждата не е тъжна, нито светулчица, а оптимистична. В книгата „До сърцето на изгрева” (2021), срещаме умъдрена поезия.

Тук поетът се опитва да надхитри бруталното в живота, нагазва пространството на духа, изпитва сърцето как да намира възвишеното:

И достигнал задъхан
до сърцето на изгрева -
да изкъпя душата
и, ако имам сили, живота си
от калта на духовната смрад! („Пречистване”)

Търси изход от моралната разруха, която е най-сериозната болест на днешния ден. Тя похабява светлите чувства, руши мечтите и осъжда убийците им. Без тях светът потъва в мъртвилото, в „цинична пустото, / и алчна глухост”.

Та нима обществото ни не е глухо за страданията и нещастието на половината от изпусталелия ни народ, а политиците въобще не чуват страданията по родната земя. Че дори хлябът ни е „замесен с погнуса / и поръсен със грях”, а любовта ни вече е „демодиран декор”. Ще сполучим, ако откопаем съвестта си от „задния двор”.

И Дамян Францов стига да дилемата да търсим изхода в абсурда:

В един и същи миг да бъдеш:
- бодил жесток
и дивно ухаещо цвете,
- дива пустош
и долина плодородна,
- лукав подлец
и до мозъка на костите си искрен,
- заразно зло
и океан безкраен от нежност,
- тресавище бездънно
и планинска света вода ненапита… („Възможност”).

А да се случи доброто, рискът е голям „заради хаоса, нахлул безпаметно в душите!”.
Затова отдушник и живец е поезията, която осветява душата ни, за да ни има. Само сътвореното надживява всички несгоди и палва надеждата за сбъдване на Доброто.

И само с правдивата помисъл можем да хвърлим мост между хората. Но с мярка на помислите и делата. И особено мярка за завистта, злобата и гнева. Понеже все още не сме напълно опитомени.

Той благославя благостта, не стаил омраза към никого, камо ли да я отправи. А за да има грейнали лица е съгласен да отвори „магазин за цветни усмивки”, но продавачите да бъдат „не възрастни хора, а невръстни деца”. За да опазят чистотата им.

Дамян Францов жадува още да свали маските от лицата ни; да пропъди кучето в нас, примирението, мрака в очите. И да намерим убежище в „нещо непознато, неочаквано и красиво”.

Изправени към „познанието и куража” първо да проникваме „дълбоко в себе си”, тогава ще надживеем страха и ще се въздигаме по спиралата на духа, ще дадем път на светлината.

Бори се с „покрусата, болките и тъгата”, отправя топли думи към жена си, изтрива сълзата й, доверява й своята свята надежда мислите да станат радости, денят да не бъде сън, а любов.

В поета се засрещат реалното и отвъдното, прогреса и застоя, краят и безкраят, мимолетното и трайното, възхвалата и укора, илюзията и надеждата, старостта и младостта, притеглянето на Земята и гравитацията на Вселената, че дано вечните противоречия и противопоставяния си подадат дружеска ръка.

Търси решение на заглъзналите в тресавище въпроси сред джунглата на живота и оттам да изтръгне „нелюбовта”, лъжата и измамата.

Влиза в дълбоките устои на мисълта, за да изплува красивото в нашия ден. Съчетава метафората с иносказанието, изчистени от фалша до яснота.

Умело потопени в спомена и реалността, авторът извлича сетивни послания, не позволява болката и тъгата да надделеят над прекрасното в живота и отношенията с близките хора. Гони суетата, „завистта и скуката”, взема полагаемото и отдава своето.

Както отстоява правото на истината, авторът и стиховете му са чисти, без грим, без маска против корона вируса дори, с ключ към сърцето на човека, до неговото отключване и осветяване с доброта.