Петко Тотев

Кирилицата е актуален повод да се разсъждава за привличането и отблъскването, очакваните и неочакваните резултати, културата и геополитиката.

Всяка възходяща геополитическа сила се разширява териториално, увеличава своето влияние, а и налага волята си. В областта на културата този стремеж често удря о камък, поражда съпротиви, има неочаквани последици.

Кирилицата се появява след хилядолетни противопоставяния на Изтока и Запада. Още преди разделението на християнството през ХІ в. на западно и източно, на св. Кирил, Константин Философ, се налага да води диспут във Венеция и да защитава правото да се проповядва Христовото слово на славянски език - право, което възражда Европа и в края на краищата ще я обединява културно въпреки конюнктурните геополитически приливи и отливи.

Бавно, но сигурно културното сближение ще взема връх над остатъците от имперското мислене и „правото” на силния.

Дотолкова сме свикнали с разделенията и техните анализи, че се губи възраждащата общоцивилизационна новост на кирилицата.

От гледище на общочовешката християнска идея създаването на всяка нова възможност за проповед на жив, говорим, майчин език би трябвало да се посреща като още един благослов, дар от Небето.

Това би било естествено за всяко културно съзнание, издигнато над интересите на една или друга геополитическа сила.

Девет века след Рождество Христово се създава възможност християнското слово да се разгръща по-нататък на много езици и с различни писмености. Новостта обаче е посрещната с консервативна съпротива.

Диспутът на Константин Философ във Венеция е решителна среща на старото и новото мислене. Де да беше всичко въпрос на дискусии…

Не се знае колко преки ученици на солунските равноапостоли са избити в Панония и Моравия, колко са продадени на александрийския робски пазар и по други тържища за почти безплатна работна сила.

Този „способ” да се воюва срещу новостите има дълга история и по всичко изглежда запазва своята привлекателност и за днешни владетели на конюнктурата.

Победата на която и да било земна сила се оказва пирова в перспективата на културното развитие, което има съвършено друга основа - духовността, новозаветността.

Веднъж създадена, кирилицата няма как да бъде спряна. Все повече славяни чуват, четат, разбират Словото Божие на роден език. Включително и западните славяни - и те все по-често четат християнската проповед на своя език чрез приспособена за него латиница.

Отрицанието на кирилицата има обратни резултати. Новата християнска азбука се разпространява далеч на Изток в страни със славянско население, но и по-нататък - в предели неславянски и нехристиянски.

И там кирилицата помага конфликтите, натрупани нагъсто през вековете, да се превръщат в срещи на култури, религии, духовни ценности над противоречивите вечни интереси.

Нашата старобългарска литература, за която никога не се говори, че е на световно равнище, защото е на световно равнище, черпи свободно, творчески от византийски източници.

Културата превръща вековното съперничество на балканските империи в импулси за разпространение на християнството, за градивни срещи сред самите раздори, съзнателно раздухвани от винаги користни геополитици.

Така в края на краищата Първият, Вторият и Третият Рим изграждат християнската цивилизация, която дава облика на континента.

Източната и западната християнска култура са като двата бели дроба на един организъм, както разбираемо за всички каза папа Йоан Павел Втори при заветното си посещение на София.

Във всеки исторически отрязък изглежда, че културата - от религията до науката - зависи от владеещите конюнктурата. Същевременно с просто око се вижда, че културните ценности надживяват създателите си, че имат свой живот, различен от съотношенията на силите в различни периоди.

Не е възможно материята да бъде неподвластна на физическите закони. Културата не се подчинява на масата и силата, поражда видими и невидими противодействия, които имат далечни последици, непредвидими в по-къси периоди. Ценностите на културата стават все по-автономни.

Когато се казва за книга, картина, партитура, че е безценна, това не е преувеличение или поетичен израз. Духовността наистина е безценна и подсеща, че ценоразписите не са всеприложими.

Нито една досегашна империя, владяла света по-кратко или по-дълго, не е успяла да наложи своя език като единствен. Стремежите към господство в конфесионално и културно отношение, към глобализация и в духовния живот, казано малко модернизирано, довеждат в края на краищата до увеличение на разнообразието, а не до унификация.

Сред най-красноречивите примери е кирилицата, разкрила нови възможности за културно многообразие, без което днес не е възможно да се мисли за европейската цивилизация.

В самото образуване на славянската азбука са зачетени особеностите, отличителностите. За общите, навсякъде разпознаваемите звукове кирилицата използва знаци, утвърдени вече в европейските писмености. За специфичните славянски звукове Константин Философ издирва йероглифи от най-източни, най-древни писмености.

Кирилицата е образец за хармония на общото и специфичното като основа за културно обогатяване, за все повече духовни ценности.

Каквато и да е следващата господстваща сила в материалната сфера, основната културна традиция - синтез на общото и отличителното от безкрайността на разнообразието - се запазва и се развива дори тогава, когато изглежда, че унификацията, стандартизацията се е наложила безвъзвратно.

Пренасянето на стратегии от материалната в духовната сфера е анахронизъм. Ако някакъв глобален нихилистичен порив заличи културните ценности, създадени през много векове на различни езици и с различни писмени знаци, ще се появят нови равноапостоли, за да се намерят отново местата на особеностите и идентичностите в хармония с общото, универсалното.

Сред йероглифите, които Константин открива за отличителните славянски звукове, са Ж и Ш - Живот и Шан (планина). Живот и планина в изконното си изписване, запазено и чрез глаголицата и кирилицата, се разпространяват в Европа и по целия свят.

Вижда се ясно цялата библейска дълбочина на Живота - земен и небесен, вечен - в движението към Планината, Възкресение-то, Възнесението. Каквито и да са стръмнините, препятствията, сривовете надолу, това движение не спира.

Културата е алтернатива на конюнктурата, възможност да се вижда отвъд нея и да се одухотворява временността, да не се оставя човешкото битие само на биотечението, на надпреварата, мимолетността.

Не престават опитите на геополитиката да употребява и културата за свои цели. Винаги подобни опити остават в границите на определена историческа временност.

Може да се каже и иначе: по опитите да се употреби и културата за геополитика се очертава обхватът на историческата конюнктура. Извън нея започват да преобладават взаимодействието и взаимообогатяването на културите.

Такава е трайната, иманентната тенденция на духовното развитие. Например България и Византия са противопоставени, воюват, преследват своите интереси.

Но след изтичането на определено историческо време се открояват чрез културата общи приноси на славяно-византийското православие в християнската цивилизация.

Кирилицата има безспорни заслуги за разпространението на Христовата вяра в евразийското пространство.

Кирилицата е била и си остава най-естественият мост към по-малко известни на Запада славянски и неславянски народи, които рано или по-късно ще заемат своето място в общата културна съкровищница на континента и света.

След толкова противопоставяния на кирилицата и латиницата, след толкова опити и частични успехи и азбуките да бъдат въвлечени в съперничествата на империи, днес основните писмености на Европа заедно пазят и развиват нейните духовни ценности.

Срещите на цивилизации и култури в началото са драматични и често трагични под влияние на историческите сблъсъци, но по-нататък бавно, сигурно културата превръща и конфронтациите в срещи за размяна на духовни ценности - размяна, много по-благородна, дълговечна, отколкото хитрините по тържищата.

Кирилицата в духовността на европейската информационна цивилизация. Пета национална конференция с международно участие. София, 1 ноември 2007. С., 2008, с. 264-267