РЕЦЕНЗИЯ ЗА РОМАНА „КРИЛАТО ВРЕМЕ”

Георги Константинов

В началото на своето четвърто литературно десетилетие поетът Тодор Харманджиев реши да ни изненада с две големи белетристични творби, в които лиричното чувство, настроенията и образите, носени още от младини, драматично потаени в душата му, се изляха в нови, оригинални, лично негови художествени образи - сочни, свежи и едновременно дълбоко съдържателни.

Така Тодор Харманджиев изведнъж застана в челната редица на „поколението”, на другарите, с които някога заедно е щурмувал живота и литературата - по-специално поколението на Орлин Василев, Емил Коралов, Младен Исаев, Лъчезар Станчев… - една литературна група, на която самото историческо развитие наложи да разкрие външните перипетии и огромното вътрешно духовно богатство на мечтателите и борците за нов свят в северозападните наши краища.

Обществената атмосфера, хората, природата във Враца и Врачанско живеят в романите на Тодор Харманджиев „Краят на едно детство” (1956) и „Крилато време”, наскоро излязъл от печат.

Първият роман разказва за една вече доста отдалечена епоха - навечерието на Балканската война.

Вторият роман - „Крилато време” - ни пренася в по-съвременна епоха: завършила е Първата световна война и е започнало все по-широкото и мощно разрастване на революционното движение.

Романът обхваща почти цяло десетилетие от най-новата история на нашата страна, през което у нас ставаха големи събития: народно въстание, погром, пожари, подготовка за ново въстание, предателства, масови арести, емигрантство, избивания.

Тежка, сложна е задачата на белетриста, решил да въведе в литературата това динамично и драматично време. Досега нашата литература е осветила убедително, обхванала е широко само един момент от него: Септемврийското въстание.

За годините след въстанието и след Априлските събития се написаха романи, разкази… но малко, много малко са произведенията със страници, в които да трептят живи отражения от действителността, от кървавата тревожност на това време.

С втория си роман Тодор Харманджиев направи сериозен опит да разкрие живо и монументално именно него.

Събитията, случките, които съставят сюжетния гръбнак на романа, макар да разчленяват тоя гръбнак повече, отколкото е нужно и често да застрашават стойността на произведението, са вътрешно свързани и целенасочени.

Често пъти Харманджиев изоставя изложението и се унася в някакъв спомен, в някакъв образ, пейзаж, свързан, види се, с личните му възприятия от онова време, и целият разказ се отклонява по някаква къса, но омайна пътека на лирическата екзалтация, както е например в оня момент, когато Кирил - главният герой - стои при прозореца на бащината си къща и гледа децата, които си играят на орехи по напречната уличка, а в съседния двор една топола е извисила снага - богато бухнала в тихия предзалезен час.

Цялата тази страница (164), озарена от сиянието на тополата, е едно прекрасно стихотворение в проза. В което авторът вдъхновено показва умението си да поставя човека сред природата, да го слива с нея, да прелиства чувства, багри, тонове от човешката душа в природата и от душата на природата у човека.

Тая особеност на Тодор Харманджиев, тая негова лирическа философия за живота дава емоционалност, красота на произведенията му.

Неговите герои най-често се открояват и външно, и вътрешно сред ярък пейзаж, на фона на природата - винаги одухотворена, излъчваща някаква тайнствена омая и властност над човека.

Харманджиев дори някъде прекалява с тази своя привичка. У него често се усеща една малко ограничавана склонност към прекаляване, към трупане на еднообразни подробности - най-често, когато разкрива семейния бит на своите герои.

Той познава този бит със завидна точност и широта -  особено бита на занаятчии, чиновници, търговци, лозари. Познава въздуха, „стила” на техния живот и умее да разказва за него спокойно, с приятни задръжки, с хумористични подробности и отклонения.

И неговият роман, макар в сюжетната му основа да е вградена идеята за революцията, за висшата морална същност на онова „крилато време”, въплътено в образите на младежта, всъщност се развива повече като битов роман, роман за нравите, обичаите и колоритните хора от миналото.

Оригиналността, силата на романа е в картините на семейния бит, в моделирането на отделните образи, характерни за провинциалното ни ежедневие от 20-те години, в разказа за обикновените грижи на някогашния наш еснаф, а не в разкриването на историческата, идейната същност на колективния, на националния живот.

Най-живо, детайлно, със замах и с артистично чувство за хумор Харманджиев разказва за битовите слабости на еснафа - отиването на лозе, гостуването по ханчета, гощавките, похапването, попийването.

Много ракия и много вино изпиват някои от героите му - може би най-колоритните, най-оригиналните „типове” в романа; много са леките, но увлекателно и с творческо упоение разказани историйки за греховни увлечения и залисии на някои от чиновниците, учителите, офицерите… много повече и много по-успешно разкрити, отколкото големите, основните конфликти, които дават историческото съдържание на епохата.

Дори и младежите, новите хора, носителите на основната идея на романа -  революционерите - са най-уплътнени, най-убедителни и оригинални в ония страници, в които ги виждаме у дома, загрижени между близките си, приютени под родната стряха с нейната мила интимност…

Хубаво е разкрил Харманджиев първите любовни трепети в сърцето на Кирил. Ако не бяха тия многократни, еднообразно и дори досадно изтъкани „конфликти” между Кирил и Елена, ако романът на тая наистина чиста, младежка любов беше разказан по-сбито, без задръжки и усуквания, „Крилато време” щеше да съдържа един от най-простите и едновременно най-дълбоки, верни, трогващи с простотата и чистотата си случаи на любов между двама млади, нови хора.

Просто те обземат недоволство и яд, като виждаш колко лесно авторът е можел да очисти неубедителните моменти в тая любовна история, за да стане тя жив, енергичен нерв в сложната тъкан на романа.

Общо взето, най-хубавата, най-значителната отлика на „Крилато време” е изобилието на отделни човешки образи. Малко са произведенията на наши белетристи, в които да живеят, тъй обособени, одухотворени, неповторими, толкова много герои - раздвижена, шумна галерия от представители на българския провинциален вид от преди тридесет години.

Всички тия герои остават релефни, незабравими в паметта на читателя, защото Харманджиев очертава рязко и плътно физиономиите им.

При тяхното моделиране, при разкриване на семейния и обществен бит, с неизменното присъствие на някое кътче от природата Харманджиев е използвал огромен запас от спомени, от натрупани впечатления за хората в родния град.

Може би най-ценното в неговата дарба на художник е способността да вижда хората, да открива в тях неповторимото, да го възприема живо - с блага усмивка, с почуда, с възторг или отвращение и погнуса.

Харманджиев се е старал да представи своите герои колкото може по-спокойно, по-детайлно, пълно, с типичните им положителни и отрицателни отлики - затова те са толкова живи, убедителни; читател, който помни ония години, ще припознае в тях мнозина свои познати и близки.

Разбира се, характеристиката почти на всички тия хора разкрива и техните чувства и мисли за революцията. Дори когато са дадени само за физиономично разнообразие на персонажа, героите на Харманджиев излъчват достатъчно ясно степента на човещината или безчовечието си.

Една малка случка в живота им, един жест, една случайно или нарочно изтървана дума или пролята сълза (както сълзите на Ванда, когато погребва Любен) веднага разкрива някое потаявано, но съществено кътче на душата.

Двата идеологични фронта, двете основни групи, чрез които авторът трябва да разкрие историческия момент, философията на живота, перспективата за развитието му са очертани доста релефно.

Крепителите на буржоазната власт, разни депутати, офицери, полицаи са представени по начина, установен от нашата социалистическа литература.

По-особеното, личното за Харманджиев в рисунъка на тия образи е онова, за което вече загатнах: усилието да ги представи колкото може по-пълно, по-обстойно и оттам - по-разнообразни.

Много характерен - един от най-вълнуващите в романа и едновременно най-типичните за похвата, художническата широта на погледа на Харманджиев - е „случаят” с майор Кутев, офицер от някогашната армия, който присъства при разпита на арестувани след априлския атентат комунисти и земеделци-еднофронтовци и постепенно (това е разкрито от Харманджиев с малко, но силни, потресни думи), без сам да може да се усети, подтикван от пробуждаща се у него адмирация към героичното държане на задържания Кирил, вдига сабята си срещу палачите, на които е бил волен и неволен помощник.

С този похват - да се разкрият величието, красотата, правото на един човек чрез адмирацията на „неутрален” или дори враждебен наблюдател - са си служили редица големи майстори в изкуството.

Големи, трудни са психологическите изисквания, с които трябва да се обоснове подобно положение; добре изпитано трябва да е умението на автора да изрази стегнато, пластично отделните моменти на драматичната картина, за да може да порази и убеди читателя.

Харманджиев притежава и едното, и  другото. Защото той има твърде широка мярка за човешките възможности на героите си и защото тази мярка е установена от житейския му опит и от широкия размах на творческите задачи, които си е поставил.

Към този род хора с малко усложнен, непроявяван често в обществото вътрешен живот Харманджиев има худжническа симпатия и ги включва в своето повествование с особена охота.

Може би защото ги е виждал често, наблюдавал ги е отблизо и е открил у тях нещо много важно, показателно за човека изобщо. Образец на такъв герой е и най-сложният, най-богато нюансираният, епически изграден негов образ в тоя роман: учителят Михаил Савов.

В неговото разкриване Харманджиев е вложил голямо реалистично майсторство, много познание за живота, много любов - чиста, творческа любов, която одухотворява рисунъка.

Много нещо би могло да се напише за образа на Савов, за сложното съдържание, което е включил в него авторът, за хумора и мъдростта, с които одухотворява това съдържание, за обществената категория, която стои зад този образ, за времето, обстоятелствата, които са го откърмили… но от такава задача сега се отказвам, защото, както казах вече, много са живите хора в романа на Харманджиев, а всеки жив човек в изкуството сам е извор на редица обществени и естетически проблеми…

За да посоча какво разнообразие от типове и „човешки възможности” се разкрива в романа „Крилато време”, след като вече се спрях на случая с майор Кутев, ще спомена и за един друг герой, много по-низш, по-духовен ранг от майор Кутев, но все пак достатъчно показателен и реален - подпоручик Карамански, кариерист, който лавира между революционерите и буржуазията, който - подобно на майора - при много по-сложни обстоятелства вижда как други палачи убиват един прекрасен млад човек, лекар, лекувал и самия него и… „иска да каже, че този лекар се е държал добре с него и други ранени офицери - но се отказа от намерението си, като видя как палачите поеха лекаря върху ножовете на пушките. Поносиха го няколко крачки набучен, пък го хвърлиха. На подпоручик прилоша от неговите страдалчески ревове и разтреперан си влезе обратно в стаята…”

Силите, които движат живота напред, които носят идеала за правдата, за красотата в отношенията между хората, са въплътени преди всичко в образите на героите младежи, обрекли живота си на комунистическия идеал: Борис Бърдаров, доктор Атанасов, Кирил, Здравко, Любен, Цветан, Веселина, Елена - светли хора, въодушевени мечтатели, героични другари, предани борци на партията.

Най-ценното в тяхната характеристика е, че са моделирани по живи, добре познати на автора образци - негови другари от ония крилати години.

В третата, най-динамичната част на романа те показват мъжеството, което им дава правото да бъдат истински герои, творци на историята, мерило на духовната сила и красота на новия човек.

Много интересно е представил Харманджиев атмосферата, в която живеят тия млади хора, отношенията им, тяхната партийна дейност…

Ония, които пишат историята на българския комсомол и изобщо на революционната борба (много интересно е разк­рил Харманджиев отношенията между комунисти и анархисти), ще намерят в този роман не само неколцина живи герои, а и редица „дребни”, но много важни обстоятелства и факти из действителния живот, затулени вече от времето, но добре запомнени и добре използвани от Харманджиев.

Особено живо е представил Харманджиев общо атмосферата в провинциалните гимназии по онова време - със старите и нови учители (доктор Атанасов, антипод на Михаил Савов, образец на нов учител), със споровете между будните ученици, с техните романтични истории.

Пъстрата, разнообразна група на някогашните земеделци-единофронтовци, живописно представени сред множество политически затворници, дава възможност на читателя да види и да разбере и ролята на тия хора в някои важни моменти от борбите и изпитанията на Единния фронт.

И тук всеки отделен образ, взет сам за себе си, е и живописен, и обществено съдържателен, типичен за времето.

Колебанията, отслабването на вътрешния нерв в разказа на Харманджиев започва оттук нататък, когато трябва да раздвижи тия отделни, живи хора, да ги включи в общия план на романа, да ги понесе с вълните на революционното въодушевление…

Тук, в този важен момент на своята изява, героите на Харманджиев - с много редки изключения, предимно за комсомолците, и то само в третата част на романа - започват сякаш да се чувстват като актьори, на които режисьорът-автор е възложил прекалено трудни роли…

Така е най-вече с Борис Бърдаров - главния функционер на партията, ръководител на революционната борба. Той е, общо взето, най-малко убедителен образ на революционер: действията му са само маркирани, еднообразни, героизмът му - непроявен, дори съобразителността му е малко съмнителна (иначе нямаше да се доверява тъй наивно на един непроверен офицер кариерист…)

Общо взето, революционното въодушевление, голямото, историческото напрежение, което изживяват прогресивните сили на народа в оня край, не е отразено в романа с нужния творчески полет.

Широко и вълнуващо са представени само изпитанията,  мъченичествата в затворите - там Харманджиев успява да внуши на читателя онова, което е искал да разкрие чрез символичното заглавие на романа си: крилати, с неизмеримо благородство на мечтите и чувствата младежи-буревестници участваха през онова десетилетие в революционното движение.

Революцията, най-важното, исторически значимото и показателно явление в живота на града - с нея е свързан разказът за централните герои в романа…

И все пак в широкия панорамен план на повествованието за живота в града революцията протича едва ли не като квартално явление - не раздрусва цялостно обществения живот, не обхваща всички среди…

Само в разказа за сраженията при Бойчиновци и за затворите се вижда ясно, че в тая революция участва и селячеството, че тя е дело на трудовия народ. В самия град тя избухва вяло, дезоргнизирано - тук фактическата действителност е преминала в художествен обективизъм.

И друго нещо: финалната глава на третата част, в която Кирил показва истинското, познатото от историята мъжество на комуниста, не разкрива пред читателя перспективата, по която ще се развие по-нататък борбата.

Кирил пада убит. От главните герои остава жив Цветан, но той - сух резоньор, беден духом - не е удобен, не е подходящ за герой, чрез който да се внуши на читателя онова, което ще става по-нататък.

Защото всяко художествено произведение, което представя откъс от народния живот, трябва да разкрива перспективата за бъдещето. А тая перспектива се излъчва от сиянието на големите хора, големите идеи, към които остава насочен вътрешният поглед на читателя.

Ако Харманджиев беше искал да създаде роман преди всичко за революцията, той щеше, той трябваше да я включи като основна тема в сюжета, за да бъде тя главна двигателна сила в развитието му, като необходимост на самия сюжет, което значи на самия живот.

Тогава изложението щеше да бъде много по-напрегнато, динамично, изпълнено с конфликти и противоречия… Но Харманджиев сигурно не си е поставил такава задача.

Той се е стремил да разгърне колкото може по-обхватно и детайлно живота в града, като волно или неволно спомените му са го насочвали повечето към моменти от тихия домашен и обществен бит, към колоритни хора и типични случаи из този бит, в който покрай другото събира сили, назрява и нещо необикновено, бунтовно, което ще смути тоя бит.

Големите събития дават повод на автора да раздвижи хората, да ги постави в ситуации изключителни, които ги извеждат извън всекидневния ход на битието им… Това „раздвижване” на бита е представено в отделно, самостойно редуващи се глави, често пъти съвсем къси, от по две-три страници.

В тях отделните герои живеят с някоя характерна подробност, която понякога разнообразява духовния им лик, но често пъти внася само нови излишни обстоятелства към вече известната тяхна характеристика.

Така някъде са се явили излишни натрупвания на подробности - дребни случки, разсъждения, разговори. Редица отделни глави са изваяни със завидно умение и артистично майсторство.

В тях Харманджиев е показал дълбокото си познаване на хората, успокоеното си, мъдро отношение към тях и завидните си възможности на разказвач със здраво овладян похват, който умее да моделира образа пластично, да го изпълни с ярко съдържание.

Но има и сцени, в които изгубва чувството за мярка при разкриване подробностите от бита на героите си - особено ония сцени, в които Харманджиев проявява типичната своя склонност към натурализъм.

Читателят остава изненадан, че този автор, който разказва толкова стилно, с такъв повишен, темпераментен слог, с такова богатство и красота на езика, с домогване да предаде на цялата своя огромна творба оригинална, поетична, артистична осанка, от време на време току подкарва някой от героите си - и то в много важни моменти - към… шубраците, за да извърши физиологическо действие….

Не само тия физиологични отклонения, но и отделни глави от романа е можело да се съкратят, да се измъкнат, без от това той да изгуби нещо - напротив, щял е само да спечели, отделни образи са щели да се освободят от повторения, разсъждения, усуквания, ненужни перипетии, а и целият роман е щял да стане по-сбит, изложението съсредоточено само върху най-важните герои и събития.

Разкази като тоя за поп Недялко и попадията, за ракията, която изпива Кото Караманеца, за разходките му с хотелиерската прислужница и други спокойно може да се извадят.

Освободен от излишния материал, от самоцелните битови картини, от някои повторения и разсъдъчни страници, романът щеше да изпъква още по-внушително с рядко хубавите си отлики - голямо разнообразие от живи, плътни, извънредно съдържателни образи, изваяни на богат, плътен фон, сред колоритната рамка на бита, преценени и с оглед развитието на живота, а някои от тях изцяло израснали в революционния устрем към бъдещето; богат език, изпълнен с искрено вдъхновение и мъдрост.

Още малко е трябвало да поработи Харманджиев, за да остави в романа си само онова, което е най-хубава, най-ценна отлика на таланта му, да блеснат още по-ярко образите, да се почувстват още по-силно благородните, високите му домогвания като художник и човек.

Най-ценното, най-хубавото внушение, което упражнява върху нас романът „Крилато време”, е, че е написан от вътрешна, гражданска, човешка и артистична нужда, че е сътворен от изобилен, оригинален, здрав материал, че авторът му, когато го е писал, се е борил с този материал, претворявал го е като поет, усещал е благодатната мъка за думите.

Някъде е отстъпвал в борбата, поддавал се е на увлечения, отклонявал се е, но все пак е изградил произведението си стилно, оригинално - особено с толкова дейното и многообразно проявено у него чувство за хумор.

С тия свои качества романът „Крилато време” ще заеме свое лично място в нашата съвременна белетристика.