ЗЛОДЕЯНИЕ
Икиндия мина и замина. Залезът се изниза зад баирите на Персенк и тъмнината по-лека-лека завладя селото. Тук-там из тесните каменни сокачета заблещукаха фенери, а подир тях заиграха чудновати сенки, които все едно наговорили се, крачеха към Метряковската махала. От време на време вечерния рахатлък се смущаваше от тих бъбреж, който свършваше с приглушен момински смях. Мракът пречеше да се види пъстрото гиздило на нощните гостенки, които на групи от по две-три, влизаха през широка дървена порта в двора на двукатна белокаменна къщица.
Мария - ведролика девойка - галено наричана от всички Марчо, ги срещаше с майка си в послуната (1). Сетне нагоре по дървена стълба ги водеше в стая, грейнала тая вечер от три газени лампи - невиждано имане в оная робия. Макар че бай Петко не бе дотолкоз имотен, но за щерка му всичко си струваше труда, даже и да не беше му сам-самичка. Колкото бе гиздава отвънка, два пъти беше отвътре. А и песента й тъй пленяваше… След нея се заглеждаха даже друговерците…
Седенките по онова време имаха здрави корени и бяха, кажи-речи, едничкото място в Павелско, дето двама млади да се загалят преди на портата на момата да потропат сватовниците, на които тогава викаха момари. Хора пък ставаха нарядко, че край тях се навъртаха и ергени мюсюлмани, които на поразия ги разтурваха - я от курназлък, я от келешлък…
И задето не всички се вреждаха на седенки, твърде често момарите сбираха луди-млади, които не само че не бяха се галили отнапред, ами даже очите им никога не бяха се срещали. Затуй станеше ли дума за женене, беловласите старчета през смях гълчаха, че меракът най-често дохожда подир момарите, макар че младите до един се уповаваха да е преди тях…
Попрелката (2) в дома на селската хубавица подхвана веднага, щом пристигнаха първите гости - предимно моми, но тук-там и някоя майка, дошла за кураж в тъмното. Още като сядаха на пъстроцветните хали-ща, момите вадеха от шарени торби коя вълна, коя козина, коя прежда и сред гълчава и закачки почваха да предат или плетат, а майките - да разчепкват.
Не беше се превъртял и половин сахат, когато една от девойките притеснено рече:
- Май нема да дойдат ергени!
- Их, мари Лико! - весело махна с ръка насреща й Петковица и мъдро притури. - Ше дойдат, какво ше правят, та нема да дойдат! Ама се бавят нарочно за тежест…
След малко в двора се чу гюрултия и стопанката рипна да види ергените ли са.
- Айде бе, че Лика вика, че сте се уплашили.
Дружен смях последва думите й, а подир туй се чу:
- Прищяло й са е… - каза гальовникът на притесненото момиче, Стойо.
Нов взрив огласи първия кат, а Петковица побърза да ги покани:
- Влизайте, влизайте, че момите чакат… - рече тя и заклати закачливо глава.
Щом ергените се озоваха вътре, стаята изведнъж отесня. Най-отпред пристъпваше Димитър - улегнал левент, на който всичко му идваше отръки и въпреки двайсет и петте му години, по-лани юрукът Ахмед Салих бей - владетелят на гората Пашалийца, го стори башия на къде-къде по-възрастни овчари. В края на колоната се мъдреше Марко - дребен невзрачен момък, също овчар у бея, доведен на попрелката от кехаята, решил да му направи хаир, че странеше някак от всички.
Още момците не бяха подвили крак и Лика радостно подкара първата песен:
Седенките почнаха,
мен ме мама не пуща
на седянка да ида,
с либе да се видиме…
Ергените почнаха да подкачат Стойо, а той почервенял целия, се чудеше къде да се дене. Но щом чу „Всяко либе до либе, мойно либе е само…”, вдигна глава и избоботи:
- А ако не е само?
Бурен смях прекъсна песента на Лика, която нахакано отвърна:
- О, недей са притеснявай, няма друга да те поиска!
Сега вече и сълзи потекоха по бузите. Когато смехът се изгуби, Петковица, а след нея и други, взеха да напяват двамата гальовници:
Ликините очи, мамо,
два купена слънце,
те пламтяха и горяха само
за Стойовото сърце…
Подир напяването, според тогавашния адет - ако момата стори място, момъкът сядаше до нея, Стойо тръгна към Лика в другия край на стаята, която не дочакала да седне, го сръга с лакът да му върне за думите отпреди малко.
Веднъж тръгнала, нататък песента само сменяше имената на влюбените, додето свършат. Сетне почнаха да напяват другите, дето не бяха се загалвали… Като домакиня, бай Петковата щерка я оставиха последна, макар че нямаше момък, който да не въздиша по нея. И тъй се случи, че накрая когато тя видя, че останаха само двама ергени, да не обиди никой, просто рече:
- Стига пейте, ако искат… - и се опита да им направи място.
Недочакал края на общата покана, Марко тъй са стрелна, че се спъна в нечий крак и за малко да падне в огнището. Веднага го взеха на подбив, но той сякаш бе оглушал - някак смешно намести падналата си гугла и без солук седна до Марчо. Димитър кехая, който също гореше в треска от хубостта й, като видя радостта у своя овчар, погледна извинително хубавицата и великодушно рече:
- Аз ще остана туй, че няма веке място…
Което бе самата истина - около бай Петковата щерка бе тъпкано с люде отвсякъде, но всички в стаята, освен изгубилия ума си Марко, оцениха добрината на Димитър кехая…
Изчакали напяването, майките станаха и се преместиха в съседна стая. Нататък, както се и очакваше, седянката стана още по-хубава… Песните и закачките вървяха една подир друга. По някое време, когато вкупом изпяха „Калинче ле, либе ле”, един момък поиска:
- Марчо, айде да ни изпееш оная за сирак Мите…
Тя не чака да й повторят, а веднага почна:
Рано е ранил Димитър,
рано на ден Димитровден.
Нареди маси, столове,
запали златно кандило
и се на бога примоли…
Щом хубавицата запя, хурките застинаха в ръцете на момите, а момците до един притихнаха. На Димитър му се стори, че песента й го издига като перце и го заразнася едвам-едвам над смълчаното село, сетне го понася нагоре към Зареница и аха да го пусне в урвата, но миг преди да стигне Люти дол, го устремява наново нагоре - тоя път към Пашалийца. Подир шеметно кръжило над утихналите кошари на Ахмед Салих бей, полека-лека мелодията го възкачва на Глухи връх. Миг покой и сетне като сокол пиле го засилва с всичка сила нататък към Юзеница. Останал без капчица дъх долу в Раздола, песента й наново го завъзнася над Павелско…
Димитър още се рееше из звездното небе, когато ръкопляскането го върна в стаята. Свършила с омайната си песен, щерката на бай Петко го загледа тъй, че той целият се потопи в сините й вирове. И макар че цялата вечер нататък не си размениха ни една думица, вече си бяха казали най-важното…
Колко се проточи седянката, никой от младите не се и сещаше да пита, ама по някое време майките взеха да надничат една подир друга от вратата и да дават зор за тръгване. Тогаз момите почнаха сетната си песен:
Петлине пеят, либе ле,
на съмнуване.
Пусни ма, мило либе,
да си ида.
Момците гръмогласно им отвърнаха:
Тези са петли, либе ле,
петли лъжовни.
Постой, почакай, либе,
рано е още…
В това време силно думкане на дворната порта прекърши песента им като гръм борика. Подир настъпилото мъртвило се чу вик:
- Ей, гяури, спирайте веднага, че… - и последва цветиста псувня.
„Кьоравото!”, мина през ума на българите, познали на часа едноокия Али чауш - най-проклетия турчин в селото, който не знаеше какво е милост. Онзи вика, колкото вика и се изгуби някъде. След това всички се разотидоха по къщите уплашени…
Въпреки последното премеждие, Марко излезе хептен омаян от седянката и даже не си даде сметка, че момата от жалост му отстъпи място. И му се стори, че не просто бе седял до нея, ами все едно се бе сгодил… Затуй на тръгване каза на Димитър кехая, че уж ще види своите, преди да иде на кошарите, а цяла нощ снова около къщата, дето го упоиха.
Не мина и неделя, откак свърши седянката, и кехаята прати на бай Петко момари, които се върнаха с добри вести. А и нямаше как да е инак, щото Марчо и Димитър вече се бяха врекли с поглед…
Сетне се ожениха и заживяха в белокаменната къщица на бай Петко, че левентът от дете нямаше ни майка, ни татко… Между другите поздрави, които младоженците получиха тогаз, бяха честитени и от една столетница, която им рече:
- Семето ви да хиляди!
Но за лош късмет пожеланието й не се сбъдна, защото овчарят, на когото Димитър кехая стори хаир, имаше свои кроежи…
От малък Марко бе дотолкоз безлик, че едничкото, по което го отличаваха в селото, бе наследеното от дядо му име. И както се и очакваше, докачен от чуждата шарения, един ден той почна да страни от всички и да мрази наред. Ненавистта си към своите не се и опитваше да крие, ама на агаларите нарочно правеше теманета доземи - да не го издадат очите му, въпреки че бе хептен плашлив и срещнеше ли турчин, ставаше друг челяк. Но кой да очаква, че види ли Марчо и Димитър задомени, омразата му дотолкоз ще избуи насетне…
Един ден, както си пасеше билюка, един от овчарите на Ахмед Салих бей дочу ожесточения лай на кучетата в долния край на стръмни ливади. Подвикна им, но както никога досега, те не го послушаха. Затуй отиде да разбере каква е причината. Това, което видя, обаче надхвърли и най-лошите му очаквания. Овчарят изгуби ума, и дума, и си плю на петите, без да знае накъде бяга. И как да знае, завалията, когато долу в ниското откри окървавения труп на Марчо, за която всички говореха, че до месец време ще дари Димитър с първа рожбица. Затуй насетне кръстиха ливадите, дето я заклаха бременната, Марчовица.
Не щеш ли, подир сахат намериха и кехаята. Отначало си рекоха, че Димитър пие вода от бунара, но сетне видяха Марковата калъчка да стърчи от гърба му…
Жестокото убийство на двамата несретници потресе цялото село, даже турците захванаха да проклинат Марка…
Тъкмо ги погребаха и се чу, че убиецът си е намерил майстора. Когато обаче се разбра кой е мъстил за тях, никой не повярва на ушите си. Сетне българите до един се питаха дали човещината най-сетне не се е пробудила у Кьоравото…
—————–
(1) послуна (диал.) - предверие с пръстен под, което започва от портата на старовремска родопска къща
(2) попр?лка (диал.) - вид седянка, при която всяка мома работи нещо за себе си, а не за стопаните, както е при седянка меджия
