ПРОМЕТЕЕВ ОГЪН
Бяха лоши времена, деребейски, но не само турският агалък, ами и болестите бяха срещу българите - то не беше лош корем и чума, не беше охтика и холера. Бял ден да не видиш от болести! А пък само във Филибе имаше истински церители… И да оставим, че ти трябва бая пара да го докараш в Павелско, ами додето идеш през Бяла черква, додето се върнеш, и видиш, че болният се преселил във Великденица. Затуй за турците береше грижи ходжата, а за българите - една жена, която помагаше не само при мъчно раждане, но цереше и болните люде - веднъж с отвара, другош с баене, а понякога и с разни други чалъми. Начесто се случваше някой да умре в ръцете на баячката, ама никой не й връзваше кусур, щото се смяташе, че вината е в болестта. Така си вървеше, додето жената застарее и открие тайнствата си я на дъщеря, я на внучка, която насетне я отменяше. И тъй ставаше, че упованието за церене никога не умираше за разлика от болнавия човечец…
Но да речеш, че болестите бяха само у людете, ще излъжеш. Да знаеш колко добитък изнемогваше - говеда, овце, кози и какво ли не. Не стига робия и немотия, ами сграбчи ли ти животните някаква зараза, до крак ще ги умори! Макар че имаше и болести, дето се церят…
Ето какво стана едно лято. Историята се случи преди да се вдигне селската черква, щото тогава людете още се черкуваха на Свети Никола в манастирчето. Едно лято добитъка го емна мор, който някак странно подмина животните в Турската махала. От него се отърваха и мулетата, и магаретата на българите, а всички други, дето копитата им бяха чифт, се разболяха. Изпървом нищо не се разбра, сетне изведнъж говедата, овцете и козите захванаха да горят целите и им потече слюнка като вода низ пролетно дере. Насетне в устата на добитъка взеха да се издуват мехури, додето станат на рани. Кървища се пръкнаха и по виметата, а между копитата на животните се отвори дълбока цепка и взеха да куцукат до едно. Заговори се, че ги е погнала чума, дето скоро щяла да налети и людете, та се чуха гласове за криене по баирите. Като видяха, че работата отива на зле, сайбиите се отправиха към къщата на дядо Киро, който цереше добитъка от незапомнени времена. Белобрадият старец поогледа болното говедо, дето му доведоха, и тежко-тежко се произнесе:
- Не е чума, копитница е. Турците й викат шап.
- Има ли лек тая копитница, дядо Киро? - разтревожени попитаха сайбиите.
- Има, ама без дяда Господа нема да минем. Колко са болните?
- Барем петдесетина. Какво да ги правим?
Старецът за малко се смълча, пресметна нещо на ум и посочи с глава към Раздола:
- Ей де е Говежда дупка между двата камене. Едни люде да качат отгоре на десния камен десет товара суха фойна (хвойна) втори - четири елови греди по шест крачки, а трети - двайсетина тикли. И най-подир да се стоварят долу в пещерата стотина мяха с вода. И кажете на всички, че додето не са върнат в село, не бива въобще да говорят. Нито дума! Разбрахте ли? Щото моите илачи нема да хванат дикиш! - с тайнствен глас прошепна дядо Киро, сетне по-високо притури. - Сторите ли всичко туй, пуснете ми хабер.
Сайбиите се разотидоха, а старецът викна внука си и рече:
- Кирчо, време ти е да научиш как се цери добитъка. Тая вечер в Говежда дупка ше церим копитница, демек шап. Там всичко ше правим мълчешком. Ти гледай какво са прави, а като свършим, тогава ше говорим за церенето. А сега давай да правим лек. Но на никому нито думица!
Дядо Киро, пъргав за годините си, запали огън, тури отгоре му казан с вода и като шепнеше нещо на внука си, почна да пуска някакви билки. Сетне взе да бае, но тъй че да го чува и детето.
По пладне илачът бе готов, а подир това дойдоха и сайбиите да кажат, че заръчаното е свършено. Тогава старецът им каза:
- По икиндия животните да са преградени над Говежда дупка, но не бива да се лафи! А людете да чакат на Амиша.
Като наближи заник слънце, дядо Киро качи меховете с илачите на мулето и тръгна с детето. Както беше заръчал, сайбиите на болните животни чакаха извън селото. Старецът избра четирима за помагачи, а на останалите рече:
- Кат видите светлик над Говежда дупка, наближете извора на реката и без да гълчите, си вържете добичето, дойде ли там.
Щом каза туй, дядо Киро отиде с помощниците си на стотина крачки от другите и взе да им обяснява нещо, сетне като свърши, каза:
- Нагоре нито дума! - и ги поведе мълком към дефилето.
Най-тясното място на Раздола - внушителен и равен боаз, виещ се като гигантска змия между Лилекова гора и Ямите, е Говежда дупка. Тя е на двеста-триста крачки над мястото, дето се ражда малка рекичка, разделяща Павелско през средата. Каменистото дъно на Говежда дупка - едно тясно гърло, сътворено от две скали, почти допрели чела, се мие сегиз-тогиз от топенето на снеговете на Юзеница - свещената гора на селото. В долния край, дето междината е две-три крачки, през годините пролетните води бяха изваяли аршин и половина дълбока полегата яма, в която от памтивека церителите слагаха своя загадъчен илач, без който не се лекува никаква болест. Встрани на едната скала имаше нищо и никаква пещера, където при лошо време се криеха диви животни, а понякога и закъсали люде, макар че тайнствеността на Говежда дупка внушава повече страх, отколкото закрила.
Щом довтасаха на мястото, церителят взе да сваля своя товар, а мъжете се качиха да правят мост над скалите. Подир сахат, когато гредите бяха укрепени, те наредиха отгоре тиклите, а върху им сториха клада от хвойнови дърва. През туй време дядо Киро почисти ямата и стъкми първата мяра - един мях илач на двайсет и пет вода. Като видя свършеното, старецът даде знак за почивка. Докато отморяваха, мракът полека-лека се възцари над Говежда дупка.
По някое време дядо Киро стана, прекръсти се три пъти и почна да сваля дрехите си една по една, додето не стана дибидюс гол. Всички до един го последваха. Сетне церителят взе дебела дряновица и тропна веднъж по гредите, при което две голи сенки се качиха на моста и взеха да трият дърво в дърво. Подир малко, когато дядо Киро тропна втори път, други две сенки смениха първите. И тъй се редуваха, додето двама мъже не вдигнаха победоносно зачервените дърва. Тогава церителят отиде на моста и като духаше с уста, почна да слага сухи съчки. Като видя, че първият пламък се пръкна, дядо Киро се прекръсти, вдигна нагоре ръце и безмълвно зашептя нещо. Нататък вече бе лесно - сухата клада лумна и озари небето.
Сетне старецът се върна при другите, извади нещо от торбата си и тръгна по скалата. Спря се над заградения в дерето добитък и сключи ръце. Над притихналите животни се разнесе тъжният звук на овчарски кавал…
Подир жаловитата си свирня дядо Киро се върна на моста, дето огънят вече бе родил жарава, взе дряновицата си и почна да бута жар надолу. Щом от междината заблестяха рояк звезди, церителят тропна с тоягата и мъжете захванаха да турят дърва в огъня, додето заревото не заигра наново из околността. Когато кривакът на дядо Киро тропна втори път, мъжете взеха по една главня и се изгубиха някъде под скалите. След малко в тишината пак проехтя тоягата на церителя. Две сенки тутакси подкараха едно добиче отгоре, като го пареха с главни по вимето. Животното тъй се подплаши, че хукна през жаравата, сетне прецапа през ямата с илача и додето разбере какво става, други две сенки го емнаха надолу…
И тъй, като пълнеха ту ямата, ту огъня, говедата, овцете и козите до едно минаха през лечебницата на дядо Киро. Накрая старецът тупна за последен път в моста и всички почнаха да гасят наоколо с останалата в меховете вода, сетне заслизаха морни към Павелско.
Едва изтраял да седнат край огнището, Кирчо подхвана церителя:
- Дядо бе, оти не запалихме огъня на земята?
- Оти той не е обикновен, а Прометеев огън - отговори старецът.
- Кой е тоя Прометеев, дядо? - полюбопитства малкият.
- Прометей му викали, Кирчо, не Прометеев. Кой е той и дядо не знаеше, само ми каза, че кат го учил да цери, неговия дядо, демек твоя прапрадядо, му рекъл, че той е направил голям хаир на людете - спасил ги до един, като им дал огън отгоре. Затуй сторихме и кюприята, да запалим Прометеев огън, та да спасим хорския добитък. Сети ли са сега, дядовото?
- Ъхъ. Ами оти не го запалихме с огниво? - пак попита детето.
- С триене е редно, Кирчо, щото тъй е дошъл на земята. И да знаеш, огънят се пали само с фойна, че нейната жар е най-церителна.
- Дядо бе, ами за какво са бяхме сгоропали (съблекли голи)? - захили се Кирчо.
- Ангелите също са без дрехи, дядовото, а пък Господ провожда хаир на людете само по тях - без да се засмее, отвърна церителят.
- Аааа, искаш да речеш, че тая вечер бехме ангели? - досети се детето.
- Точно тъй, Кирчо, точно тъй! - погали го по главичката старецът и добави. - Церихме с Божията помощ, дядовото. На земята нищо хубаво не става без Господ! Тъй да знаеш!
- Ами ше изцерим ли добичетата? - рече момчето.
- Ако е рекъл Господ…
- Преди да почнеш да ги цериш, к’во им рече с кавала? - пак попита Кирчо, сетне съвсем тихичко си призна: - По едно време ми са доплака бе, дядо, ама накрая ми стана по-хубаво…
- В тая песен изпървом се лафи за болести и мъки, а сетне и за изцеряване… И ти трябва да е учиш нататък, дядовото. А сега да поспим малко, че петлите пропяха!
Малкият церител - доволен от първия си урок, заспа блажено. Но и сайбиите останаха доволни, че животните, дето дядо Киро ги цери с Прометеев огън и незнаен илач, до едно се оправиха…
Не щеш ли, подир известно време шапът подхвана и добитъка на турците. Какво цери ходжата, какво не цери - никой нищо не разбра, но че лековете му не хванаха дикиш, се разчу веднага. Та кой ли можеше да скрие толкоз много мърцина?
И срам-не срам, ходжата отиде при дядо Киро и му рече:
- Трябва да помогнеш! Види се, твоите лекове церят повече…
- Мехмед ходжа, бая време се изниза от заразата… Ама ще се опитам, да помогна, макар че…
- Искам илач, дядо Киро, помощ не ща - прекъсна го онзи.
- Илач ше ти дам, ама има и други неща… - благо му каза церителят, сетне добави. - Можеш да идеш да цериш, в Говежда дупка, кюприята още си седи…
Като чу това, Мехмед ходжа гневно се запени:
- Сус бе, гяур, тоя делик си е ваш, гяурски, не е за мюсюлмани! Давай цера и не се меси повече!
Без нищо повече да рече, дядо Киро даде илач на ходжата, ама и той не му помогна…
Сетне българите си рекоха, че турците са наказани заради лошотията им, агаларите пък до последно викаха, че дядо Кировият илач хваща дикиш само на Говежда дупка, а малкият Кирчо знаеше, че за церене се иска и усталък, и цял куп други неща…
