Иван Есенски

През последните години изпод перото на Светозар Казанджиев излязоха сборници разкази и новели, два внушителни христоматийни тома с есета и очерци за родопчани и свързани с Родопите хора от различни възрасти и професии (първият толкова обширен и пространен труд - истинска сага за прекрасната планина и нейните изтъкнати личности), публикации в периодичния печат, работа върху нов роман, който е към края си…

Изпитвам особен афинитет към лиричната проза - имах щастието в началото на пътя да се срещна с такива блестящи творби като „Това красиво човечество” на Васил Попов, „Бариерата” на Павел Вежинов, „Неосветените дворове” на Йордан Радичков, „Жените на Варшава” на Георги Марков, „Сините цветя” на Богомил Райнов, „Мървашки песнивец” на Валентин Карачманчев, „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков…

Изброявам ги със съзнанието, че трябва да добавя и Георги Алексиев, Рашко Сугарев, Димитър Вълев, Георги Марковски, Станислав Стратиев, Любен Петков - истинско съзвездие, което създаде лицето на нашата нова белетристика от средата на миналия век насам.

А ги споменавам, защото към тази повествователна редица с днешна дата причислявам и Светозар Казанджиев. Той не участва в модните литературни уж ревюта-самореклами на нароилата се бестселърщина - творбите му неотклонно следват пътя на съзиданието, на реалните грижи, постижения и покруси, с които живее съвременника ни.

Светозар Казанджиев е сред писателите, чиито талант не им позволи да търчат по сергиите и да папагалят сладострастни мантри за пазарната цена на изкуството.

За него то не е стока, а отдаденост на отечеството, мисия и оръжие за защита на българщината, за което се носи лична отговорност.

Странящ от лесния успех и мимолетната славица, Казанджиев ме е удивлявал с многостранните си търсения и със своя изграден от проникновение, наблюдателност и откривателство стил.

Той разказва не само увлекателно - дарбата му да вижда нещата от живота в специфичен ракурс, да вади на повърхността не само същественото и глобалното, но и тънките отсенки на ежедневното живеене, придава на прозата му пълнокръвие и достоверност. А в документалистиката му образите, фактите и събитията са оцветени в топли лирични тонове.

Писателят живее битието на своите герои, участва в техните перипетии и се вълнува искрено с вълненията им.

Нещо повече - успява да въвлече читателя в атмосферата на разказа, да го засели сред действията и състоянията, които създават колорит и усещане за пространство. Прави го приятелски, без да се съобразява с неписаните дистанции на занаята.

И ето, че в ръцете ни е новата му книга „Най-съкровеното”. Обявена е като публицистика, но е нещо повече от един, пък било той и толкова пластичен жанр.

Защото Светозар Казанджиев умее да говори човешки за човека, да върви редом с героите си през мигове на радост и мъка, да съсредоточава вниманието върху важните за живота ни теми, да посочва стълкновенията и неправдите с нетрепващия пръст на съвестта…

Някъде в заключителната част на тази толкова разнообразна и увлекателна панорама Казанджиев ще изрече признанието: „Съкровено иде от съкровище. При малко повече фантазия можем да открием връзка и със сърце. Съкровището, което пазя в сърцето си, включва родния дом, родния край, родината - под обща „резолюция” България.”

„Най-съкровеното” е знаменател на извървения път - на личния опит, на срещите и разговорите с известни и не толкова познати хора, на размислите и тревогите, съпътствали този чувствителен и пристрастен към хубостта и родното разказвач, който не се колебае да рита срещу ръжена, когато е застрашена истината.

И най-сетне: с тази книга Светозар Казанджиев ни посвещава не толкова в собствените си преживявания и светогледни норми, колкото в тайнството на живота - интересен, прекрасен и пулсиращ, защото сме в него, защото го споделяме с другите, защото самите ние сме живот: нежен, безкраен и съкровен.