СЪН
СЪН
Препускат жадно моите очи…
Слухът ми дебне улицата няма.
Стаена нейде пролетта мълчи.
А само преди час ний бяхме двама,
и твоята, и моята ръка
пресечени във ъгъл бяха сбрали
река от плаха нежност… И така
от сладка слабост бяха натежали,
че раменете силни в трепет плах
подириха челата… И притисната
до теб в разискрен пламък изгорях…
Ах, щастието беше проста истина.
Сега сивее пролетта навън.
Екран небесен тъмни клони сплита
и отговор подсказва: „Беше сън!
И щастието като сън отлита…”
***
Вече никого не моля. Вече никого не чакам.
И сълзи прерязан ствола на сърцето ми… Къде сте
литнали, звездици мои? В млечен път ви вплете мракът,
а в стъклата потъмнели се присмива тънък месец.
Гръм поне да беше паднал, та от корен да опали
живото стъбло от чувства, осланените му клони.
Вихър есенен ме гони плодовете не пожали
златни ябълчици мои, без пощада ви изрони.
И се скитам. И се спъвам в безпредметните си цели.
Повей леден. Застудява. Продължавам мълчалива.
Сврака пътя ми пресича. Грака злостно: Накъде ли
пак се луташ без посока?… Но се радвай, че си жива!
Да се радвам? На какво ли? Аз от обич боледувам.
Омагьоса ли ме някой? Кой ми шепне? Кой ме моли
да рисувам с цветен молив?… Ала звуците не чувам,
и душата онемява между камъните голи.
