ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ СЕ СТРАХУВАШЕ ДА ЖИВЕЕ

Велин Георгиев

Веселин Андреев е този човек. Осемдесетгодишнината от рождението му отмина незабелязано в 1998 г. Почти се изниза и десетгодишнината от смъртта му.

С публикации подканих приятели и съратници на Веселин Андреев от Съпротивата да си спомнят за него, да не го отписваме така лекомислено, но какво да се прави… Нали станахме монологично общество. Всеки говори, никой никого не слуша.

Веселин Андреев е достоен да стои със своите „Партизански песни” в националната ни литература до Вапцаровите „Моторни песни”, а с мемоарите си - до „Записките” на Захари Стоянов!

Когато прочетох отново предговора-експозе на поета партизанин как са писани партизанските песни, тръпки ме побиха. Какво единство между думи и дела. Kaто при Ботев. Като при Вапцаров. Такова единство на думи и дела май само славяните изискват от своите поети.

И не е случайно, че в същия предговор Веселин Андреев цитира мисълта на Артър Милър: „Човек, който се страхува да умре, се страхува и да живее… Тази мисъл, продължава поетът и човекът, който не се страхуваше да живее, нито се побоя да умре, бих сложил като мото към всяка книга, която разказва за нашето поколение…”

Ще си позволя тук да прибавя нещо с болка: Това поколение май беше и последното саможертвено поколение в името на народа, на България… И ще продължа, че отрицанията на поета партизанин, на голямата българска легенда, е в традицията ни…

На какво ли не се наслушахме. Че Ботев не трябвало да слага главата си в торбата, да извършва терористичен акт с кораба „Радецки”, отивайки да освобождава отечеството си - да си е седял у дома и да си е пишел стиховете…

Че и Вапцаров е бил терорист, незаслужено митологизиран. Въпреки световната му слава ние го изправихме на трети разстрел. Напоследък дори най-святата икона на българската свобода - Левски - бе оплюта с перото на нашенец с име Босия.

Та не е случайно, че Веселин Андреев има и такъв мотив - спор в творчеството си с лице, което го съветва да остави борбата и да си гледа писането, защото имало къде-къде по-възвишени призвания и т.н.

Веселин Андреев е едно от ярките имена в нашата най-близка история и литература. Той беше легенда в моето юношество. И не само за мен. Имах щастието да се срещна с него. Той се зарадва на стиховете ми. Стана мой покровител. И воюва докрай за висок морал в живота. Написа дори книга за Петя Дубарова.

Тази легенда след Девети септември беше помрачена от нашенските табиети. Но, слава богу, не сполучи клюката относно авторството на партизанските песни. За да дойде неговата обществена драма, конфликтът му с другари по оръжие, за да воюва с тях за чистотата на Идеала.

И да остане верен на този общочовешки идеал като Христос до самото разпятие. Да умре за него, без да се страхува. Както не се страхуваше да живее.

Ето защо ще завърша с убеждението, че такъв човек ще възкръсне като птицата Феникс от пепелта и ще продължава да живее в кристално чистото си слово.

14 декември 2001 г., София