Димитър Милов

НЕДЕЛЯ

1.
Неделя ноемврийска - влажна, есенна.
Угасваха листата на черницата.
Мъглица есенна се бе провесила -
закриваше на слънцето зеницата.
И беше селото съвсем притихнало -
животът му, излязъл в междучасие.
Но ражда се в предзимните ми стихове
и моето голямо несъгласие…
Щом есен пълни къщите и дюлите
излъчват жълта светлина на тласъци,
щом там женици жилави с бастуните,
изтупват чергите, но и съдбата си…
Не се предават майките ни, милите -
пренасят на живота тежък бремето.
Не зная откъде си черпят силите -
на крак са, за да бъдат в крак със времето…

Преди петлите да пропеят, тръгвали -
съня пропъждали с ръце катранени…
На този фон сами са се залъгвали -
по-светли щели да им станат раните.
Съзирам как се щурат по баирите -
какво остана да не са изпитали?
Навярно търсят на мъжете дирите,
които вече имат вечно жителство.
Те пак миньори там са - под земята са.
Там свещите мъждукат над главите им.
Навярно още търсят светлината,
за да нахранят с хляба й вдовиците…
Ограждам миналото с мрежи телени -
било, каквото им било направено:
очернени ги пращали във Белене,
на клеветата с ножа - във Ножарево…

За мен май всичко е било в просъница:
и този спомен в утрото прогледнало,
което носеше във длани слънцето,
наместо питата му слънчогледова;

и майка ми над пилците надвесена
как хранеше ги сутрин под черницата,
когато бе за кратко много весела
и светлина изливаше с паницата.
Козите ни се бореха с рогцата си,
от вимето им млякото изтичаше.
Не беше пътят Млечен в небесата,
а в двора ни, по който радост тичаше…

2.

Дотук говорех все във време минало,
защото ме гори жарта на спомена.
Но още нищо в мен не е изстинало,
макар сълзата ми да е отронена;
макар че писах, майчице, аз някога:
сърцето ми би рухнало без мъката,
сега крилата сякаш ми отсякоха -
безкрила е със теб сега разлъката.
Убийствен бе езикът на камбаната,
когато запелтечи пронизително…
Заръси… Май че си разплиска каната
пак някой от небесните съжители.

Жените в черно пръстите си кършеха,
а после се молитвено прекръстиха.
Дали това е на живота свършека,
или във друг живот едно присъствие?
Но кой да отговори на въпросите,
на Господ щом такава е повелята…
А от цветята ви, които носите,
пак скръб ухае… Черна е неделята!…

Не ми остана вече капка силица,
не смея да се появя сред хората,
които казваха за нас: - Щастливи са,
защото те сами са си опората.
Сега изцяло в черно са ми дрехите,
душата - в сиво, в бяло са косите ми.
Не се вълнувам никак от успехите,
когато ти не си сред тези зрители.

Какво са, питам, суетата, славата
пред майката света - незаменимата?
С една ръка съдбата нещо дава ти,
а с две ръце най-милото ти взима.

Не знам дали да се теша с утехата,
че заедно сте с татко след раздялата
и че сега занесла си му дрехата -
да го загърнеш, вместо с одеялото…
Макар и да припалвам днес камината,
студено е и празно е във къщата.
Не знам дали в по-хубав свят заминахте
но зная, че в съня ми ще се връщате…
Неделя ноемврийска - влажна, есенна.
Превърна се на спомен и черницата…
И сива, есенна тъга провесена
закрива днес на слънцето зеницата.

ЧУДАЦИ

На Михаил Малеев

По челата с изпъкнали вени -
(благородството всяка посочва),
от красивия жест вдъхновени,
те не знаят да правят отсрочка -
обичта си за утре не пазят,
но раздават я честно и прямо,
те са чужди на гняв и омраза,
те са просто приятелско рамо…
В обичта си намират опора,
че опора на други ще бъдат.
Те са просто от бъдното хора,
те са днешната наша присъда.
Те в душите си носят кристали
и в природата рядко се срещат,
но едва ли днес биха признали,
че животът ги гледа с насмешка.
Те нехаят - не искат да знаят,
от това са те даже засмени
и такива ще бъдат до края -
по челата с изпъкнали вени…

СОНЕТ ЗА ВОЛНИТЕ КРИЛА

Бяла стряха очаква да спреш,
пойна птицо - да свиеш крило.
Но унесена в своя летеж,
ти забравяш за завист и зло.

Спри за малко в лилавия мрак -
нека въздуха друг да гребе.
Отдъхни, после вдигай се пак,
там във твоето волно небе.

Знаеш, в полет заякват крила,
срещу вятъра, в бурята зла…
Бързо скорост набирай сама -

във високото - най си добре.
Колко жалко ще бъде - сачма
твоя полет внезапно да спре.

ЗАРЪКА

Участ такава с теб ни се падна:
сита - душата, тялото - гладно.
Нека такива до края да бъдем -
криво седим ли - право да съдим.
Някои хленчат, имат си слабост.
Срамен е, знаеш хленчът за хляба.
Всеки си тайно чергата дърпа,
друг пък успеха в своята кърпа
връзва-развързва, без да се бави.
Ала какво, какво ще остави?…
Ръка-заръка имаме с тебе:
щом сме родени, да сме потребни.
И към живота в дълг да не бъдем -
нека за всичко той да ни съди.
Страшен е, брате, страшен обрата:
Тялото - сито, гладна - душата…

СВОБОДА НАСЪЩНА

С народа сме, но той дали е с нас?…
Петър Анастасов

Макар с различна участ и съдба,
те винаги са с цел една и съща -
поетите се хвърлят във борба
за свободата, жизнено насъщна.

Под нашия епичен небосвод
изгаряха лирично - за да светят.
Ще каже някой тук: щастлив народ
с нещастните си вихрени поети.

Ще можем ли да защитим сега,
от тях със кръв спечелената слава?
Дано народът ни във нас така
повярва, както вярвал е тогава,

че няма никога на колене
от нас да падне някой - да загине…
И не е нужно в нас да се кълне,
по-важното е да не ни проклина.

ПОЕТЪТ

На Димитър Никифоров

Времето във стихове измерва -
до последна фреска в тях е цял.
Красотата вдишва без резерва
и със нея той е оцелял…
И презира евтината слава -
след таланта диша завистта.
Красотата днес го вдъхновява,
ала често гибелна е тя.
И защото „Казано по мъжки”,
(ще цитирам геният Иван):
„Мъжкият юмрук не лазят въшки”,
ще удари той по тази сган.
Щом и този свят с обноски груби
ни веднъж не го прие за свой,
питам се какво поетът губи
и какво ли ще спечели той.
Нищо, че денят с горчива рана
ще отмине и със поглед вял…
С нова бръчка по-богат е станал,
а с пропуснат стих е обеднял.

ПЕЙЗАЖ ОТ СОЗОПОЛ

Ето, там долу - под мене,
синята морска стихия.
Къщите - бели, засмени,
своята радост не крият.
Господи, толкова пяна
там във брега се излива,
сякаш че своите рани
сутрин морето промива.
После изгрява внезапно
капка в солени зеници.
Слънцето плува на запад,
плува над хора и птици.
Вдига веслата си гларус
и в синевата се рее…
Влюбен съм в морската ярост -
няма компромис във нея.

ГРАФИКА

Като зимно дърво,
натежало от сняг, натежало без плод,
аз оглеждам те пак, бял и черен живот.
Като зимно дърво.
Дните - празни гнезда. Свети черната пот.
Грее бяла звезда. Бял и черен живот.
Като зимно дърво.
А просветва в съня му тиха пролет… И плод.
Аз дочувам звъна му. Бял и черен живот.
Тъжно зимно дърво.