Светозар Казанджиев

Като народен певец той е символ на планината. Неговите песни са от друг свят - паралелен и вдъхновяващ, свят за който бленуваме от деца. Музиката в тях е сътворена от могъществото на Родопа, от напевите на птиците, от въздишките на гората, от хубостта на мъжкото пеене. Звук от музиката на вечността…

Песните му пробуждат уморената ни емоционалност, зареждат с енергия нашето мълчание, пришиват криле на оклюмалото ни вдъхновение. Те ни напомнят, че в тях са стаени воплите на много сърца. Показват ни, че за родопчани красотата е най-горната връхнина. Дори байчото, слязъл от крилото на хоризонта, за да „възрадва” града, може без колебание да отдели по-хубавото от хубавото.

За да разберем певеца дали страда или се радва, не е нужно да замерваме слънцето с камък. Добрият, а той наистина е такъв, пее и плаче, усмихва се и в усмивката си разтваря ръце, за да прегърне целия свят. Прави го без напъни, без декламация, без инфантилизъм на „звезда”, а прибрано и със сърце, както го прави народа.

Ние го слушаме, надигаме чашата, преливаща от наздравици или прелитаме с „отвързаните” си криле на хорото, за да разжарим нагорещения до червено мегдан. А може и иначе - зареяли поглед в нищото, да поемем след тракащите синджири на робите или под белеещите се ризи на обесените комити, да потънем в гората и се намерим, играейки мълчано хоро, редом живи и мъртви…

Където и да сме, песните на Веселин Джигов (Джигата) ни помагат да разделим драгостта от страданието. Те въздигат духа, просветляват разума, облагородяват чувствата ни. Джигов придаде мъжественост на родопската песен, но не дива, а затрогваща, пълна с нежност, радост, копнеж.

Той им вдъхна характер, простота и величие, с неговия глас звучат, както Бог й е създал. Джигата успя да събуди за нов живот онемели балади, забравени изповеди, спотаени тъги… Помня, през юношеската си младост, как вървяхме километри пеша, гизнахме в дъжда или прегаряхме под слънцето, но продължавахме, за да бъдем близо до него, да слушаме омагьосващия му глас.

Джигата е роден на 16 ноември 1940 г. в с. Кутела, Смолянско. Там, някъде в края на селото, е изворът на р. Малка Арда, знаменит приток на Арда, нанизал по бреговете си като гердан десет села. Паметта на водата ме е свързвала винаги с неговия талант.

Още в детството, докато завръща овцете на дядо си или прекарва дърва на самар, чува как звучи народната песен. Разбира, че чрез нея Родопа говори на хората. „Майо, днес пак им бе бално на бърчинисе. Накакво кавальче се схълцваше въз Имаретдере, а Хамиде Даровска му се озваваше от Дльога усойка. Тя пеяше, ама галиба повече си поплакваше” - разказваха близки от „първо” коляно на концерта за 80-годишнината от неговото рождение.

Веселин е наследник на голям певчески род. Пее дядо му, пее баба му, пее баща му, пее майка му, чичовците та дори някои от лелите. Песента винаги го е намирала, разказвала му е различни истории, карала го е да се заслушва, да се учи да я разбира, да я пее.

Още като ученик в малките класове, у него се проявява неукротима по дух музикалност, обладала детската му душа. Къса двоен лист от тетрадката по смятане, нагъва го като акордеон и си въобразява че свири. Другарчетата му се смеят, но когато освен чувство, започва да добавя и глас към хартията - тин-тин-тири-ра-тири-ра, те се заслушват и след всяка „песновка” му ръкопляскат.

Кутела е застроено така, че пресечеш ли двора на къщата и влизаш в гората. В нея си сам или с дружина, смел или страхлив, но винаги си свободен. Там Джигата е господар. Дава простор на душата, пее на воля и не толкова да представи една или друга история, (нашите песни са нашата история), а да наточи гласа си, който е още по детски писклив, неуверен, да го настрои по мелодията на вятъра и на въздишките на гората.

Из поляните и градините, край огнището у дома, на седенки и попрелки, научава много балади. Скоро забошували в гърдите му, напъвали да излязат от там. Тикали го дълбоко в гората или го теглели към върховете, за да ги пусне на свобода. В началото го слушали единствено птиците и овцете, мулетата натоварени с цепеници, смълчаните зъбери и тук-таме изостанал секач…

С навлизането в младостта, Веско започва да се опива от собствения си глас. Да търси хора, с които да го сподели. Когато вижда, че в някоя ливада мъж коси бухналата трева, а жена разпръсва накосеното подир него, той пуска пиринчения си глас и започва да везе песента, както се извезва шевица и изпълва с копнеж притихналото поднебие.

На 15 години има истински акордеон - италиански, многобасов, модерен. Бързо се научава да свири и в това вижда „завършеността” си като певец. Изпълнен със самочувствие, започва да озвучава танцови забави в читалище „Зора”, училищни празници, селски вечеринки. Известно е, че на гола земя не растат високи дървета.

Затова, когато застанем пред дънера на неговата снага, търсим гората. Баща му Андрей свири на гайда, брат му на кавал, а Весо е акордеонист. Оркестър та цонка (звъни)! В началото солист е Андрей Джигов.

Със своя кадифен глас той е все още асът в музикалния род. Майка му също се присъединява и пее в дует със съпруга си. Тези семейни концерти изпълват с гордост децата, след тях съседите, накрая - цялото село.

Младият Джига започва да настига и надминава баща си. Излиза му име. Става популярен в съседните селища - Виево, Славейно, Петково, Момчиловци. Аскер-повиквателната отвежда бъдещия певец в Долината на розите. В казармата е запевчик.

Дава тон на „младите дихатели”. Като солист на войнишкия хор, печели първата си награда на Националния преглед на военната художествена самодейност в Стара Загора.

След казармата е назначен за горски в с. Манастир, а по-късно и в Държавното ловно стопанство „Кормисош”. Все по онова време, Джигов става част от мъжката битова група към читалище „Христо Ботев” в с. Кутела, но далечната му работа, прави непълноценно неговото участие.

През 60-те години на ХХ век такива групи се сформират в почти всички читалища. Ентусиазмът е повсеместен. Най-добрите са в Павелско, Хвойна, Гьоврен, Гела, Рудозем, Стърница…

В края на 1970-а Джигов се връща в село. Марин и Манчо Глухови, баща му и Златко Сираков са в местната битова група, която има собствен оркестър. За да са сигурни, че могат да разчитат на него, първенците на Кутела пишат молба до министъра на земеделието и горите, с която настояват Веселин Джигов да бъде преместен от „Кормисош” на Хайдушки поляни.

Като нов член на групата, бързо поема ролята на неин двигател, душа и мерило. Вдъхва й темперамент и определена доза самоувереност. Осемнайсет години Кутелци свирят по сватби и събори. В петнайсет от тях (1970-1985) Джигата е групар и соловия му глас кънти по концерти, фестивали, надпявания.

Наложила се с челичните гласове на своите членове, прочула се далече от Кутела, Мъжката група поема със самочувствие към Рожен и Копривщица. Там са високите изисквания и голямата публика. Веско се радва най-много на соловите изяви. В тях блясва целия му талант.

През 1969 г., на Роженския събор изпълнява песента „Излел е Делю хайдутин” и подкупва сърцето на сто хиляди съборяни. Следват Националният събор на народното творчество в Копривщица и Международния фолклорен фестивал в Бургас…

Като горски надзирател в Хайдушки поляни, той се среща ежедневно с хора, дошли като туристи от различни градове на страната. С привичното за артиста желание, Веско откликва на всяка покана да попее или посвири. Откриването му като певец става някак си необичайно за нашето време.

Като дете на природата Джигов пее своите песни пред всеки, пожелал да го слуша. Изявите, почти всяка вечер, му дават кураж, трупа опит и самочувствие. Осъзнава значението на непосредствения контакт с хората Освен спомен за високопланинското езеро (изкуствено), за природата на Родопите, туристите отнасят в сърцето си и един глас, приличащ досущ на планината.

Славата не закъснява. Публиката бързо оценява оригиналния му талант. Започват да „валят” покани за участия от различни краища на страната. Приятелите - негови и на песента се множат в геометрична прогресия. Освен в Бургас, Веселин Джигов преминава триумфално през сцените на Международните фестивали в Охрид, Лайпциг, Украйна, Русия…

В Охрид, след неговото представяне при българската делегация пристига главният организатор на фестивала и пита въодушевен: „Абре, бракя, отдека го извадахте тойо гюрук? Он пева као пиле со змейово гарло! Хвала, хвала, хвала!” - спомня си Мария Кратункова.

Прави записи в Радио „София” и Българската телевизия, „Балкантон” му издава дългосвиреща плоча. Той е първия родопски певец, работил с оркестъра на радиото под диригенството на Коста Колев. А сега се „хванете за стола”, най-хубавите песни в репертоара на Веселин Джигов са авторски.

***
През 1985 г. напуска кутелци и става солист на Виевската фолклорна група с ръководител Емил Узунски. Млада и надеждна формация, според него, за която е важен не мухабетът, а сцената и отношението на хората към песента.

Седем години по сватбите и празненствата из поречието на Малка Арда му идват премного. На прегледа на сватбарските оркестри в Стамболово (1988), виевци са обявени за лауреати.

И вратата към големите сцени се отваря широко. След триумфалните концерти на поредния Роженски събор, Карандила, Копривщица, имат покани за турнета в Русия, Швейцария, Австрия, Германия. Това му вдъхва кураж.

„По всичко личеше, че с песента се превръщаме в едно цяло - признава Джигата. - Каквото и да работех, където и да живеех, дори и да се развеждах, любовта ми към нея ставаше по-силна и по-силна. Бях залесител, горски пазач, закупчик, снабдител, домакин - бях всичко, но с предимство давах сърцето си да се наложа като певец. Пеех песните, както са ги пели моите предци, но когато откриех нещо старо, останало само на думи, обличах го в свой глас и своя мелодия. Така се раждаха авторските ми работи. Родопската песен извира от най-дълбоките кладенци на сърцето, затова трябва да се пеят от цяло сърце!”

Нито Кутелската мъжка група, нито Виевската, нито близките му приятели имат съмнение, че Веселин Джигов идва на този свят заедно с гласа си. Господ го калесва още в майчината утроба, за да прославя песните на Родопа и техните създатели.

В Кутела още се помнят детските му концерти, представяни привечер на хармана до родната къща. Защо привечер, защото тогава хората се връщат от работа и ще го чуят. Разказват с усмивка за книжния „акордеон” на гърдите му, заиглен с безопасна игла, с който си „акомпанирал”.

По-късно, когато баща му купува радио-апарат, Веско се влюбва в песните на Радка Кушлева и Георги Чилингиров, на Надежда Хвойнева и Каню Бедров, на Валя Балканска и Бойка Присадова…

С укрепването на дарбата Джигата добива кураж, започва да предлага свои авторски песни: „Оти ми са, горо, навдигаш”, „Заплакала е Величка”, „Майчинко, мила майчинко”, „Стани девойко погледни”… Ето текста на една от най-популярните между тях:

Стига ми се, горо, навдигай
със Преспа и със Свобода
и със Хайдушки поляни.
Или ми са горо навдигаш
оти си крпила прикрила,
никому не си казала,
че са по тебе ходили
по двеста, триста хайдути
с накривени калпаци…

Музата го обладава съвсем неочаквано - когато е сам в гората, в ливадите - когато коси и слуша птиците как се надпяват, когато препуска в галоп срещу вятъра на самара на мулето… Така стига до най-мелодичните песни, огласили таланта му, превърнали го в съвършен инструмент.

Мнозина певци, дръзнали да „бъркат” в съвършенството на народния гений, бяха посечени от музикалната критика, Джигов бе пощаден. Нещо повече, беше поощряван в своето музикално превъплъщение, защото според критиците и колегите му, той има установено чувство за мяра. Любимите му песни от дългия репертоар са: „Пейни ми, пейни, Петкано”, „Руфинка болна легнала”, „Девойко, мари хубава”, „Черешка е род родила”, „Яжте и пийте, йордашлар”, „Оти ми плачеш, бубайко”, „Радо мари, Радо, бела, Радо”, „Пиленце, постро славейче”, „Плачи, горо, плачи, сестро”…

На един от съборите на Рожен, след като чува „Руфинкината” с гласа на Джигата, народният артист Васил Михайлов, го пресреща насълзен: „Ашколсун, Весо! И аз съм я пял тая „пущина” във филма „Краят на песента”, но… ти, ти я правиш велика. Голяма песен, голяма драма!…”

Веселин Джигов споделя: „Аз живях с песента. Тя беше най-хубавата част от моя живот. Беше самия живот. Хилядите километри извървени с нея, претъпканите салони, разлюлените площади от кръшни хора, сълзите на радост и горест в очите на хората ми внушиха едно - ако искам да изпълня дълга, поръчан ми от народния гений, трябва да давам повече, отколкото получавам. Понеже нямах богатство - пари, скъпоценности, имоти, раздавах песни - евтино, почти без пари. Пеех и давах! За една ракия, за една прегръдка, имах малко верни другари в живота си, затова бях петимен, раздавах се. Достатъчно беше някое момче или момиче да поиска да поздравя либето и очите и сърцето ми се напълваха. Когато давах, само тогава бях щастлив. Благодаря Ти, Господи!… (очите му се напълват). Спомням си, бях на фестивал в Украйна. След като изпълних програмата, посетих наши строители. Ей така, на самия обект. Видях ги посърнали от носталгия по родината, уморени, някои отчаяни. Искаха „Руфинкината”, „Делювата”, „Пейни ми, пейни, Петкано”, мъжете искаха България. Гледах прелелите им очи, видели и чули чрез мен гласа на родината и получавах криле. Усещах силата на онова най-велико чувство - любовта към отечеството и се възпламенявах. Искаха нещо много съкровено от ман - селското момче от Кутела и чрез песента аз им го давах. Пях от сърце и душа. Велик спомен! Няма да го забравя никога.”

Макар да бе учил до седми клас, Джигата имаше дълбока, човечна и логическа мисъл. Останал близо до корена, той не се откъсна от него нито за миг. Знаеше, че талантът е цвете, което цъфти и в университетската оранжерия, но предпочита естествената природа. Това го задържа 45 години на сцената. Донесе му осем златни медала от най-престижните музикални форуми у нас и в Европа.

Слушайки го по националното радио, гледайки го по телевизията, по местните кабеларки и селските тържество, човек остава с впечатление, че Джигата е спечелил много пари. Пълна измама!

От истинско изкуство в България никога не се е печелило, вероятно и никога няма да се печели. Той натрупа доста ядове, колегиална завист и женски кавги. Родната къща в Кутела отстъпи на своя син, а в Смолян, за трийсет години работа, успя да закупи една гарсониера.

Джигата има две грамофонни плочи, по толкова имат Надежда Хвойнева, Валя Балканска и повечето родни певици. Политиците, без оглед на техния ранг, винаги са изпитвали и изпитват страх от популярността на артиста затова умишлено я потискат.

Така е и днес. За дългосвирещата си плоча Веселин Джигов получава 280 лева хонорар. Със 150 от тях изкупува част от тиража и го раздава на близки, познати, приятели.

Останалите 130 дава на баща си да огради чешма по пътя Кутела - Хайдушки поляни. Благодарение на неговото усърдие са изтръгнати от забравата 350 песни.

Те са издирени, записани и изпяти от неговия неповторим глас. Приживе не скриваше задоволството си от факта, че децата му са на „ти” с музиката. Синът Милко свири на акордеон, а дъщеря му Юлия е певица.

„Пях за хората - признава Джигата, - затова гласът ми остава на петолинието. Правех го с цялото си сърце. Всеки път, когато обличах ризата, потурите и доламата, сърцето ми биеше до пръсване, сякаш бях новобранец преди клетва. Толкова се вълнувах, все едно се главявах отново. Признавам това, за да сепна онези, които тръбят, че фолклорът бил взел-дал и вече е в ковчега. Лъжат се тия приятели! Той е жив и ще живее, докато има народ”.

Такъв беше той - Николай Гяуров за народната песен. За него гайдата на Росен Ишпеков звучеше като първа цигулка в невидимия оркестър, повлякъл със себе си гората, скалите, небето и цялата планина.

Веселин Джигов умира на 26 януари 2002 г. на шейсет и две години.

Май 2020 г.

КОЛЕГИ ЗА НЕГО:

Емил Узунски, ръководител на Виевската фолклорна група: Джигата беше емблема на групата, като неизменните чанове, които носим с нас, без значение къде свирим и кой колко ще вникне в смисъла, защо са на сцената. Повече от 10 години творихме заедно. Беше голям мъж, не само на ръст, сърцето му бе като планината. Непрекъснато „изравяше” от някъде стари родопски песни, осъвременяваше текста им, запяваше ги с нов глас. Живееше с фолклора. И не му ходеше в края. В албума „Плачи, горо” той е солист. И то какъв!…

Борислав Геронтиев - поет, публицист: Роден сред омайната хубост на древната планина на Орфей, като всеки натурален родопчанин, Веселин Джигов пее, откакто се помни. Действителното му откриване като певец става по твърде интересен начин и като че ли малко необичаен за нашето време. Като горски в местността Хайдушки поляни - място курортно, там по всяко време идват хора от различни места. Като истинско дете на природата, Джигов пее своите песни пред всеки, който има сърце да ги слуша. Така се раждат първите покани за участие по събори, сватби, концерти…

Росица Пейчева - народна певица: Веселин Джигов беше голям, най-големия родопски глас и в същото време земен човек. Имам прекрасни спомени и незабравими моменти. Той беше мой учител и „баща” на Виевската група. Остави много песни и много доброта. Джигов не пееше много легато родопските песни. И точно това взех от него като дуетна половинка. Без да искам, несъзнателно, увлечена от мощния му и красив глас. Този типичен джиговски стил на пеене попиваше постепенно в мен. Повече от 10 години бяхме сценичен дует. Той си остана срамежлив, скромен селски човек. Така и пееше - автентично, вълнуващо, сливаше се напълно с мелодията и текста, както селянинът се слива със земята. Рееше се, както го беше научила планината.

Николай Славеев - народен певец: Колкото и да казват, че аз приличам на него, че го имитирам - не е истина. Неговият красив кабаглас и онази разтворена прегръдка, готова да приласкае целия свят и да се разтопи в него, несвършващата му доброта, няма как да се имитира, да се повторят. Той си е той, и не прилича на никой друг. Бяхме приятели. Джигата е мой идол. Продължавам да се уча от него. И да черпя с пълни шепи от щедрия му талант. Знам, такъв глас повече няма да се повтори. През 1991 г. пях на сватбата на братовото му дете в Кутела. Пяхме с него и Росица Пейчева. Беше вълнуващ, незабравим ден, сякаш аз се женех.

Акад. Милчо Василев - ректор на Музикалната академия в Пловдив: Веселин Джигов е пионер, който разнасяше славата на родопската музика. Той беше първия тукашен изпълнител, пял с оркестъра на Българското радио с диригент Коста Колев. Много популярен и обичан артист. Гласът му бе характерен с много правилно, почти виртуозно звукоизвличане и водене на мелодичната линия и орнаментика. Нещо, което може да е урок за мнозина по-млади изпълнители на родопски народни песни.

май 2020 г.

——————-

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ДИКОВА, Г. Вдигат чешма и барелеф в памет на Веселин Джигов, Отзвук, бр. 133, 2010, См.
КАЗАНДЖИЕВ, Св. Душа на 350 песни вдъхна Джигата, Отзвук, бр. 7, 2003, См.
КОМИТОВ, Св. И днес живеят песните на В. Джигов, Родопи вест, бр. 3, 2014, См.
ЧАПАНСКИ, Н. Кой кой е в българската народна музика, Енциклопедия, Изд. Хоризонт пред, Пд. 2013