За книгата на Йордан Фурнаджиев „Стихотворения”

Елена Алекова

Ако поискаш, любезни читателю, да се пренесеш ненадейно в една вълшебна, приказна страна, в която реките текат към морето свободно и широко и въздухът сияе… В която небето, надникнало през стъклата, е загадъчен прозорец към света и снежнобели облачета като ангели летят към хората („Прозорец”)… В която още можеш да разговаряш „с листа и птици, с изгрев ярък - / за да почувстваш, че си жив” („Кратко щастие”)… В която „и мокрите листа трептят / като същински изумруди. / Капчукът пее до полуда, / подел на струните звъна” („Хармония”)… В която„Забравени по хълмове и долини, / селца очакват още люти снеговеи, / а някъде дълбоко ручей, чуй, се смее, / а някъде дълбоко зърно ще кълни…” („Предвестници”).

Ако поискаш да попаднеш там, където е живот, уют и тишина; където каквато и незнайна мрачина да те застигне „на светулки фаровете дребни / спасително пред тебе ще искрят”, ще бдят на стража птиците над теб, а листата ще те приютят под своя покрив (***„Ще отпътуваш ти със вечерта…”)… Ако наистина поискаш… Тогава прочети лирическия сборник на Йордан Фурнаджиев „Стихотворения” (изд. „Славена”, Варна, 2020). И ще попаднеш в нея.

Но коя ли е - сигурно вече се питаш, любезни читателю, - тази вълшебна, приказна страна?

Нима е възможна? Нима на земята изобщо би тя съществувала?

Ако все още не си се досетил… Ако не си все още разбрал… България е това, България… На която и ти, подобно на поета, би могъл, останал без дъх от красотата и от историята й, да се възхищаваш, която и ти би могъл безмерно да обичаш и боготвориш:

Във себе си побираш слънчев свят,
където топли залези догарят
сред клоните на дъбовете стари,
а въздухът е лек като тополов цвят…
„България”

Само че - би попитал отново ти - къде е тая вълшебна, приказна България? Зад девет планини в десета ли се е разпростряла на длъж и на шир, та не я виждаме? Или се е закътала в някакви далечни гори тилилейски, разсипващи се в прозрачината на света? А може би в някаква космическа мъглявина се е притулила, та и през свръхмощен телескоп едва ли някой може да я намери…

Тази България, тази вълшебна приказна България, любезни читателю, към която да се стремим, която да постигнем, която да върнем на себе си и на децата си, е в теб. И в мен. И във всеки от нас. Във всеки българин. Събуди се от екзистенциалната си дрямка. Остани буден. И в будността си ще я видиш. Тъй както я е видял поетът…

Пак вървя и вървя по пътеката тясна.
Вечерта ме заварва отново на път,
надалече заглъхва на хлопки звънът
и със щурчов оркестър денят ми угасва.

И селцата - светулки, разпръснати в мрака,
ме примамват да тръгна по път непознат,
да намеря сред тях един мъничък свят,
дето още усмихнати хора ме чакат.
„Един мъничък свят”

* * *
Макар и син на Никола Фурнаджиев, не бъркайте поета Йордан Фурнаджиев с него, не търсете паралели. Защото няма да ги намерите. Или както авторът на предговора в книгата - литературният критик Никола Иванов - отсича още в заглавието: „Различен от бащата”. И продължава:

„Никак не е лесно да си син на велик поет и безспорен класик като Никола Фурнаджиев. Особено ако и ти усещаш божията искра у себе си, която не ти дава спокойствие. Под огромната орехова сянка на баща ти е още по-драматично и отговорно, защото трябва да пазиш и неговото име. Респектът на Йордан Фурнаджиев от творческата величина на бащата е толкова голям, че докато е жив Никола Фурнаджиев, синът му изобщо не споменава пред него, че пише поезия, а прави това тайно от баща си”.

Само който не познава Йордан Фурнаджиев би се удивил на подобно поведение. Всеки друг, малко или много, би се възползвал, но не и той. Тази негова безкомпромисна честност спрямо това, което е и което трябва да изрази на земята, за да реализира потенциала си на човек, на „образ и подобие”, не му позволява да хитрува. А към това - и изтънчената му, някак аристократична деликатност…

Син на поет и без приятели поети,
към свой Парнас с години се стремях
и ту поемах смело, ту пристъпвах плах -
намирах верен път, а по погрешен кретах.
„Елегия”

* * *
Има поезия и поезия, поети и поети. Йордан Фурнаджиев е от „тихите” поети. Като характер. И като поведение. И поезията му е „тиха” поезия. Ни показни героичности. Ни фанфарени жестове. Ни насилени метафори.

Всичко в него е взряно, вглъбено, съсредоточено в притихващо като че ли движение навътре и навън (забележете - не отвън навътре или отвътре навън, а едновременно и в цялост навътре и навън!), в което вътрешното преминава във външно, а външното е вътрешно.

Някакво непрекъснато преливане, сливане, разтваряне в нещо безбрежно, нежно, призрачно, но и реално, което никога не можем да уловим и доловим докрай - дали като живот, дали като нещо друго, по-голямо и по-важно от живота…
Навътре -

Утринта е бяла, бяла.
Бял е пътят пуст пред нас
и в полето засияло
пламват житен клас до клас.

И пред тръпнещите устни
на искрящия поток
днес със своето изкуство
влиза в нас самият Бог.
„Сливане с Бога”

И навън -

А облак между двата хълма
прехвърля мост, дорде се стъмни.

По него залезът ще мине,
разлял червеното си вино.

Във идващата лунна вечер
за звезден пир ни готви вече.

Ще пия там от чаши звездни,
надникнал в Божите бездни.
„Звезден пир”

Докато дойде мигът, в който е трудно да се отделят навън и навътре, защото са станали едно, защото вече са цяло -

И имах чувството, че се смалявам бавно,
че ставам пръска аз от светлия прибой
на топлото море, че съм със теб отдавна,
а все те търся… Аз ли съм в съня ти, боже мой?
„Спомен”

Не е ли това единение, това цяло любовта? Към любимата. Към белия свят. Към битието. Към Бога… Като себеотдаване, като себеразпиляване, като себеизчезване, като себенамиране навсякъде и във всичко…

* * *
Нещо лилиевско помержелява в удивително лиричните пейзажни стихотворения на Йордан Фурнаджиев. Но и без да е само наблюдател, а съпреживяващ, съучастник в това преливане навън-навътре, навътре-навън… „Зелен поток, зелена тишина / и пролетният дъжд с очи зелени / на свойта приказка те прави пленник, / люлее те в зелена светлина” („Песен в зелено”)…

И нещо от Далчев се мярка при Йордан Фурнаджиев - в режещата предметност на метафората му - понякога или в давещата понякога, но все пак желана градскост, книжност… „Света познах в големия ни град. / Между стените слънцето посрещах / и търсех през мъглите, пълни с хлад, / на къс небе милувката гореща” (***„Света познах…”)…

И дебеляновската светла печал и неудовлетворителност… „Ах, мен ми трябва само къшей хляб / и чаша вино, за да се наситя! / Безчислени богатства в мен са скрити / и с тях отдавна вече не съм слаб” („Моето злато”)…

И нещо от акмеизма на Гумильов, Ахматова и Манделщам, прелял в парижката някак прозрачна тъга на техните някогашни приятели съратници Георгий Иванов и Георгий Адамович, през очите на чиято носталгия в пространствата, но и във времето Санкт Петербург е и реален, и призрачен, но винаги облян в светлина… Тъй и при него, макар видял го мимоходом…

Адмиралтейската игла в лъчи
раздира небесата меки
и сенките се губят крехки.
Градът със хиляди очи…
(…)
Денят прелива светлоок
на вечерта в чертата синя.
Полюшва ни светът ефирен
като в картина на Ван Гог.
„Лятна нощ в Петербург”

И нещичко, струва ми се, от Франсоа Вийон с неговата удивителна „Балада за конкурса в Блоа” („До извора умирам аз жажда…”) - по острието на префинената самоирония, предизвикана от внезапно разкрили се, парадоксални донякъде сблъсъци между илюзии и реалност, намерения и (не)сбъднатости… И като че ли дори интонационно…

Към себе си във вечен дълг съм аз.
От коловоза искам да изляза,
но все ме спъва някаква боязън.
За помощ викам, но без глас.
Към себе си във вечен дълг съм аз.
„Дълг”

Говорим за учители, паралели, асоциации, но главно - за странстващи мотиви и образи в лирическите реалности на битието, за допиращи се и откъсващи се една от друга мисловни орбити и полета, образни системи, мировъзрения, екоти, еха, душевен финес, ако щете…

За изтънчените любители на поезията дори не са нужни чуждите цитати и преки сравнения - всичко е от ясно по-ясно. Без буквализъм. Без „втвърдяване” на формата. Всичко е движение, в движение. Едното преминава в друго, другото - в трето и четвърто… И пето… Преплитане и преливане… Отвсякъде… Навсякъде… Сякаш има някакъв единен извор, от който черпят всички поети на всички епохи и времена. И от време на време мотивите, идеите, образите им се засичат, пресичат, сплитат…

* * *
Като стана дума за бащата… Всеизвестно е, че Никола Фурнаджиев в своя някак мистичен лирически унес е успял да провиди и е предсказал, предчувствал раждането на своя син, години преди още той да се появи на бял свят (стихосбирката „Дъга”, където поемата му „Дете”, е публикувана излиза от печат през 1928-а - шест години преди раждането на Йордан на 16 юли 1934 г. в София).

Но не само раждането му е предсказал. А и - може би - битуването му пътуване през годините като поет. Именно като поет. Дори поетиката му, тъй да се каже, е предусетил - пейзажната лирика, но не в смисъла на описание, а на нещо много по-важно, по-навътре, в смисъла на някаква страстна, силна, дълбоко съкровена връзка между поета и природата, когато поетът в своето съзерцание се отдава на природата, а природата приижда, приижда в него, нахлува през сетивата му и става него… Външно и вътрешно са едно… Както наистина наблюдаваме в поезията на Йордан Фурнаджиев…

Ето и провидческите думи на бащата в поемата:

Изгряват дни огромни, земни, нови,
догарят вече тъмните звезди,
аз виждам пак зелените огньове
в зелените гори и равнини.

В полето всеки камък ведро грее,
и с чудна свирка свири и върви
едно дете, във погледа му пее
синчецът, който в нивите цъфти.

Това дете, което сладко свири,
ще ме посрещне на самия път -
хей пътнико, ще викне, тука спирай,
пред тебе виж какви нивя растат!

Виж докъде полето се разстила
и гледай в мойте весели очи,
там пей синчецът, пей самата нива
разцъфнала земята там звучи.

И аз ще спра, в полето ще потъна
и няма да ме има - но тогаз
небето пак ще грее тъй бездънно
във погледа, за който пея аз.
„Дете”, V

Какво усещане за преходността на човешкия живот у Никола Фурнаджиев, но и за продължението на живота - в очите на идващото, все още не дошло дете, в поезията, в бъдното…

Предсказаното от бащата за поетиката на Йордан Фурнаджиев намира като че ли най-конкретен израз в стихотворението „***И се завръщам аз към оня хълм заоблен…”. Как само затрогващо звучат последните акорди от него:

И пак потъвам в руното прозрачно
на пари утринни, заплели всеки лист,
и с птиците, най-ранни посрещачи
на слънцето, обгръщам звънналата вис.

Завръщам се към оня хълм заоблен
в огряната от живи багри далнина
и неусетно ставам неин богомолец,
приел причастието й от светлина.

Сякаш наистина в изпълнение на бащиното пророчество… И в продължение на делото поетово… Всеки със своята дан… Всеки със своята светлина…

* * *
Откликът на сина е в четири стихотворения: „Вик на конници крилати” (В памет на баща ми), „На риболов с баща ми”, „Въдицата на баща ми” и „Но кой ще ни спаси” с мото „И спят отдавна всички знамена…” на Никола Фурнаджиев.

Във „Вик на конници крилати”, през пролуките към миналото, които старият будилник със своето звънене отваря в онова прелестно състояние между съня и несъня, синът вижда как бащата стяга такъмите за риболов и себе си вижда, „момчешки окрилен” в предчувствие за приключение. И вижда…

През къра тръгва с въдица в ръка
…а аз вървя и все не го настигам
и мека синева навред се вдига,
и плиска се избистрена река.

Будилникът звъни… Сияе утринта.
Във вир прозрачен татко ми се вглежда
и вади бързо със усмивка нежна
кротушка като сребърна звезда.

И кошчето сред майските треви
със рибките си бляска. А върбите
над бистрата вода без шум се сплитат
и думите им татко ми лови.
„На риболов с баща ми”

Образът на въдицата при Йордан Фурнаджиев съвсем не е умилителен детайл от всеобщата картина в съня-възпоменание, а много важен емоционално съдържателен акцент. Тя е въдица необикновена.

Неслучайно присъства в още две от стихотворенията, посветени на бащата. Във „Вик на конници крилати” поетът ни въвежда към скритото й значение с догадка: „Не би ли тя антената, с която ти / попиваше речта на вятъра насрещен, / на ручеи гласа, на птици и звезди”…

А другото стихотворение направо и е онасловено така - „Въдицата на баща ми”. Там поетът е категоричен - от висотата на днешните дни той не кротушки, на нея уловени, съзира, а провижда бащините тревоги и надежди, настървени дни… И още -

и на баща ми свъсения лик,
съмненията на духа му,
и полета на някой стих прозвъннал,
и мълчаливия му страшен вик.

А в старото си кошче е събрал
дъха на пръст, гласа на вятър топъл,
на мислите си парещите вопли
и нежността на облак снежнобял.

На пръв поглед, читателят се подвежда, че става дума за мили възпоменания от детството наяве и насън, за онези просто чудесни мигове, когато двамата са ходели на риболов. А в действителност… Това комай са най-лаконичните рецензии за поезията на Никола Фурнаджиев, произнесена не от кого да е, а от сина му - поетът лови думите на върбите, на природата, на това, което го заобикаля и ги пренася върху хартията. Затова вероятно стиховете му са толкова живи, истински, въздействащи…

Или, може би, Йордан Фурнаджиев ни споделя най-ранните си бащини уроци (не по „творческо писане”, разбира се, както биха днес казали, а по поетическо изкуство!), които е получавал не пряко, не назидателно от него, а от съзерцанията, от вглежданията в неговия живот и поведение. И главният от него урок: ако искаш поезията ти да е жива, не я изсмуквай от пръстите, а се оглеждай се, ослушвай, докосвай - до живота, до природата, до това, което те заобикаля…

Откривай я в камъните и в дъжда, в пламналите изгреви и залези, в помитащите урагани и в тихите дихания от там… Навсякъде и всичко е поезия… Само отвори очи… Само отвори уши… Само отвори сърце… И ще я доловиш… И ще я докоснеш… И я пренасяй на белия лист такава - пълнокръвна и чиста, за да я доловят, за да я докоснат и другите… Или, както беше при Александър Блок в речта му, произнесена в Дома на литераторите на 10 февруари 1921 г. по повод на 84-годишнината от смъртта на Пушкин:

„В бездънните дълбини на духа, където човек престава да бъде човек, в дълбините, недостъпни за държавата и обществото, създадени от цивилизацията, се плъзгат звукови вълни, подобни на вълните на ефира, които обгръщат Вселената; там протичат ритмични колебания, подобни на процесите, които образуват планините, ветровете, морските течения, растителния и животинския свят”.

В тези дълбини на духа трябва да надникне поетът, син на хармонията, комуто според Блок са поверени три неща: „първо, да освободи звуците от родната безначална стихия, в която те пребивават; второ, да приведе тези звуци в хармония, да им придаде форма; трето, да внесе тази хармония във външния свят” („За предназначението на поета”).

* * *
Но Йордан Фурнаджиев не спира до тук, продължава. И продължението е невероятно. Докато бащата вижда как природата (животът) нахлува в детето, несъществуващо все още, и преминала през някакви тайнствени алхимични процеси вътре в него, се превръща в поезия, синът - през магическата призма на спомена наяве и насън - вижда как от книгите и писмата на баща му, който вече го няма, избликва на талази, на талази поезията, която - по силата на същите, а може би на други тайнствено алхимични процеси - се превръща отново в природа (живот):

Бюрото ти стои самотно от години.
Не са ли книгите ти, твоите писма
следите от пороя, който ти премина,
вдълбал бразди навеки в нашата земя?
(…)
Но близо някъде захлопва се вратата.
Дочувам стъпките ти да кънтят.
Дочувам вик на конници крилати,
летящи към триумфи или смърт.

И гръмкия им екот от твойта светла стая
поема пак южнякът и във часа най-тих,
неизброима шир пред нас за да чертае
със полета на всеки твой изстрадан стих.
„Вик на конници крилати”

И затова съвсем не ни учудва, защото в този аспект на разсъждения е съвсем закономерно, оповестеното в заключителната строфа на стихотворението „Въдицата на баща ми”, което иначе бихме приели просто за твърде находчива метафора с хиперболичен елемент:

…Сега на всеки вир в прозрачността
тревогите му за века прочитам
и погледът му все така ме пита:
Бог вече припознал ли е света?

* * *
Поезията на Йордан Фурнаджиев връща усмивката по лицата ни. „Каквото и да се случва, всичко ще е наред…”- сякаш ни казва тя. Както всяка истинска, истинна, неподправена поезия, подава ръка на падналия в бурливата река, на политащия в бездната, на висящия над пропастта, хванал се за случайното храстче, което бяла и черна мишка неотменно миг след миг изгризват, и го кара да промълви, въпреки всичко: „Колко е красив животът! В този единствен миг, в този единствен свят”…

Дори на боязливите, които днес и във всички други дни във всички времена решават да останат по къщите си заради снега и студа (или заради дъжда и жегата, заради коронавируса и войната - все едно) подава ръка Йордан Фурнаджиев - чрез храбростта си да приема житейските несгоди с чест, макар да ни изглежда боязлив на пръв поглед, тих, скромен и деликатен човек, даващ път и на мравката…

Дай боже, ледените снеговеи
да парят остро крехката ми плът,
да чувствам, че се боря, че живея
и бури пролетни във мен звънят.
„Молитва”

Сполай ти, Йордане, за надеждата! И за куража!

——————-

Национален литературен салон „Старинният файтон”, 28 февруари 2022, София