Откъс от роман

Елка Няголова

Авторката, от първо лице:

„Този роман го написа Животът. И ми го довери. Аз само го облякох в думи. Събитията и героите са реални. А моите преживявания, които се случиха по време на писането, са цената на тази житейска тайна…

Срещата ми с главната героиня Ана, или бившата монахиня сестра Юлия, беше за мен изпитание. Всъщност, живата ни среща беше в моята младост… После се изнизаха много години и една нощ в 3 ч. тя ме събуди, за да ми припомни разговора ни. Още същата нощ влязох в кожата й и започнах тази история… Не съм сигурна, че успях да изляза от нея. Беше мъчително. Пишех и плачех за съдбата на тази удивително силна жена, оставила родната си Хърватия и дошла в България в навечерието на Балканската война, заедно с още 10 монахини, сестри на милосърдието. Довела ги Елеонора, втората съпруга на Фердинанд, защото на Балканите вече миришело на война и щели да са нужни мисионери, които да се грижат за ранените… И Ана-Юлия влезе в живота ми…”

***

- Прусаци! Чуваш ли - балкански пру-са-ци! Така ни наричали чуждите командири. Нас, българите, така ни наричали! Мале-е-е! Какви момчета само! Одрин ще падне, чуй ми думата, сестро! Одрин ще падне! Майко, Българийо!… Край Босфора/ шум се вдига/ бляскат саби/ щикове… Ох, кракът ми! Къде си ми преклещила крака, стъпалото ми изтръпна… Боже, какви са тези гарвани, какво кълват?…

…Вече повече от два часа, откак бяха докарали младия мъж в болницата, но той не спираше да бълнува. Гледката беше ужасна. В някакъв полеви лазарет се бяха опитали да спасят крака му. Бяха го отрязали до над коляното, но странно - той продължаваше да усеща крака си и все за ходилото си говореше. През какви ли мъки беше минал нещастникът, само небето знаеше. След операцията го превозили на волска кола далече от фронтовата линия. На няколко пъти го пренатоварвали от едно място на друго и така попаднал в София. Незатворен напълно и незаздравял, шевът се беше пукнал и близо осем сантиметра от бедрената кост стърчеше от кървавата дрипа, в която се беше превърнал кракът му. Докторът беше наредил да се борят с треската. Слагаха му силни обезболяващи. Но имаха съмнения за гангрена, при това, не суха, а т.н. влажна гангрена, при която трябваше бързо да се действа, докато не се е заразила кръвта. Но температурата трябваше първо да спадне. Човекът бе крайно изтощен, а гангрената продължаваше да работи и можеше да го отвлече безвъзвратно.

Сестра Юлия сменяше компрес след компрес. Миризмата наоколо подлудяваше, но тя не се отделяше от войника. Мила Дево, молеше се с цяла душа тя, помогни му, помогни му, моля те, помогни му… Съзнаваше, че несвързано повтаря едно и също, но като обсебена не можеше да се отдели от това легло. Сети се да прочете името му на картона, с който го доведоха. Вълчо Карамфилов, 27-годишен, родом от Добрич…

Тя настойчиво се вглеждаше в потното му страдалческо лице и сякаш, с поглед се опитваше да го вдигне, чудо някакво да стори, та да помогне на този човек. Косите му бяха черни и чупливи, а лицето - бяло и като че ли - съвсем останало без кръв. Той хващаше внезапно ръката й и възбудено, и несвързано й говореше. След това изведнъж рухваше в леглото, останал без сили. Сили са му нужни, Дево, дай му сили, молеше се сестра Юлия. Тя знаеше, че този огън трябва да спадне, за да може без много отлагане пак да бъде опериран. Какъв ще е резултатът, само Господ можеше да знае. Трябваше да режат значително по-нагоре, там, където е здравата тъкан. Ще могат ли да спасят кръвта му?… Тя прескачаше до другите болни, обслужваше ги с механични движения, отговаряше на въпросите им , беше започнала по-добре да разбира чуждата реч, и пак се връщаше до леглото на Вълчо. По едно време той утихна и тя се изплаши, че животът се изцежда от него и го напуска. Смрачаваше се и Витоша, която се виждаше от прозореца, беше станала виолетова. По върховете й белееше прясно навалелият сняг. Сестра Юлия обичаше тази гледка. Тя й напомняше за Вировитице и за родните й планини. Удивляваше се от приликата в пейзажа, в звученето на двата езика… И хората, някак, си приличаха. Славянски души…

…Потънала в размислите си, тя не забеляза, че раненият е отворил очи и внимателно я наблюдава. Тя се смути от този поглед. Не очакваше, че така трезво и внимателно ще я гледат очите на Вълчо. Видимо, беше в пълно съзнание. Но смущението й не беше, не беше само от това. Тя беше привикнала вече с промяната у болните, когато прекрачват малката стъпчица между живота и смъртта, и обратно. Много от тези пешеходци по омагьосаното трасе на следоперативната треска търсеха в тези моменти душа, на която да се опрат, човек, с когото да си поговарят. Беше слушала и объркани изповеди… Но очите на този мъж й действаха по друг начин. Сама не можеше да определи как точно. Бяха внимателни и изучаващи, дръзки и топли едновременно; човек би казал, че абсурдно за ситуацията, но и някакво закачливо пламъче имаше в тези очи. Бяха сиво-зеленикави, ситно насипани с жълти и кафеви точици отвътре…

- Ти ангел ли си? - чу го да изрича.

- Наричат ни „анджелите” - отговори му сестра Юлия, защото видя, че и сестра Миряна се приближава. - В добри ръце си. Не се тревожи.

- В София ли съм вече? Какво стана с крака ми? Спасиха ли го? Сърби ме ужасно. Къде е докторът? - раненият я засипваше с въпроси и тя виждайки, че трудно се връща към действителността, се задоволи само да подгъне одеалото под дюшека му и да му оправи възглавницата.

- Стой спокойно…, Вълчо. Всичко ще се оправи.

- Дойдох да те сменя - сложи на рамото й ръката си сестра Миряна. - Иди да поспиш.

- Знаеш ли, ще поостана тази нощ. Доведоха нови. Ще има повече работа…

сестра Миряна тръгна натам. Сенките на вечерта се разполагаха вече в стаята. Обикновено по това време температурата на ранените се повишаваше, треската довеждаше с нова сила страданието им, усещането за беда натежаваше и точно тези дежурства бяха най-трудните. Сестра Юлия си беше изработила тактика за вечерните часове. За да ги отвлича от болките им, тя ги разпитваше за родните им места, за семействата им; на някои от тях предлагаше да напише писмо до близките им… И тези млади мъже се оставяха като деца да ги води за ръка и следваха нишката на подетия от нея разговор. Сами не разбираха как се получаваше така, че мислите им за дома, за мирния пейзаж до войната ги държаха здраво вкопчени в живота, и те бяха готови - дори и инвалидите, да се борят със зъби и нокти за този живот…

- Имаш ли семейство? - запита тя Вълчо, следвайки и този път утвърдената си тактика.

Но веднага, щом изрече въпроса си, й се стори, че кой знае защо, сега този въпрос прозвуча, някак, двусмислено. Сконфузи се и млъкна, очаквайки със странно безпокойство отговора му.

- Аз съм от една хубава земя - след кратка въздишка се реши да сподели раненият. - Казва се Добруджа. А родният ми град е Добрич. Ти разбираш ли добре езика ни? Знаеш ли какво значи „Добрич”?

- Като „добро” - отзова се сестра Юлия.

- Точно така, като „добро”, като „доброта”…Такива са нашите хора там - добри и милостиви. Борят се със земята и гледат към небето… Да, имам семейство. Голямо и хубаво семейство имам - петима братя и три сестри сме. И всичките пеят. Знаеш ли, колко хубаво пеят! Само дето моята Анастасия не може да пее с нас. Анастасия е жена ми. Много хубава жена имам. И щерка, Мария се казва. Навръх Богородица се роди и така я нарекохме… Те не знаят. Те нищо не знаят… Как ще им пиша за крака?!

- Важното е, че си жив - смотолеви сестра Юлия и изведнъж странно й се прииска да не беше оставала тази нощ. Защо така, какво внезапно учести дишането й, промени настроението й? Тя се засуети наоколо, даде му обичайните наставления, без да го пита гладен ли е, поднесе няколко лъжички с каша към устата му… Когато му избърсваше устните, откри една дълбока трапчинка по средата на брадичката му, която отново на няколко пъти върна погледа й там. По нейния край за човек, който има трапчинка на това място, казваха, че Дева Мария го е целунала, когато се е раждал… Дано тя да го пази, помисли си, докато с разтуптяно сърце се отдалечаваше към друг болен.

Остана докъсно през нощта. Работа имаше достатъчно. Но някакъв невидим ластик като че ли все я теглеше към леглото на зеленоокия красавец. А тя все избягваше тази посока. Страхуваше ли се да се приближи? Защо? Усети в един момент, че действията й са хаотични, а мисълта - заета с друго.

- За какво мислиш, че изхвърляш не където трябва марлите? - студеният глас на майка Естефания, която безшумно се беше приближила, изведнъж стопли лицето и шията й.

Абатесата уж беше за малко с тях в България, а ето че се задържа, не я отзоваваха, дали я бяха забравили или… Принудителното изгнание съвсем беше обострило отношенията между нея и момичетата. Някъде там, отвъд границите, остана и онзи тон, който като масълце излизаше от гласа й. Той много рядко прозвучаваше, само когато игуменката имаше безпогрешното чувство за гузност и край нея ухаеше на алкохол. Все по-често сестрите се споглеждаха, защото я заварваха в неудобни ситуации. Това не й пречеше обаче злъчно да ги преследва за всяко тяхно невнимание или грешка. На няколко пъти се стигна и до по-деликатни ситуации. От отделенията за спешни случаи и от манипулационните изчезваха неотчетени количества спирт. Естествено, това предизвикваше недоумение и объркване сред болничните служители. Монахините само притеснено навеждаха глави. Нито можеха да коментират, нито беше редно да изразят съмнение. Те съвестно и всеотдайно си вършеха работата, с посветена сърдечност.

Войната и ежедневното трасе живот-смърт бяха взели връх над всичко и в обичайната им йерархия и ред се бяха образували някои пукнатини. Работеха спокойно, когато Естефания не е наблизо. Влезеше ли, тя или с повод и без повод ги смъмряше, или просто трябваше да издържат на изпитанието на взиращия й и вечно подозрителен поглед. Не смееха и повече да се задържат край леглото на някой болен, макар че бяха там не само за да лекуват физическите страдания на ранените, а и с думи, молитви и присъствие да дават сили и опора на тези измъчени хора. Повечето от тях подхождаха към анджелите приятелски, доверяваха им се и гледаха на тях действително като на сестри на милосърдието. Въпреки че темата Майка Естефания не се обсъждаше, болните разбираха повече, отколкото показваха, и недвусмислено съчувстваха на сестрите за допълнителната тегоба. Помежду си наричаха игуменката „Пингвина” заради поклащащата й се походка. Не си позволяваха това пред монахините, за да не ги поставят в неловко положение. Само дискретно им сигнализираха, когато майка Естефания влизаше в помещението, а те не са я забелязали. Тя обаче имаше невероятното умение да се промъква като невестулка и нерядко изненадваше всички. Така се беше получило и сега. След като направи забележка на сестра Юлия за марлите, тя я приближи и се взря в лицето й:

- Какво става днес с теб, сестро? Къде си? И защо си още тук? Не ти ли свърши вече смяната? Ред трябва да има, разбрали сме се!

- Днес постъпиха много нови ранени, майко. Работата е повече…

- Вече казах - отсече игуменката.

И сестра Юлия напусна помещението, угнетена от суровите думи, уморена от дългия ден и смутена - странно смутена и объркана.

Тя отдавна беше наясно със своя път, сама го беше избрала, с посвещението си, с бъдещето си, в което не се предвиждаше място за личен живот. Една топла топчица се беше загнездила в гърлото й, вълнуваше пулса й, пресичаше молитвите й … Кога и как - мигновено ли стана това, нямаше отговор. Гонеше тези мисли от главата си и изправяше решително гръбнак. Но по дългата пътека през снега, която разделяше основните корпуси на болницата от къщата на анджелите, все й се привиждаше къдрокосият зеленоок българин, който я заливаше сякаш със златните точици в очите си. Това беше глупост. Това беше някакъв абсурд, който навярно бълнуванията на войната бяха изпречили пред нея… По разстоянието от около триста метра до къщата тя се заричаше да се самонакаже с труд и лишения, да се моли дълго, цяла нощ, въпреки умората си. Заричаше се, че на следващия ден ще бъде устойчива и даже хладно-любезна, че няма да му задава излишни въпроси. Даже по-добре ще е да отдели повече време и внимание на другите болни. А вместо това, като утихна в леглото си, дълго време си повтаря: „Ако знае човек, че може да срещне изкушението, а не го отбягва, той отговаря за последствията”; „Ти изпитваш приятното чувство от присъствието на мъж или жена, която обичаш. Изпитваш изкушението да прегърнеш обичаната личност, но не търсиш плътското. Бъди спокоен, тук няма и сянка от грях”… А топлата топчица в гърлото й набъбваше, набъбваше, растеше и се топеше едновременно, заливайки цялото й тяло…

- Защо плачеш, сестро? Събуди се, сънуваш само… - гласът на слабичката и миловидна сестра Богдана я измъкна от оня голям сняг, в който бе затънала. Присъни й се, че снежният калпак на Витоша се свлича и я затрупва, че тя напразно размахва ръце и крака, за да се освободи, а наоколо й - само непрогледна белота. Отвъд нея - нищо. И никой…

- Сънуваше, сестро, само сънуваше - по детински я милваше по главата сестра Богдана, за да прогони лошото видение. - Студено ли ти е? Ама ти цялата гориш в огън! Чакай, постой, ще те завия с още едно одеало, а после ще ти направя чай.

След малко сестра Юлия отново се унесе. Температурата не й даваше да спи спокойно и все й изпращаше нови и нови сънища - неясни и объркани като кукувича прежда.

Явно, беше се простудила. А в болницата имаше желязно правило: разболее ли се някой от докторите или сестрите, поне два-три дни се изолира, за да не зарази ранените, чиито организми бяха и без друго отслабнали. Така че и на сестра Юлия й се наложи два дни да остане вкъщи. Общо-взето тя беше здрава и устойчива, не се разболяваше как да е, а случеше ли се, бързо се възстановяваше. През двата дни извън болницата се опита да свърши нещо свое. Написа писмо до Катерина и Мило. След съобщението за смъртта на баща ?, което сестрите бяха препратили от Загреб, двете сестри по-често си

пишеха. Някаква неистова потребност да превъзмогнат разстоянията и войната ги тласкаше една към друга. Ката пишеше за новия си живот, обсебена изцяло от мисълта за рожба, която все не идваше. Ана-Юлия й пишеше за новото си битие, за чуждата земя и за хората, които постепенно опознаваше и все повече й харесваха. Пишеше, разбира се, и за войната. Нейното ехо бучеше в ушите й с всяко стенание на болните и ранените, които ставаха все повече, та се наложи да поставят легла и в коридорите. За сложната атмосфера, за отношенията с абатесатата - нито дума. От предишни разговори сестра Юлия подозираше, че писмата й се отварят. Затова беше пестелива с думите…

- Мила Дево, такова нещо не бях виждала! - Изпъшка сестра Миряна, която току-що се беше прибрала от смяна и изтръскваше снега от дрехата си. - Днес ампутираха с още десет сантиметра крака на войничето, дето вчера го доведоха. Сестро, - обърна се тя към сестра Юлия - нали помниш, в нашата смяна го приехме…

- ?!

- Като дойде на себе си, сякаш в очите ми прочете нещо. Не ме пита как е минало, наред ли е всичко, а ми поиска огледало. Не можех да мръдна. Как да му подам огледало?! Ние всички бяхме в такъв стрес, като го видяхме след операцията. Нали помниш, какви черни и лъскави коси имаше?

- Казвай по-бързо, какво се случи? - не изтрая една от сестрите, а сестра Юлия седеше като отсечена.

- Такова нещо не бях виждала! Когато го донесоха от операционната, не можахме да го познаем. Косите му бяха станали бели като на старец! Докторът каза, че и на него за първи път му се случва. Преди да го оперира, той обяснил на човека защо това пак се налага. Казал му, че кръвта му може да се разболее от тази гангрена и ампутацията е единственото нещо, което може да се опита. А войникът, Вълчо се казва, му рекъл: „Докторе, ти знаеш ли, че съм само на 27 години?! Как ще го карам този живот с един крак? Ако наистина искаш да ми помогнеш, свършвай с мене…”

- Така ли рекъл?

- Така. И затворил очи, готов за най-лошото. И пред очите на доктора, докато го подготвял още, косите му започнали да белеят. А когато го донесоха, бяха съвсем, съвсем бели…

- И защо ти поиска огледало? - обади се най-после и сестра Юлия, която все още не можеше да се опомни и й се струваше, че това е някаква история, за която чете в книга или вестник. То, за какво ли не пишеха вестниците напоследък…

- Аз бях край него, когато дойде на себе си. Знам ли, навярно много съм била и аз стресирана. Навярно особено съм го гледала… Знам ли.

- И после - какво? - детински чистото личице на сестра Богдана съвсем се беше окръглило.

- После ли? - облиза устни сестра Миряна. - После, сестрици, този голям, едър мъж заплака. Като дете плака и се кри под завивката… Когато тръгвах, само гледаше в една точка и мълчеше. Казах му довиждане, не ме и чу. Пресвета Дево, помогни му!…

Снегът се диплеше пред прозореца. Кахлената печка бумтеше равномерно. Анджелите се свиха, всяка - в своя ъгъл, като внезапно уморени или оскърбени от земния живот ангели. И всичкия сняг от небето да се извали, мислеше си една от тях, едва ли ще избели саждите, които войната трупа… Но защо, Боже, все по моята пътека, все по моята пътека?…

*

Така бързаше по пътеката към болницата, че за малко не падна. Лицето й беше бледо и почти се сливаше с колосания нагръдник. Силният вятър грабваше прясно навалелия сняг и го запращаше в очите й. Но някаква сила отвътре изправяше гърба й и я караше да бърза… В коридора се размина със санитарите, които изкарваха две колички от отделението. Белите чаршафи недвусмислено бяха покрили целите човешки фигури.

Война - и това се случваше. Но този път гледката сви сърцето й. Опря се о стената, за да събере малко сили - струваше й се, че ще се срути. И сега въобще не се запита - грешно ли е, не се помоли на Господ, за да не й праща това изпитание. Простичко и по човешки сестра Юлия си повтори няколко пъти: „Дано не е Той! Пресвета Дево, кажи ми, че не е Той!”

Видя го, още щом пристъпи прага. Спеше. Ръцете му бяха спокойно отпуснати от двете страни върху завивката. Ситни капчици пот бяха избили по челото му. Леглото до него беше празно. Смъртта е била съвсем близо наоколо и е грабнала първия, който й е попаднал… Провирайки се между леглата и все така, без да откъсва поглед от целта си, сестра Юлия застана задъхана до него. В следващите мигове конвулсии, които едва задържаше, изкривиха лицето й. Плътните й, красиви устни напразно се мъчеха да се успокоят. Краищата им, като криле на простреляни птици, пърхаха неудържимо. Едва успя да ги усмири. Лицето й доби обичайното спокойно изражение - веждите и устните й си отидоха по местата и вече мускулче не трепваше. Чак тогава по мраморните й високи скули потекоха сълзи. Бързи и чисти потоци, които трябваше да просветлят душата й… Когато попиваше потта от челото му, по лицето й вече нямаше и следа от предишните мигове. Тя приглади с длан косите му - все така буйни и чупливи, но върховете на пръстите й, сякаш докоснали живи въглени, бързо се отдръпнаха… Тогава той отвори очи. И земята под нозете й се разлюля отново. Двадесет и седемгодишният белокос мъж дълго и изпитателно се взира в нейните очи, сякаш търсеше отговора на десетките свои въпроси, с които беше заспал, но бяха останали без решение. Твърде дълго погледите им бяха оплетени. Питаха се и мълчаливо си отговаряха. И в този безсловесен диалог тя не беше сдържаната сестра Юлия. Беше просто Ана. Беше момичето, тръгнало отнякъде - заникъде. Беше живото същество, което в ранната си младост без упойка беше рязало крилете си, зачерквайки всички пътища към земния живот. Но същият този живот при сблъсъка си със смъртта, пред декора на една истинска безсмислена война, се беше оказал по-силен. И там, където бяха белезите от отрязаните криле, внезапно и за самата нея, бяха пробили нови силни перца, готови някога, някъде или с някого да полетят…

- И така си хубав - неочаквано и за себе си, надвила гордост и смущение, изрече на глас тя.

Той само погали ръката , с които беше заспал. Продължаваше да мълчи.

- Трудното е минало. Ще оздравееш. Животът е пред теб. И те чака. Само птиците не могат с едно крило. При човека е друго… В Германия правят надеждни протези…

- За душата ли? - контрира я той, после внезапно пак млъкна, защото не искаше да се самосъжалява.

…Когато следобед той я повика и я помоли да му помогне да се обръсне, тя разбра: Вълчо Карамфилов е избрал да живее. И в стаята изведнъж стана някак по-светло, колкото изобщо можеше да бъде светло в едно помещение, за чиято врата ключ имаше и смъртта. Тя с удвоени сили обхождаше болните, помагаше им, вършеше всички свои обичайни задължения, но на душата й беше по-леко. А когато погледите им се срещаха, сякаш два слънчеви лъча се преплитаха. Болните още същия ден усетиха промяната и с разбиране им съчувстваха и ги подкрепяха. Никой никого не гледаше осъдително. Никой не се самозалъгваше с планове за бъдещето - всякаква мисъл за него беше зачеркната. Нямаше вчера и утре. Само - днес. И никакви патетични и големи думи не бяха изречени. Просто животът тържествуваше - такъв, черно-бял и с полусенки, какъвто всъщност си е. Беше 21 януари 1913 г. И вечерните вестници донесоха новината, че българската армия възобновява атаките си при Одрин.

Тя прочете на глас новините. Ранените обикновено ги очакваха с нетърпение. И после дълго коментираха, спореха, правеха прогнози… Сестра Юлия често се впечатляваше от духа на тези момчета. Бинтовани и страдащи, с неясна съдба и здраве, те бяха обединени от едно голямо общо чувство, бяха синове на земята си, които страдаха за всяка нейна шепа пръст, както и да се казваше тя - Тракия, Македония или Добруджа…

…За нейна изненада, Вълчо прие новините, не както тя очакваше.

- Орлета! Но колко ли още момчета като мене ще се чудят как да се върнат вкъщи… - тихо, сякаш на себе си каза той. И добави - Българският войник е роден и раснал на тази земя. Затова той мре за нея. А управниците й са семена, довеяни от месечината. Те са далечни и чужди…

Думите му се посрещнаха с мълчание. Ранените бяха смутени. Такива мисли не бяха им минавали през главите. А много правота имаше в тях… И всички се умълчаха. Само сестра Юлия посвоему прие словата му. Задълго утихна, вгледана в белега, където новите перца бяха наболи.

- Ще се върнеш - тихо и подчертано спокойно изрече тя. - Ще се върнеш у дома, Вълчо. И ще вземеш своята Мария на коляното си. И жена ти Анастасия ще те обича още повече, защото мъж като тебе не може да не бъде обичан…

Двата слънчеви лъча се бяха разплели. Или на нея така й се стори? И тя смело потърси очите му. Той, явно, очакваше това с тревога. Импулсивно взе ръката й и нежно притисна устни в дланта й - там, където съдбата се беше учила да пише и беше започнала с буквата „М”…