Иванка Павлова

Замерят ме със снежни топки дърветата -
закачливо може би или равнодушно?
Улегнаха, станаха мъже момчетата -
и най-вироглавите, и най-непослушните,
та няма кой да ми препречи вратата,
да ми задигне снимката или да му хрумне
тайно една бележка да ми изпрати
с най-незначителни, много значещи думи.
Огледалото знае моите женски хитрувания:
руж върху скулите, туш върху миглите.
Още ли се държа, или така ми се струва?
Много загубих, дано нещо съм постигнала.
Сутринта събудих сина си рано-рано.
Целуна ме, с кокиче от градината ме закичи.
Така ще протегне за празника длани
подир година-две към някое момиче.
А аз, дори ако припламне искрица
в сърцето ми от нечие неслучайно докосване,
ще гледам с уморени, хладни зеници,
макар да не съм съвсем среброкоса.
И ще се шегувам с любовта - тема далечна,
почти нереална, почти измислена,
а някъде край мен ще триумфира вечната,
истинската жена - шестнайсетгодишната!