Иванка Павлова

Майчинството е спасителна пътечка към живота.

Когато рухна картоненият замък на любовта ми и бъдещето изглеждаше лишено от смисъл, аз поисках да си родя дете. С вътрешния страх, че в жестокия свят на насилие и несигурност няма да мога да го защитя. Че неизбежно някога ще ме укори за егоизма да го накажа с живот, макар че съм знаела на какво го обричам. Но с надеждата, че ще има едно същество, нуждаещо се от моята закрила и обич. Че ще му се посветя. Че неговата любов ще топли премръзналото ми сърце.

Майчинството е болка.

Четиридесет и три часа стисках зъби, за да не закрещя. Биех главата си в стената, за да понеса непоносимото. Но когато видях сина си в ръцете на доктора, забравих всичко. Моето бебе ме гледаше и ми говореше на своя си език, който разбирах единствено аз. Само майка, която е кърмила, знае какво е усещането от досега с нежната плът, част от собствената й плът. Само такава щастлива избраница на съдбата може да се опие от аромата на топлата вода и сапуна, на бебешката кожа, когато къпе рожбата си. А щом  пръстчетата на бебето здраво стиснат нейната ръка, тя с цялото си същество ще усети какво е да си свързан с друго човешко същество завинаги.

Майчинството е денонощно бдение и тревога.

Изгаряло ли е в ръцете ви от температура някога детето ви? Осъмвали ли сте над креватчето му, без да мигнете цяла нощ? Изчезвало ли е от вашия дом и преживявали ли сте отчаянието, че никога повече няма да го видите? Умирали ли сте сто пъти от страх, че цигарите ще го поболеят? Разпъвали ли са ви на кръст още стотици въпроси?  Разяждало ли ви е чувството за вина, че грешите, че с прекалената си любов го лишавате от правото на свой избор и на свои грешки?

Майчинството е изпитание.

Когато децата пораснат, започват да се бранят от добрите родителски намерения, с които често е покрит пътят към ада. Това си е моят живот и ще правя с него каквото си искам! Чували ли сте тези думи? Чувство за безпомощност преизпълва измъченото ми майчино сърце. Но точно тогава си спомням за собствените си родители, за  премеждията, през които е лъкатушила младостта ми, за бедите, с които съм се разминала. Опитвам се да постеля персийски килим пред нозете на чедото си, за да не се спъва като мене в острите камъни на живота и да не изпитва болка. Е, и какво? Май чуждият опит досега не е предпазил от грешки никого.

Майчинството е тиха радост.

Когато преглъщам сълзите на огорчение, защото синът ми ме е разочаровал или наранил с думи, се питам дали, ако съм знаела какво ме очаква, щях да родя дете. Допускам, че не. Тогава ме връхлитат всички прекрасни мигове,  които са направили живота ми богат и пълноценен. Дори най-незначителни спомени: как танцуваме заедно в един созополски ресторант, а малкият ми син е стъпил на краката ми. Или сякаш се е сраснал с въдицата, седнал на крайбрежна скала. Или възторжено поздравява шумните гларуси. Или заявява, че ако си имам някого, ще го причака в края на улицата и ще му пукне главата с прашка, а само след година-две ме моли да му намеря друг татко, за да си има братче или сестриче. Да не се страхувам - само ако се окаже добър чичко, ще ни оженят.

Майчинството е с нищо несравним дар.

Боже, колко съм богата!