Продрум Димов

В малката неприветлива чакалня на автогарата се бяха скупчили около печката множество жени и мъже, подгонени от лютия студ навън по улиците. Едни переха премръзнали пръсти да ги постоплят, а други, насядали по столовете наоколо, си подухваха в дланите и потриваха ръце. По лицата на всички като че ли се беше изписала една странна уплаха, стъписала ги с внезапното зашеметяващо идване на зимата. Обилен сняг сега беше затрупал пътищата, пъртини навсякъде не бяха все още проправени, придвижването до селата беше затруднено. Всеки бързаше да се прибере час по-скоро при семейството и близките си. Някога хората са се товарили на шейни, волски коли, каруци, а сега с автобуси - къде по-напред. Затова и приказките им се въртяха все около рейсовете, неведнъж и дваж надвичаха през замрежения прозорец, извезан с всевъзможни сребристокопринени фигурки, ала те все не се появяваха.

Външната врата се отваряше сегиз-тогиз и през прозявката й зимата се пъхаше вътре с отприщените си талази и караше не един и двама да потръпват. По едно време в правоъгълните очертания на често отварящата се и проскърцваща врата се показа млада жена с голям куфар на ръце. Мразът я беше яко прищипвал, лицето й беше плувнало в руменина.

- Бре, това е нашата учителкаа! - чу се отривисто нечий глас и само подир миг към новодошлата се запъти припряно среден на ръст  човек, с кривнат встрани каскет.

- Янке, къде се дяваш? Дечурлигата чудо време питат все за тебека? - застана той гостоприемно пред нея и понечи да поеме куфара й.

- На изпити бях, бае Гено - открехна тя устни, зачервени като малини. - Уча задочно и сега бързам да се върна на село.

- Харно, ами виж дали има билети, че гаче ги били продале веке.

Като чу тия думи, сякаш електрически ток покоси тялото й, страните й пламнаха като божур, остави събеседника си и се втурна към гишето за тяхното село.

- Ако обичате един за Доганово - втренчи миловидни очи в билетопродавачката, която разговаряше с нескрита охота с някого и се престорваше, че не я чува, ни вижда.

- Прощавайте, имате ли места за Доганово! - обади се този път по-настойчиво жената отвън в нетърпеливо очакване на някакъв отговор, който все още не идваше.

- Какво има? - сети се най-сетне касиерката, че и отвън има хора, усмивката й мигновено се претопи в едно строго и нелишено от пренебрежение изражение. И като разбра за какво става въпрос, додаде: - За туй село ги привършихме отдавна - хлопна с досада малкото остъклено прозорче, отдето подаваше глава като лисица с явното намерение да продължи разговора в топлото си царство.

- Но моля Ви се. Малко дете съм оставила вкъщи, мъжът ми го няма! - опита се да й обясни жената отвън, сепната от недоумение.

- Български не разбираш ли? Места няма! - заотсича като картечница от вражеска амбразура смъртоносните си словесни храчки познатият глас отвътре.

Младата жена отвън се дръпна като зашеметена и се почуди де да свре погледа си, очите й тутакси овлажняха. В смутената й гръд забушуваха неукротимо болка и гняв. В това време как ще се добере до село? Толкова дни не е виждала тригодишното си момченце. Какво да прави?

Неколцина наоколо бяха зачули любезностите, които се раздават на гишето и се чуха гласове: „Ей, каква усойница!” Бае Гено не се стърпя и тутакси се озова пред затвореното прозорче, белким я омилостиви, и подхвана с мекия брус, но и той удари на камък.

- Ама оная тебе ли прати? - затресе отново чене от злоба старателната служителка на автогарата. - Що за нахалство? Какви ужасни хора! - разкрещя се тя колкото й глас държи, смразявайки човека отвън с ледения си метален поглед. Бае Гено се видя в чудо и сконфузен заотстъпва назад.

- Тц-ц-ц! - зацъкаха някои мъже около печката.

- Те, това да ти е у дома, па върви се оправяй! - прихнаха да се смеят други.

Младата учителка се беше свила в един ъгъл и още не можеше да се съвземе от обидата, която притискаше в момента като камък душата й.

А отвън дойде ръмжене на автомобил, чакалнята скоро опустя. Обезлюдените до преди малко улици изведнъж се оживиха. Пред автобуса за Янкиното село се тълпеше шумно гъмжило, блокирало вратите му. Всички опити на бае Гено да склони шофьора и качи учителката от селото им, останаха безплодни. Подир малко моторът се разръмжа и раздвижи едрото туловище на колата. В ноздрите на изоставените пътници припари пушилката му, която скоро се разсея в мрака, а с това угасна и сетната искрица от някаква надежда.

Не се мина много и малкото площадче на автогарата потъна в мълчанието на мразовитата зимна вечер. Янка се огледа, очите й напразно търсеха да уловят светещите прозорци на чакалнята, смълчала се вече в ледената тъмнина. В миг се почувства като осиротяло невръстно птиче, изоставено от безразсъдните си родители. Мисълта за сполетялото я унижение не я оставяше на мира, очите й плувнаха неудържимо в сълзи. Накъде? Позамисли се за момент, па грабна куфара и хвана пътя за селото. Когато остави зад гърба си града, огорчението като че ли се постаи в душата й и ускори крачка по коловозите, прорязали като с нож дълбокия сняг по шосето. Вървеше сама през бялата пустиня на полето, унесена в монотонното хруптене на замръзналия сняг под краката. Мислите я бяха пренесли вкъщи, дето я очакваше малкият Гошко. А в същите мигове той непрестанно мислише за майка си.

- Бабо, иде ли си мама? - беше загубило вече търпение момченцето, залепило очички в изпотения прозорец.

- Ще си дойде, чедо! - отвръщаше му старата жена, прокарвайки нежно позагрубели пръсти по рошавата главичка на внучето си.

Детето изгледа доверчиво добрата си баба и се върна на игра с котето до креватчето си. Дребното мустакато мърморче запреде доволно и се заборичка с най-верния си домашен приятел.

В полето една самотна жена събираше сетни сили, за да се бори с връхлетелия я горняк, който поникваше през дрехите й и вкочанясваше цялото й тяло. Той сякаш извираше от далечината, просвирваше като куршум покрай ушите й и хълмеше преспи по пътя. Колкото повече време минаваше, подлуделият немирник ставаше още по-зъл и безмилостен. Янка стискаше зъби и все още не губеше кураж. „Един път да се добера до големия завой над селото - мислеше си тя - нататък е лесно.” Ала студът не отстъпваше и постепенно поглъщаше сетните оцелели сили, прекършваше волята й. Наближаваше вече голямата извивка на пътя, до слуха й долитаха приглушени отрязъци кучешки лай, а се чувстваше така отпаднала. И тъкмо навлезе в най-острата чупка по шосето, краката й, вдървени вече, отказаха повече да вървят, олюля се и се строполи безпомощна в снега. Някъде към полунощ се поосвести за малко, понапрегна слух и съвсем неочаквано улови посред ледения писък на вятъра глухо бръмчене на камион, идващ откъм града. Понечи да стане, трябваше да посрещне приближаващия се спасител на крака, но простена безсилна и се свлече вледенена на земята.

Когато я докараха подир полунощ у дома, дълго не можа да се опомни, пред очите й виеха страшните виелици непресекващо и смитаха с метлите си снега на огромни бели купища. Лекарите едвам я върнаха отново към живот. В селото и мало, и голямо говореше с мъка за горката учителка. А когато селяните минаваха покрай мястото, дето беше намерена, често въздъхваха омъчнени и си думаха „Янкиния завой”.

28 октомври 1990 г.