Весела Люцканова

Не издържа и излезе. Ей така да поскита безцелно по улиците. Надяваше се да срещне и някой познат. Макар и далечен. Малко вероятно, в столицата непрекъснато пристигаха млади и стари от всички краища на страната, вече нямаше изисквания да си жител, за да работиш и да заживееш тук и тя бе набъбнала невероятно бързо. Старите софиянци се изгубиха между множеството придошли. Така че… погледна часовника си, имаше още доста време до вечерта. Без да се усети краката я поведоха към магазина на художниците. Младокът я позна, остави романа на Стивън Кинг разтворен до себе си и я попита какво е забравила. Тя се усмихна, загледана в книгата.

- И при нас всички са луднали по него като че ли няма други писатели.

- То май и в целия свят е така. Този път с какво мога да съм ви полезен! - явно отдавна се беше разсънил или загатването на чуждата страна, нали българите се славеха като чуждопоклонници, го вкараха в час.

-  Да - отговори му, - терпентин! - а той погледна ръцете й.

Пръстите й горяха, не бе усетила, че са пламнали в червени плюски и сведе поглед към тях.

- Да не сте от тези, които рисуват с пръсти? Недейте, имаме хубави четки, широки и тесни до косъм. - Наведе се и разпиля пред нея различни по ширина и дебелина. - Познавам една, сега е без пръсти, така че…

Не продължи, не искаше да я плаши, но тя вече посягаше към четките, тези, които намери в килера бяха остарели и твърди и не ставаха за нищо, а тя трябваше да улови съня си, преди да е изчезнал. И го улови.

- За първи път ми е - вече отделяше четките, които щеше да вземе и го погледна. - Благодаря ви! Ала усещането беше невероятно. И резултатът…

А той я погледна и й се усмихна.

- Още сте прекалено млада да се осакатявате, госпожице.

С тези големи деца тя вече мислеше, че е остаряла. А и децата й някак й го втълпяваха въпреки че бе най-младата дори от родителите в класа на Елизе. Усмихна се на младока, плати и излезе гордо вдигнала глава. Освен талантлива, повярва, че е и млада. Усети погледа на мъжете върху себе си, не че и жените не я заглеждаха, но в техните очи откриваше само завист. И си припомни думите на своя колежка от академията, която се омъжи за италиански художник, беше й дори на гости. Едва връзваха двата края, но бяха щастливи с обичта си и с картините, които създаваха.

- Умрат от завист като се прибера за малко у нас, смятат, че живеем в палацио като принцове и тънем в разкош, а ти поне знаеш, но не им отнемам илюзията. - И бе добавила: - По-добре в устата на хората, отколкото в краката им…

Бе се съгласила с нея и оставяше на хората да си мислят, каквото си искат, но ходеше по-скромно облечена и винаги в едно и също, ала и това не промени приказките им по неин адрес, които я достигаха и тя си тръгна както сама си се харесваше. Винаги в различен цвят, всеки ден от седмицата.

Днес беше в бяло. Този ден й се стори безкраен, събрал като че ли всичките дни на всичките й години в себе си. Когато се прибра вкъщи, часовникът едва бе преместил стрелките си. Влезе веднага в стаята си с вперен поглед в още мокрото платно, изохка не повярвала, че го е сътворила тя. Застанала пред него като пред „Грехопадение”. Чувството бе по-различно, едва ли не коленичи пред Бога да благодари за своето завръщане във вечния свят на изкуството. Щеше да продължи без всякакви паузи в живота, каквото и да й се случеше. Дори да трябваше да роди и син на Олаф.

Почти не хапна нищо. Подреди четките пред себе си на масата, погали всяка от тях с длани, пръстите й още пареха, днес нямаше да рисува. Ала не можеше и да чете. И денят й се проточи в едно безкрайно очакване на позвъняването на телефона й. Олаф, децата, майка й или Мария, никой нямаше да се обади преди вечерта. Да й каже, че им липсва, че я обичат. Излезе в градината, цветята се нуждаеха от поливане. Не й бяха поръчали, но смятаха, че е голямо и отговорно момиче и ще се сети сама. Намери маркуча, вмъкна го в чучура на външната чешма и развъртя канелката, водата плисна в краката й, измокри я цялата, тя насочи веднага струята към лехите и не се преоблече, докато не приключи с поливането. Вече притъмняваше, но насреща й засвяткаха зелените очи на охранения котарак на съседите, като спазваше между тях желаната от него дистанция. Знаеше, че ако пристъпи само крачка напред, той светкавично ще се шмугне под телената ограда. И все пак я направи, а той не побягна, приближи и за първи път се отърка в мокрите й крака. С какво бе спечелила благоволението му, с какво бе по-различна от всеки друг път? Но животните притежаваха невероятни сетива, които хората отдавна бяха загубили. На привличането и на отблъскването. На болката у другите и на безразличието към нея. На необходимостта да си до някого, който е и напрегнат, и самотен, както е тя. Приклекна и той скочи в скута й. Мократа рокля прилепна и охлади бедрата й, а той замърка доволен и впери зеленото на очите си в нейните. Трябва да се преоблека, миличко, погали го, а котаракът заблиза пръстите й един след друг, Ева усети невероятно облекчение и не помръдна. Колко време прекараха така, не знаеше, но когато най-сетне влезе в стаята си, телефонът звънеше. Погледна дисплея. Олаф!

- Звъня за трети път и никой не вдига! Децата са на море, но ти? Къде беше? - за първи път в гласа му долови ревност и тя прехапа оправданието си, защото той вече гледаше зад нея, също като че ли прехапал вече всякакво обвинение.

Лицето му изведнъж се бе променило от изненада, толкова голяма, че чак  разтопи гнева му. Тя се обърна да проследи погледа му, макар че веднага се досети.

- Това ти… ти ли… - заекна и не продължи дълго, все още вперил очи зад гърба й, а тя отново се озова срещу промененото му и някак просветнало негово лице, изцяло погълнато от нарисуваното. - Не може да бъде! След толкова години, в които не посегна и не пожела…

- То се е трупало, Олаф, за да изригне внезапно тук и сега.

- Но аз не веднъж ти предлагах…

-  Явно не съм била готова…

Той замълча, още не бе споделил успяла ли е или не. Според него. Безспорно бе изненадан, приятно или не, след като й напомняше, че и сам е опитвал да я върне към рисуването. Ева не се бе съпротивлявала, само бе махвала с ръка, по-късно, по-късно, а това по-късно бе продължило прекалено дори обидно дълго след като едва сега… и то тук, останала най-после сама със себе си, се бе върнала към онази Ева, която той срещна. Нямаше повече думи, но те чакаха другият да проговори. Олаф пръв не издържа:

- А ти се обадих да ти кажа колко ми липсваш. И да те помоля да си дойдеш, докато децата са на море. Но… - поклати загрижено глава, - нямам право да го искам от теб след като… А нямам право и да дойда при теб дори само за уикенда, за да не наруша творческия ти процес. Твърде крехък, едва проходил отново…

- Означава ли това, че харесваш нарисуваното от мен? Или…

- Нима не ме разбра? За първи път? Направо съм изумен? Питал съм се многократно къде се бе изгубила?

- Не съм. Нужно ми е било време. И… поне малко самота.

- Да-а-а! - изпъшка Олаф. - Явно без да искаме сме те обсебили. Но - усмихна й се най-сетне, - няма повече да се случва.

- Ти ще ставаш все по-зает!

- А децата все по-големи, предстоят им колежи, ще изхвръкнат една след друга от дома ни и винаги съм се тревожил как ще го понесеш? Сега вече зная… Имаш котва в този живот.

Тя се засмя на последните му думи.

- Нима мислиш, че тя е само една? Котвата или любовта ми. Децата, ти, рисуването…

- Вече си пренаредила приоритетите си. Не е ли така?

Тя нито призна, нито отрече. Забеляза го как бегло погледна часовника си и запита:

- Ангажимент, нали? А как е при теб? С приоритетите?

- Ще трябва да тръгвам, Ева! - и добави: - Приех цялата тази битка, за да мога да спра заедно с други като мен, онова, от което се страхуваме.

Беше прав и тя поиска да му благодари и за правотата му, и за разбирането му, че самотата й е необходима в момента, всеки се нуждае от лично само негово пространство, от почивка дори и от най-обичните и Олаф не бе настоял нито тя да прескочи за няколко дни при него, нито той да дойде за уикенда, просто бе прекъснал връзката. И Ева извади ново белосано  платно, избра подходящите четки и въпреки паренето в пръстите изстиска различни бои върху палитрата и започна. Страхуваше се само дали електрическата светлина не променя усещането й за цветовете. Рисуваше нощта в синьо, от тъмносиньо те преливаха в нюанси на по-светло, не пропускаше и отблясъците на закъснели фарове по улицата, а и увисналата в дърветата луна в кръгове сияние. Когато приключи, вече развиделяваше. Можеше да дочака и дневната светлина, но бе уморена до смърт и си легна. Заспа веднага и сънят й бе лишен и от сънища.

Но следващата нощ бе по-различна!

Събуди се посред нощ, някой имаше в къщата. Стъпките бяха толкова безшумни и тихи и въпреки това дали от движението, което раздвижваше и въздуха или от самото им прокрадване да не  бъдат усетени, но  тя настръхна цялата. Скочи от леглото, грабва металното преспапие на Спасителя, с което затискаше страниците на четената от нея книга до леглото й и застана до вратата, вдигнала го високо и подготвена за удар. Вратата леко се открехна и тя усети познат аромат, който лъхна в лицето й! Не можеше да го сбърка с никой друг! Олаф! И падна в ръцете му.

- Ти? - погледна го изненадана, но вече дишаше нормално. - Акъла ми изкара. Случило ли се е нещо?

- Не издържах, трябваше да те видя.

Тя светна лампата и улови търсещия поглед, с който обходи стаята. Господи, изтръпна, нима бе пропътувал целия този път, за да се убеди, че му е вярна? Преглътна, не можеше да повярва, не искаше.

- Това твое внезапно вдъхновение - някак запелтечи като продължи да рови с поглед в стаята, - не може да не е предизвикано от някакво дълбоко твое чувство - и така силно я притисна към себе си, че тя извика силно, а той разхлаби прегръдката си, но лицето му, надвесено над нейното, направо я изплаши.

- Какво става с теб? - опита да се измъкне от ръцете му, но не успя.

- Съшият съм като баща ми, няма да мога да живея без теб и това ме плаши…

- А защо? - запита тя и си припомни, че бе й споделил още в началото и то съвсем пестеливо, че и двамата му родители са загинали в катастрофа.

- Не зная… Те толкова се обичаха, ама някои жени са кучки.

- Не и майка ти, нали, не и аз - каза го съвсем спонтанно и без да мисли, но той не й отговори и тази нощ дори силно притисната в прегръдката му не успя да заспи от някакъв атавистичен страх и за него нямаше обяснение. Освен може би…  нещо премълчано.

А на сутринта той я целуна нежно както винаги и отлетя обратно, превърнал се отново в нейния добре познат й Олаф.

За неговото нощно пристигане не каза на никого. Но страхът в нея остана. Макар и дълбоко в подсъзнанието й, но вече не пропусна нито веднъж да сложи и веригата след като заключи.