Николай Дялков

Из “Вертикален кръстопът” (2020)

ПОЕТИЧНА АВТОБИОГРАФИЯ

От село съм. Там - много отдалече.
От Орешник съм, свито под Сакар.
А дядо ми във детството ми рече:
„Осланяй се на своя си дувар!”

Дувари виждах много аз из къщи,
но думите на дядо не разбрах.
Пораснах. И животът се намръщи -
тогава някак всичко проумях.

Работя днес. И сам си нося кръста.
Зад мене нямам крепостна стена.
Постигнах всичко. Не. Не вдигнах пръста.
Не казах „аз съм някой, ей ме - на”!

Тъй пътя си от село не забравям
и селянин съм - даже и в Париж,
и селския си корен не заравям,
че станал съм надменен, току-виж.

Езика си по градски не завъртам -
какво ми носи тази суета?
По гробищата често се озъртам -
една за всички тука е пръстта.

Обичам си го пустото ми село!
И хората с напукани ръце!
Онези там, надутите начело,
се хранят пак от някое селце.

Аз пътя си преминах с триста зора
и вече май по-скоро да съм стар.
Сред хилядите крепости и хора
осланям се на моя си дувар.

АДРЕСНА РЕГИСТРАЦИЯ: БЕЖАНЕЦ

На далечните, непознати мои деди,
оставили костите си по Беломорието
и дали началото на корените ми!

И се ронят минути. И мигове бягат.
А над Тракия прежда небето преде.
И на Черно и Бяло море двата бряга
ме докосват със мисъл, която боде.

Този бряг, дето мил ми е, близък и роден.
Оня бряг, дето там във сърцето стои.
И сънят - кръстопътно в нощта дето броди,
и разбити надежди, и болки брои.

Все разравят по тъмно те белите кости
в беломорски дъбрави - на мои деди.
В кръстопът от печал и надежда залостен
днес оставям по тях аз безлични следи.

А над Тракия прежда небето преде си.
И в сърцето ми трупа къдели печал -
в непознати, в далечни и в близки адреси,
на които насън може би съм живял.

ЗА ЕДНАТА СЕЛСКА ЧЕСТ

Аз селянин в града съм. Ей ме на -
курдисах се в най-новите цървули.
И свит вървя сред селска тишина.
Едва ли досега за мен сте чули?

Такъв съм аз. Все селянче в града.
А селяните тъй си ги обичам!
Че селянинът има свобода -
със името си всичко да нарича.

И пържи той животеца си чер.
И пет пари не дава за Европа.
От Орешник, през Роза, до Безмер,
готов е за честта да хвърли топа.

ТРЕВИЧКА В СТАР УЛУК

Препечена корица хляб,
таван с камъш, перо от гълъб.
Под стряха тънка - вятър сляп.
И път момчешки, много дълъг -

потънал някъде в зигзаг,
заченал мрак от тъмни сенки,
висял под не един сокак
и пял по селските седенки.

Препечена корица хляб -
мигът, от детството останал.
След него мъж - раним и слаб
в живот, превърнат в тежка рана -

но с оня спомен за момче
(сред мъжкото си настояще)
прииждащ пак като зверче
и в тъмното по мрака дращещ.

Той ризата на моя ден
(окъсана и парцалива)
оглежда като стар ерген
и после сам ми я зашива.

И виждам се… във моя внук -
открит и вярващ. Пък и честен.
Тревичка в стар, ръждив улук
във миг тъй малък - като кестен.

ТАКИВА ВИ СЪНУВАМ В САМОТАТА СИ

Отдъхна от товара си поляната -
виж колко минзухари ти набрах!
От мъжката любов - неразгаданата,
по въздуха в Сакар се поболях.

Когато съм далеч от мойте корени
и липсва ми любимата жена,
сънувам със очи полуотворени
хайдушки сенки в горска тишина.

Прости ми, че не си в нощта единствена,
споходила съня ми в пустошта.
Греховно чиста, пролетно разлистена,
сънувам аз и моята гора.

От времето, родена у хайдутите,
останала е мъжката любов -
олтар да са им буките и чуките,
а звънкащ ручей - пеещ благослов.

Такива ви сънувам в самотата си -
със теб вървим, гората ни зове…
Прибърсвам дъждовея със ръката си
и знам - напролет тя ще ни сбере.

ЗАВРЪЩАНЕ

Минути, само няколко минути
и вятърът, пробягващ покрай мен.
Табелата шепти едва дочуто
за поздрав след напрегнатия ден.
А къщите отляво и отдясно
даряват доверчиво светлина.
Във някои отдавна е угаснало,
но спомени разпалват те в нощта.
Неволно пращат погледа нагоре.
От спомените палят се звезди -
усмихнати, със имена на хора.
Тъй както си ги помня от преди.
Минути. Само няколко минути
прочистват натежалия ми ден
от вестите за обири, банкрути.
На село съм. По-друг, освободен.
И споменът довежда ме до прага,
дотичвам бос, с филия във ръка.
Да - споменът. То, детството, избяга.
Но чакат ме зад старата врата.
Прозорецът със светлото ме гали
и кучето опашка пак върти.
Дърветата - и те са ме познали,
посрещат ме със песен на щурци.
Нощта проскърцва с вратника издайно
и гълъбите буди тя за мен.
Идилия, обута в детски тайни,
във кратък миг, вълшебно сътворен.
На прага съм на родната си къща!
Вратата се отваря и с любов
душата ми там две души прегръща!
И пия аз лечебен благослов…

ЛИРИЧЕН СЪН

На родителите ми!

Акордите настройвам на сърцето си
и музика вибрира, в него сбрана.
Каруца му приглася през селцето ми.
А вятърът - разстроено пиано.

С клавишите си - клони, то партнира му.
Лалетата - танцьори са. Танцуват.
В лиричен сън от спомен и от минало
пораснало дете съм. И палувам.

Пред мен са пак под сливата разцъфнала:
строшени колелета от каруци,
седалка мотористка - пооръфана…
Реликви за мечтаните правнуци.

Настройвам на сърцето си акордите,
отново съм във бащината къща.
Пулсира то. Не! Свирят в мен флигорните,
синовна обич силно ме обгръща.

ОРЕШНИК

На всички орешанци, които някога са посядали
под старата акация до чешмата на Хорището!

Тихо седнах привечер във скута на здрача
и обгърна ме дъх на косено сено.
А зад мене, във тъмното нейде, свирачът
занарежда красиво жътварско хоро.

Бях по риза и вятърът тихо я грабна
и развя пред лицето ми вечерен хлад.
А душата - затворник, за селското жадна,
се залюби със целия приказен свят.

Бе красиво. И истинско някак си беше,
обладан бях от минали, детски мечти.
А водата в чешмата така ромолеше,
сякаш приказки баба за сън ми шепти.

КРЪГОВРАТ

Есен е - безгрижна. С дъх на детство.
Спомен за искрящо младо вино.
Татко е на двора, по жилетка,
в чакан ден през цялата година.
Мели в суетнята пъстро грозде.
Първата шира на мен налива.
Цял живот аз този ден ще помня.
В този ден момче и мъж се сливат…

Есен е. И татко пак на двора,
тихо в старостта си ме наглежда.
Аз повтарям точно, без да споря,
първия урок. Така изглежда.
Блясва и ширата тънкоструйна,
моят син край мене суети се.
Сипвам му, докато не е буйно.
С виното животът ни върти се.

Утре ще запретне той ръкави.
Аз с кураж към него ще поглеждам -
внучето дано да не забрави!
Ето - от канелката прецежда…
Виното е поводът мъжете
родовата памет да си тачат.
Я, жени, сега на мен кажете
виното за любовта що значи?

НЕДОСЪНУВАНО СТИХОТВОРЕНИЕ

В памет на всичките ми починали близки!

Тихо скитам из село с уморени нозе,
с изподраскано чело. Тъй сънят ми ме взе
и отведе ме в къщи, във един топъл свят.
После тихо завръща колелото назад.
Там на баба ми станът още песни тъче -
сякаш тъкмо подхванат напев тих на врабче,
с който тежко кросното - там, във оня салон,
още сбира доброто и му дава подслон.
И онази совалка покрай мене снове.
Уж сънувах за малко, пък събра светове.
Първо тръгна през двора, през бръснарския стол
с дядо тя поговори и с бръснача му гол.
Ах, каква късметлийка - поотърка се тя
и в една табанлийка. Есента заехтя.
Сякаш чувах във мрака песента на Яшар.
Всъщност дядо ми трака - дялка нечий самар.
После спря автобусът и се хлопна врата.
Нещо сякаш издруса и сънят полетя.
Ала, татко, премина покрай мене и ти -
ето, вадиш от скрина нещо, дето лети -
мойто книжно хвърчило. Аз се смея до теб.
Сякаш вчера е било. Но сънят е свиреп!
Точно тука приключи и остави ме пак
на любов да се уча сам във късния мрак.

ДЕТСТВО

На баба Мара и дядо Дялко!

Проспах го, съвършенството избяга.
Несъвършен живее този свят.
А приказките с мене вечер лягаха,
аз бях дете. И колко бях богат:
със стомната студена денем припках
и дядо ме очакваше с любов,
отпиваше вода и се усмихваше,
облегнат на каруца с блясък нов,
в ръцете със длето и стърготини -
сред куп дъски, триони и… мечти.
Животът изтъркули ги - години,
хлапето в мен с каруците се скри.
Не чупя вече глинените стомни.
И няма как. Пластмаса се роди.
А бабините приказки ги помня,
макар че Интернет се появи.
Те, стомните, останаха на село.
Каруците смениха се с коли.
Там, горе, дядо пак с бичкия смело
нарязва облак. После дъжд вали.
А баба за Сали Яшар разказва,
приспива вечерта и рой звезди,
притиснала ги в топлата си пазва,
тъй както мен в онези детски дни.

МЪЛЧАНИ ДУМИ

На татко!

Като стих, който ражда се денем,
мъдростта на мига си надраснал,
идваш тихо, ти татко, при мене
и ми сочиш кога е опасно,
и кога е пак време за песен,
и кога трябва сам да остана.
И кога тихо пътя си тесен
аз в желана посока да хвана.
Като сън, който спуска се нощем,
битието ми бедно надскочил,
влизаш тихо в света ми залостен
ненадейно, но винаги точен.
И когато понеча да падна,
ти до мен си. За тебе се хващам.
А когато навънка е хладно,
топлината ти в цял свят препращам.
Ти си стих! Ти си сън. Ти си всичко,
без което светът ми не може!
Тъй не чу мое “Татко, обичам те!”.
Днес го казвам! Предай му го, Боже!

СМАЛЯВАНЕ

На майка ми!
И в памет на баща ми!

Смали се някак знойната череша.
И ябълката стана страшно малка.
Косите на комина с пръсти реша.
А дворът не е двор, а залъгалка.

И губи смисъл къщата ни вече.
Той, смисълът лежи на мъжко рамо.
Тъй мама каза. Рече и отсече:
- Едно легло ми трябва вече само.

Трептят звезди. Животът се смалява.
И мама пренарежда празна къща.
А вятърът краде сено и плява.
Където мине, сетне се не връща.

Открадна даже татко. Той замина.
Заграчи посред лято грозна врана.
И в къщата, смалена до картина,
голяма, само мама си остана.

ПОКРИВ

Плете си паяжини времето
и трупа залъгалки.
Остава в него само семето
на истините малки.
И ти в една такава истина,
оставаш вечна, мамо.
Черешата сега разлистена
е мъжкото ти рамо.
От нея татко днеска гледа те.
И сбира небесата.
Той пее пак за теб - зад хребета.
Усин Керим - за Ата.
А ти му помниш още песните.
И вино му наливаш.
Пътеките към него тесни са.
Тъгата - каменлива.
Плете си паяжини времето.
И мене в тях оплете.
И под черешата ти взе ме то,
да спирам дъждовете,
че самотата в гръм и мълнии
изсипва се над тебе,
очите ти - две чаши пълни и
аз в тях съм много дребен.
А ти си пак онази, същата -
скроила вечен покрив
в душата си. Да се завръщам
при теб във дните мокри.
И уж сега съм ти опората,
синовното ти рамо.
А скривам цял света на хората
под покрива ти, мамо.