ГРЯХ
Можеш ли да кажеш грехът къде е? Правиш нещо уж за добро, пък то лошо излиза. Уж от греха искаш да избягаш, а право към него търчиш.
И нашата с хаджи Дима точно тъй стана. Преди години бяхме тръгнали за Филибе и, както му е редът, замръкнахме в Чепеларе.
А в Чепеларе - ханът затворен. Да продължим - накъде? Филибе още далече, а тъмно и мирише на дъжд. Тогава се мушнахме в една плевня в самия край на селото. Беше пролет, та плевнището празно - само в едното кюше имаше малко сенце и ние с хаджията право на него. Той нещо мърмори, а мене отвътре кипи.
- Мълчи - му викам, че и плевните имат уши. Зер ако се разчуе, резилът ще е голям - само си представи: хаджи Димо и Гого чорбаджи в плевня да спят и то баш в Чепеларе.
Нейсе, понагласихме конете и седнахме да ядем. Всичко горе-долу добре, но по едно време откъм селото някакво видело се зададе.
Отначало бе дребно, сетне наедря, просветля. Гледам - двамина го носят - мъж и жена, ама хептен един в друг залепени. Та това остави, ама право към плевнята идат.
Мен взеха хапките под гърлото да се спират, а хаджията, понеже бе гърбом към тях, яде ли, яде. Бутам го:
- Спри бре! Гости ни идат.
А той видя ли ги, нали бе човек от мен къде по-шавик, хоп в сеното. А пустото сено - таман за един. Ами аз? Насам ли, натам ли?
Хеле гледам едно кошище празно и зор- незор - заврях се под него. Още не бях се наместил и вратата скр-ъ-ъ-ц, скр-ъ-ъ-ц…
Влизат ония двамината, ама тъй се гледат, че тръпки от петите ти идат. Дойдоха и нах мен, ала бързо изстинах, оти те право към сеното вървят.
Добре, ама жената си е жена… „Немой - вика - в сеното. Помниш ли?… Като игли боде.”
И постла на дъските нещо като килимче, ама шарено, хубаво - очите занася. Сетне развърза месал с колаци и шишинка тантура.
Те седнаха, а мене окото през една дупчица право в тях. Моското - младо, право като върлина, ала хубост не чак дотам. Пък жената - не жена, ами дявол - очите на чекрък се въртят, а снагата й се кърши барабар със смеха.
Още неседнали пък тя го пита:
- Помниш ли, бре, кога ме бендиса? - Хем го пита, хем се подсмива и му подава шишинка с тантура. А той я изпива с очи и буботи:
- Ей там, на чешмьона… Га вдигна харкомите с вода, че като торна… Не женско, ам истинска сорна… Мене кръвто ми зашава… Шава ми и сега…- И се метна към нея, ама тя кльокна встрани, та той са залепи на дъските.
Тя уж го вдига и пак със шишинката в ръките. - Пийни - вика - пийни…пийнал по те бендисвам… Пък белким и нещо попиташ.
- Ще питам, я. Кажи ти кога ме бендиса?
- Я ли? Помниш ли роженското хоро? Тоя ли, оня ли да го води, че никой… Само тупурдия. Тогава ти изрипна отнейде и като извади каракулачишщето - облак искри се извиха. Че като поведе онова ми ти хоро - Рожен цял се разтресе. Хъз, хъз носеше, севдим тогава. Ала сега къде го…
- Как къде? Ей го - и замахна щуракът коша да расзече.
Как съм рипнал - не зная, само си чувам гласа:
- Съсякоха ме, хаджи!
Хаджията реве:
- Ида, чорбаджи - и се метна към тях целият в сено окичен.
Като се посвестихме, какво да видим - колаците небарнати си седят, а от шишинката последните капки изтичат.
Колаците ги ядохме цяла нощ, та и за деня имаше даже. Ама колаци да ти види окото - от ония, дето се на тикла пекат и с мед и масло се мажат.
Пък шишинката и досега нося за спомен. И колчем си пийна от нея, хем ме е смях, хем ме е страх и най-много грях. Оти голям грях стана тогава.
