Светозар Казанджиев

С журналиста и писателя Георги Майоров се запознах задочно чрез неговата първа книга „Няма връщане”. Беше края на лятото на 1987-а.

Като работещ в културата имах конкретни задачи по подготовката на 75-годишнината от Освобождението на Родопите от турско робство.

Доста неща бях прочел за „Родопската Шипка”, но след неговата повест-хроника, вече знам защо имаме най-мъжката песен „Велик е нашият войник”…

Срещата ни на живо се състоя след години. През летните месеци непременно отсядаше в родната си къща в махала Кукувица към кметство Широка лъка и тогава се отбиваше в Смолян, за да се види със земляците творци.

Обикновено неочаквано ме намираше на работното място в Общината. Сядахме на кафе, разговаряхме. Отваряхме дума и за неговия жизнен и творчески път.

Впечатлиха ме скромността и сдържаността му. И яките му жилести ръце. Не бе трудно да си го представя как замахва косата и дипли след себе си тлъсти откоси трева, объркана с жълт кантарион, риган и мащерка.

Не беше особено разговорлив, но владееше словото - кратко, подредено, без диалектизми, за да показва колко голям патриот-родопчанин е и как милее за планината, защото той я носеше в сърцето си.

Георги Майоров, както споменах, е роден в село Кукувица през 1939 г. Завършил е гимназията в Чепеларе и Висшето военно артилерийско училище в Шумен, след това Военната академия „Георги Стойков Раковски” и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”.

Бил е десет години строеви офицер в Българската армия, така че не само фамилията му е военна, а и професията. Работи в редица вестници и списания, пенсионира се като главен редактор на сп. „Ало, 160″.

Член е на СБЖ и СБП. Кавалер е на наградата „Златно перо” на Съюза на българските журналисти.

Сега се усмихва благо и тихо на биографията си. Нищо неестествено не намира в своето битие:

„Един обикновен човешки живот, земляк, угрижен за близките, за ставащото наоколо, за отсъстващото добро в жадното за ценности време. Като мнозина и аз все по-често се будя от страдалния вик на родината. Тежките й гемии все по-дълбоко затъват в тресавището на бедността. Гледам хората - добре облечени, а лицата им тъжни…”

Колкото и разнопосочни да са нашите пътища, словото ни събира с песните на Родопите, с литературата, с катадневните човешки тегла.

От него разбрах, че за да се удивиш от нещо хубаво, е достатъчен само един миг, но да сътвориш нещо удивително, е необходим всеотдаен труд и мощен талант.

Вярвам му, защото и неговият корен пие вода от камък. Майка му Екатерина е от семейство с шест деца. Израства в труд - досетлива и пъргава. Учи до четвърти клас, въпреки че е жадна за знание. Семейството й има нужда от чевръстите й ръце, не от острия й ум. Работи наравно с майка си, помага за отглеждането на по-малките си братя и сестри. Когато се жени за баща му, вече е готова къщовница. Освен да върти къщата, в седмицата меси и пече по една пещ хляб, отдолу с един пръст челик, но много сладък за онова гладно време. Тя е християнка-евангелистка, но заради дълбоката й вдаденост в религията, синът Георги е убеден атеист и пази Библията й.

Баща му Петър, на 5 години остава сирак и майка му сама отглежда четирите си деца. Той се учи отлично, но стига само до пети клас, трябвало е да аргатува за хляба.

С по-големия си брат Никола стават дюлгери и градят къщи из Родопските и Пловдивските села. По-късно си купува талига и кара стоки от Широка лъка за Пловдив и обратно.

Когато кираджилъкът запада, минава на работа в Горското стопанство. Георги си спомня: „Отидоха си от тоя свят - баща ми с лъскава брадва на рамо, мама - с Библия в ръка. Оставиха ни добротворство и дух, които още не съм похарчил.”

Гошо е януарче. Родил се в дълбок сняг по пътя от Кукувица за Широка лъка. Баба Рада, която съпровождала майка му, го завива в червения си миндил и така го магьосва - да бъде винаги на път, бял и червен.

Заедно с братовчедите си и другите деца от махалата, по цял ден е върху ските, докато премръзне. А това закалява. Лятото обаче е говедар и овчар, косач и орач в стъпките на баща му.

За училището не мисли, то е нещо естествено, очаквано добро, изпълнено с фантазия. Понеже прогимназията е в с. Широка лъка, всяка сутрин върви пеша по седем километровия път, за да не закъснее за първия учебен час.

В осми клас в гимназията в Чепеларе усеща обобщения образ на онова смътно чувство любов чрез учителката по френски език Рамела Фесчиян:

„Имаше красиво лице, устни - руж, модна прическа, стройно и стегнато тяло - модел за списание. Това бе първото ми влюбване в жена. И първото просветление да напиша дописката „Ракия вместо подаръци” за бранителите на южната граница, която ми публикуваха във в. „Родопска правда”.”

Между любимите му учители още са физикът Анастас Стоев, химикът Георги Вулджев, историкът Манол Манолов, математичката Василка Кузмова, географът Запрян Запрянов, чрез който овладява и стенография.

За да се храни безплатно, става касиер на ученическия стол, закупува необходимите продукти и ги предава на домакина Мария Драгнева, негова съученичка.

Те изготвят меню за обед и вечеря, помагат на готвачката. Петте лева, които получава като издръжка от вкъщи, пести и с тях си купува първите обувки (половинки) за абитуриентския бал.

През летните месеци прекарва по 10-15 кубика дърва за семейството. Свикнал от малък на труд, за него работата е лек за всякаква болка и укротителка на всички прищевки.

Кандидатства в три висши училища в София и въпреки отличната му диплома, нито едно не отваря за него врата. В характеристиката от общината в Широка лъка се казва, че баща му е „фашист”.

За да не губи годината като януарче, кандидатства и завършва Висшето военно артилерийско училище в Шумен.

Вместо перо в ръката, получава фуражка за главата си. Две години е командир на взвод в Зенитния артилерийска полк в Пловдив, където успява и да се ожени.

След това една година е преподавател по радиоелектроника на школниците-артилеристи в Плевен, три години обучава курсантите-зенитчици по бойна работа на Станция за оръдейно насочване във Военното училище в Шумен, където съпругата му Младена завършва Учителския институт.

И отново се връща в Пловдив, като четири години е командир на радиолокационен пост.

Според кадровия офицер, армията дава много - ред в главата, дисциплина в краката, организираност до минутата и безпрекословно подчинение отгоре надолу. Трудностите раждат родолюбие.

Същевременно сътрудничи на вестниците „Бойно знаме” и „Отечествен глас” в Пловдив и на „Народна армия”.

Като кореспондент е оценен положително и е изтеглен за редактор във вестник „Бойно знаме” към Политотдела на Втора българска армия в Пловдив.

Едновременно с това задочно завършва ВА „Г. С. Раковски” в София, а след това се сбъдва и другата му голяма мечта - завършва факултета по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”.

През 1975 г. са съкратени военните вестници на трите армии, на Военно-морските и Военно-въздушните сили и Георги Майоров е преназначен за завеждащ отдел „Военно-патриотично възпитание” на в. „Народна младеж”.

Годината се оказва високосна. И съпругата му с конкурс получава постоянно учителско място, дават му апартамент от военния жилищен фонд и семейството се установява окончателно в София.

Вече улегнал и отседнал на здрава земя, Георги отваря душата си за повече литература. В писането се учи от Чудомир, Николай Хайтов, сладкописеца Станислав Сивриев от Златоград, Георги Пашев от Павелско, Стефан Продев, Иван Динков…

Многократно препрочита Пушкин, Толстой, Достоевски, Гогол, Лермонтов, Горки, Шолохов, Белински… Западноевропейците: Юго, Дюма, Балзак, Бокачо, Волтер, Мопасан, Флобер, Зола, Томас Ман, Монтен, Гьоте, Хайне, Сервантес, Лорка, Маркес…

В журналистиката вярва на своите преподаватели: проф. Димитър Георгиев, за „Архитектура/та/ на вестника” и на проф. Филип Панайотов по история на журналистиката, който е и научен ръководител на дипломната му работа за страстния български публицист полковник Борис Дрангов.

През годините искрено му подават приятелска ръка Матей Шопкин, Драгомир Шопов, Иван Есенски, Атанас Капралов, Георги Стоянов, Георги Ангелов, Орлин Загоров, Мюмюн Тахир, Светозар Казанджиев, Петър Динчев, Димитър Златев, Марин Кадиев, Кирил Назъров, Благовеста Касабова, Пенчо Чернаев, Велин Георгиев и съучениците му Мария Кедикова и Йордан Русков.

За издаване на книгите, повече от приятелство, има сигурната подкрепа от неговия земляк инженер Васил К. Пеевски.

Когато Майоров отдавна вече не е под пагон, а „полковник-литератор” с една лавица свои вълнуващи книги, ми се дощя да го попитам:

- Земляк, откъде тая любов към историческата тема, към националната ни героика?

Мислех, че като военен по презумпция ще каже, че дълбоко уважава героите и победите на българския народ. Че и в него кънтят песните, светкавиците и ветровете на Перелик, Карабалкан и Карлък, но ето какво отговори:

- Историята на българското племе е впечатляващо героична и плачевна. Няма сърце, което да не трепне и душа, която да не се разтвори за нея. Държава, непроменила името си от древността и проправяла пътя си в жестоки битки с врагове от всички посоки, заслужава дълбока обич. А архивите са част от тази история. Те първо отварят очите ни за отминалата действителност. Карат ни да бъдем бдителни при техния прочит и правдиво да ги претворяваме в творчеството. Наслада е ако авторът, който и да е той, изгради вярно и правдиво произведение. Само тогава трудът осмисля идеята. Защото историята не е само мрачина. Тя е прозрение на бъдното. И трябва да я просветляваме. Аз и сега чувам и се наслаждавам на гласа на блестящата Фани Попова-Мутафова като образец за българския исторически роман от Средновековието.

Получил вдъхновени уроци от даровити учители, Георги Майоров потапя перото в „мастилницата” на живота и върху белия лист се появяват образи, съдби, дела.

Оживява трудната, драматична и мъченическа орис на българския народ в: „Няма връщане” (1983), „Ще те открадна” - стихове (2000), „Тайните изкушения на Кукувица” - разкази, (2001), „Дерибеи” - роман (2003), „Генералитет за портрет” - разкази и новели (2004), „Огледало” - хумор и сатира (2005), „Цветна градина” - хайку, (2006), „Люлка българска” - разкази и очерци (2007), „Родопея” - сонети (2008), „Наследниците на цар Самуил” - роман в два тома (2008), „Шепот на трева” - публицистика (2009), ,,Небесни терзания” - епос (2010), „Четвъртото измерение” - литературна критика (2015), „Публицистът-хуманист Борис Дрангов” - литературен портрет (2015), „Зарът на живота” - публицистика, очерци и разкази (2016), „Откъслеци” - афоризми (2018), „Смигващи енигми” - литературна и социална критика (2018) и „Четвъртото измерение” - литературна критика, книга втора (2018).

Това богато и разнообразно по жанр творчество отрежда заслужено място на Георги Майоров сред българските писатели. Той не може да бъде объркан с друг.

Неговият специфичен изказ и оригинален подход към темата, историзмът и художествената правда му позволяват да гради светове, които се помнят, изпълват ни с гордост, карат ни да усещаме величието на своя народ, преживял жестоки войни, но устоял на всички превратности.

При него има нещо необичайно и твърде характерно - той възмъжава и помъдрява заедно със своите книги. Неделим е от драмата на своите герои, лута се заедно с тях в мрака на историята, преминава пътя им с рани в душата си.

И понеже не е ленивец в своята работа, той не чака вдъхновението да го събуди, а работи и искрата е винаги в него.

Преминал през класическата школа за възприемане и отразяване на реалния свят, Георги Майоров няма нужда да хитрува, да фриволничи, прикривайки литературна недобросъвестност с идейни измислици, представяни за „нов прочит” или „европейски ценности”.

Затова книгите му са живи, актуални, вълнуващи. Тяхната камбана ще продължава да бие, докато не победим несправедливостта, грозотата в отношенията, злото около нас.

„Няма Връщане” ме върна при Балканската война - споделя в едно свое интервю Георги Майоров. - Няколко години разлиствах прашните страници в Централния военен архив и в архива на гр. Смолян. Получи се повест за онези, които не се върнаха по домовете си и оставиха кости на Родопската Шипка. Книгата беше посрещната с интерес и ме окрили”.

Сборникът с разкази „Тайните изкушения на Кукувица” се появява след двадесетгодишно мълчание - в 2001-а.

През този период в денонощен труд, производство и експедиция на продукцията до полунощ, Майоров преди всичко издава енигматичните вестници и списания - „360 забавни минути”, „Забавен експрес”, „ГаБЕ”, „Скандил Българан” и други.

Темите са почти готови в главата му и за 45 дни се превръщат в книга. Още с появата й на книжния пазар излизат редица отзиви на писатели и познати.

Оприличават я на Чудомировите сборници, пълни с непринуден хумор, преминаващ не рядко в сарказъм, с дребните селски хитрости, минаващи често границата на благоприличието. Други се възхищават на изящния му изказ и красивия български език, от ясните сюжети и интересната фабула.

Този успех, постигнат с лекота, следва автора и при написването на романа „Дерибеи”. Поводът е разградения двор на родната демокрация, в който се борят комунистическите наслоявания от развития социализъм и рязко вклинилите се пошлости на глобалния свят.

Внимание заслужава и романът му „Наследниците на цар Самуил”. При изграждането на образите, композирането на сюжетните линии и описанието на масовите военни действия, или най-интимните сцени, освен на документите, Майоров се опира и на наученото във Военната академия.

Тези знания му помагат правдиво и реалистично да възпроизведе баталните сцени, да извиси главните образи в епоса, да ни подготви и въведе в атмосферата на Средновековието, да ни направи част от борбата за пребъдието на българската държава.

Романът е сериозна творба, която заслужава възторжени думи. Авторът е успял да въздигне художествения разум до висотата на мъдростта, а литературното майсторство му е помогнало да се справи с най-трудното - художественото претворяване на историческия обект.

Това историческо белетристично платно е негова сполука, но оставам с впечатление, че творбите, отразяващи нашето национално въздигане и българската военна слава, стоят малко встрани от интереса на голямата литература, на културните и обществените вълнения.

А нашите братя от Република Северна Македония проявяват неутолима всеядност към родната ни история и литература. Не се свенят да присвояват всичко което е било или не е било тяхно.

Въздигат цар Самуил за свой национален герой и оставяйки ги да „лудуват” на попрището на историята, нищо чудно скоро да внушат не само на себе си, а и на нас, че цар Самуил се е борил срещу българите, а не срещу византийците.

От известно време Георги Майоров се занимава с изследователска работа в областта на литературната критика.

Тази научна „слабост” той проявява отдавна, но едва в последните десетина години по-настойчиво оглежда портретите на съвременните творци.

Плод на тази му страст са двете книги под заглавието „Четвъртото измерение” и готовото за издаване продължение „Петото измерение” - паралелния свят, в който се ражда и проявява таланта.

В тях Майоров анализира, пропагандира и насърчава дарования в областта на художествената литература. Критиката, недолюбвана от мнозина и често обявявана за опасна зона, нему доставя истинско удоволствие.

Нещо повече, стига до общозначими внушения, че българското слово води успешна борба с разрухата на морала и бездуховността.

„Мислех си: не е моя работа да давам мнение. И как да постъпваме!? Единият подход е да се доверяваме на истинската закваса от надарени умове и да извисяваме критичната мисъл до живата литература, до сферата на добрата художествена публицистика. Аз не вярвам на екзотеризма, нито на езотеризма. Само творчеството пренася в други светове, споделя Майоров. А критиката е най-древният летателен „космически” апарат, който ни заселва на други „планети”. Другият - да се съобразяваме с академичния език, което е своеобразно пренебрежение към живите стойности на литературата, принизяване до лошата публицистика. Мисъл, слово, творба, литература и критика са едно цяло. Те взаимно се проникват, вървят ръка за ръка и са еднакво отговорни за литературата и литературните процеси. Това налага критикът също да е художник. Безстрастните, анемични занимания с наука, са свойствени на „цеховите” учени. Критиката иска широка душа и жар. Хладен ум има само убиецът. Тя не трябва да убива, а с прозренията си да прониква в дълбочина на творбите. И зад тях! Да разсейва „облаците”, да повдига хоризонта, да дава криле на твореца”.

Веднъж го попитах как се чувства като критик, забавлява ли се, когато гледа отстрани своите колеги и дали може да погледне себе си, също толкова еманципирано и аналитично?

Без много да се замисля, това произтича от характера му, ми отговори, че там е в собствена територия. Че искрено се радва на талантливите работи на мнозина български писатели. Но не може, признава, емоционално да погледне на себе си, както се наслаждава на умните си събратя.

Пак заради характерна особеност, той непрекъснато търси кусури в своите работи, в две-три книги би отстранил негативите, но съзнава, че вече няма време за втори издания. Нещо съвсем познато и привично за искреността му. Въобще не си въобразява, че при всяко сядане зад клавиатурата, ражда „шедьоври”.

На една писателска среща му споделих, че военните рано се пенсионират и за разлика от мнозина, бъхтали до старост за хляба, той е имал повече време за да „разчисти” сметките си с годините.

Той с унила усмивка и по младежки откровено призна, че късно се е изявил като писател и от там всичко се развива в съкратени срокове.

Смята, че не е успял да завърши почти готовите книги: „Генералът на осъдените”, повест за Калин Найденов от с. Широка лъка, министър на отбраната през Първата световна война, разказите за втората книга „Тайните изкушения на Кукувица”, новелата „Крушенецът от „Титаник”, повестта „Разградено време”, химните „Орфей - прорицателят на светлината”, либретото „Сватбата на Орфей” и други.

- Земляк, вярваш или не, казвам ти: не съм усетил нито за миг, че съм пенсионер. Перото не излиза в пенсия. Ограничавам се почти само в общуването с творците и тяхното творчество. Кипежът в държавата следва да се усмирява от младите „лъвчета”, че да залижат настръхналата грива на лъвовете.

- Тогава за какво се косиш? Кое е онова непостижимо нещо, за което искрено съжаляваш, поглеждайки живота си от висотата на своите 80 години?

- Не съжалявам за нищо. Толкова съм могъл, това съм сторил. Несвършеното ще оставя на времето. Нищо не се поправя, нищо не се изправя. Криволиците нека бъдат на сметката на бъдното.

Успехът на Георги Майоров не е просто в темата на неговите книги, а в силата на неговото перо.

Написани динамично, сурово, понякога жестоко, но с обич към хората, те са вълнуващо художествено слово.

В тях е целият той, художникът, разказвачът на колибарски сънища от Кукувица.

На една априлска литературна дискусия взе думата и говори ясно и точно по темата, която ни бе призовала. Беше убедителен, литературен. Говореше, както и пише.

Убеден съм, че именно добродетелите, наследени от здравите родопски корени, създават нравствената атмосфера, толкова характерна за творчеството му.

Атмосфера на доверие и сърдечност, на човеколюбие и откровеност, надмогваща всякакъв егоизъм и егоцентризъм, побеждаваща суровия свят на природата.

Георги Майоров е убеден в онова, което казва. То е почерпано от живота, от действителността и истината, към която всички се стремим.

Стои прав, както стоят строевите офицери, гледа някъде на височината на погледа и лицето му излъчва усмивка, обагрена от цвета на високопланинската доброта, която сгрява.

Неговата реч може да изобразява всичко, защото най-напред се е научила да чете дълбокото писмо на състоянията, да вижда и отразява живота в най-малкия жест и в най-семплата поза.

Реч на писател.

юни 2020 г.