Продрум Димов

Немислим е светът на родното ни изобразително изкуство без стойностните и вдъхновяващи платна на Димитър Гюдженов, за когото си спомнихме преди дни по повод рождението му.

А аз си спомних една интересна среща в Пазарджик (именно в Татар Пазарджик е роден неговият баща Атанас Гюдженов през 1847 г.). Заедно със своя братовчед Стефан Андонов изписват черквите „Св. Иван Рилски” (1864), „Св. св. Константин и Елена” (1865), „Св. Марина” в Пловдив и др. Известно време работи с един от най-ярките представители на възрожденското изобразително изкуство - Станислав Доспевски.

От бащата Атанас ще наследи своето голямо дарование и синът Димитър. Той пък е роден на 26 януари 1891 г. в Стара Загора. Под влияние на баща си поема неговия път. През 1915 г. завършва с отличие при проф. Цено Тодоров Художественото индустриално училище (днес НХА), а през 1913-1914 г. учи два семестъра в „Екол де Бозар” в Париж - Националното училище за изящни изкуства.

Израсъл в значителна степен професионално и интелектуално, от 1920 г. е професор по рисуване в Художествената академия. От 1933 до 1945 г. е военен художник при Щаба на армията.

Зографският му талант е впечатляващ и в рисуването на икони и стенописванията на православни църкви из цяла България - катедралните храмове в Пловдив, Велико Търново, Стара Загора, Светия синод…

Неслучайно е заслуженото му признание - назначаването му като патриаршески художник при Светия синод (1962-1965 г.). Умира на 25 август 1979 г. в София.

Делото на Димитър Гюдженов е цяла епоха в родното изобразително изкуство. Картините му оформят визуалната представа на поколения българи за историята, бита и народопсихологията ни. Още от средата на 20-те години на миналия век картините му са високо оценени.

„Платната на Гюдженов - казва през 1925 г. Сирак Скитник - са възвръщане на нашата историческа живопис. Педагогът, учителят, ще видят в тях ценен помощник в работата си, а аз бих искал да видя събудения художествен интерес към миналото ни.”

Достатъчно е да си припомним историческите му творби, възкресяващи национално-значими събития и велики личности - Аспаруховата конница, Златният век на българската писменост, портретите на хан Кубрат и хан Омуртаг, княз Борис I, цар Симеон Велики, цар Иван Асен II, въстанието на Асен и Петър, Ботев на козлодуйския бряг, Бенковски на Оборище, Епопеята „Шипка”…

Още като студент Гюдженов сътворява впечатляваща батална живопис, когато върви по бойните полета на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.

Името на този майстор на четката е свързано и с Пазарджик, където нерядко е гостувал по различни поводи. Спомените ме връщат към едно от последните му посещения в нашия град - през октомври 1975 г.

По навик се отбивах в Историческия музей, който тогава се помещаваше в изключително скромна едноетажна къщица до Синагогата, сгушена до по-високите сгради. Обикновено отивах там за някоя справка с историците за книги.

Но заварих там колегите Димитър Жлегов и Александър Арнаудов, увлечени в разговор с непознат пришълец. Представиха ми го. Така се запознах с проф. Гюдженов.

Неговото лице ми бе добре известно от някои негови популярни картини. Щом разбра, че съм учител, се обърна любезно към мен, разтвори няколко албума с някои от най-значимите му творби. Приветлив и общителен човек, с топло и добронамерено изражение.

Заразлиства пред нас донесените албуми, насочваше вниманието ни към интересни цветни копия на картините и казваше, че не е тръгнал из страната да търгува.

„Аз - казва - слава Богу, съм направил някои работи през живота си, които лично мен ме удовлетворяват. Пък и хората ги харесват. Не ми трябва тепърва слава. Радвам се, че картините ми допадат на хората. Вече съм в напреднала възраст, но се старая все още да поработвам по малко. Това все пак ме поддържа - като самочувствие и най-вече като здраве. Човек винаги трябва да се стреми да прави нещо свястно, за да е полезен и на обществото…”

И докато говореше, отгърна една доста внушителна картина, обвита с бяла хартия. Като я разкри, пред погледа ни оживя в пленителни блажни бои обявяването на Априлското въстание в Брацигово.

А по това време темата за Априлското въстание, на което предстоеше 100-годишнина, шестваше като водеща в обществото ни. Както разбрах, именно на Гюдженов ръководството на Историческия музей е поръчало да обезсмърти героичния подвиг на въстаниците от Брацигово в славната Априлска епопея.

И това платно грабна всички ни в стаята. Слушахме захласнати необичайния гост, не откъсвахме погледи от него. Усещах едно невероятно удовлетворение, че този ден ме удостои с толкова интересна среща. В същото време ме впечатляваше и голямото уважение, което изпитваха домакините към Димитър Гюдженов.

Нямах представа какъв е сценарият за пребиваването на този наш живописец, но Сашо Арнаудов му предложи да се запознае с Етнографския музей, където се намира една от най-богатите етнографски сбирки в страната - и всичко в тази съкровищница е събирано грижливо и компетентно подредено от неговия грижовен уредник.

Затова Сашо посрещаше с невероятен трепет и вълнение стотици посетители и гости от страната и чужбина в тази сакрална обител, която се бе превърнала в негов втори дом.

Още с влизането ни Сашо се вживя в ролята на домакин и в изражението му се долавяше гордост и намерение да покаже богатството на нашия край пред заслужилия гост от столицата. Салонът на приземния етаж ни посрещна задрямал в обичайната си тишина. Нашето пристигане обаче сякаш го събуди за живот

И той наистина се съживи. Първата грижа на Сашо бе да изненада Димитър Гюдженов с интересен подарък - побърза да връчи на професора новото издание на „Татар-Пазарджишката кааза” на Стефан Захариев, излязло на бял свят по повод 100 години от първото отпечатване на книгата през 1870 г. във Виена.

Та нали именно домакинът бе един от ревностните инициатори за преиздаването й. Затова и му я връчи с дарствен автограф. Гостът прегърна изненадан книгата и благодари най-сърдечно. А след това започна увлекателният разказ на учтивия екскурзовод, прераснал в атрактивно общуване из съседните стаи с безброй експонати.

Те ни пренесоха назад във времето, в света на българския народен бит от миналото на Пазарджишкия край. Професорът обхождаше внимателно всичко с любознателен поглед, гледаше изумен и учуден как Арнаудов е успял да издири, събере и приюти под този покрив толкова голямо народно богатство, голяма част от което отдавна е напуснало всекидневния ни бит.

Вървяхме от стая в стая, но не откъсвах очи от художника, който видимо бе развълнуван. Първият етаж предизвика порой от емоции в душата на госта.

Наблюдавах го. Беше вече пламнал от едно неукротимо опиянение от видяното - всички тези неми и все пак говорещи експонати. Имах усещането, че нещо напира в душата му. Качвахме се по стълбите към втория етаж и той изведнъж, дълбоко замислен, се обърна към домакина, като да се разтовари от вълнението.

Виждаше се, че е неочаквано поразен. И той възкликна: „Арнаудов, ти си си оставил тук сърцето, бе! Как можа да събереш и изложиш по такъв блестящ начин това наше богатство! Поклон пред този подвиг!”

Сашо се сепна, изненадан от тези благодарствени думи на госта, мигом се изчерви като красива ябълка, но дума не можеше да отрони, притиснат от пословичната си скромност. Докато професорът още не можеше да озапти емоциите си. И продължаваше: „Много ви благодаря, че ме направихте съпричастен с това истинско чудо! Да сте живи и здрави!…”

Наблюдавахме с Димитър Жлегов тая непредвидена лична сцена и дълбоко в себе си усещахме скрито и приятно удовлетворение.

А сега, 130 години след рождението на Димитър Гюдженов, няма как да не си спомним, че той живееше с миналото и настоящето на нашия град и го чувстваше като свой роден и близък.

Негови оригинални работи като „Страхил войвода”, „Бенковски в Белово”, портрет на Димитър Бояджиев са в златния фонд на нашия музей и ХГ „Станислав Доспевски”.