ПОСЛЕДНИ СТИХОВЕ
ЧЕРНИ МЪНИСТА
1.
Без луна прокобна е нощта,
дух неверен в сенките витае.
Сам заключих пътната врата
и обходих всички празни стаи.
Рано легнах си. Но где сънят?
Даже миг ме дрямка не унесе.
Тъжен на часовника звънът
прозвуча, загадъчен разля се.
Вслушах се, дъхът си спрях едвам,
и, доде зора да засияе,
струваше ми се, че някой там
ходи, обикаля всички стаи.
2.
„Четирийсет” по свети Пантелеймон стари.
Несетно с мъката изнизаха се дните.
В този ден мнозина бяха там дошли - дори
най-малките твои приятели, врабците.
Обичаше ги, жалеше ги, но и те
за благата душа обичаха те всички.
Откак замина си и дворът опусте,
че нямаше кой да им хвърля веч тошички.
Неканени, но бяха пак дошли тогаз,
на гроба ти пред всички бяха първи гости.
За теб ни чуруликаха и редом с нас
от коливото взеха си за „Бог да прости”.
3.
Един от други някога така далече
сближили са се и допрели са се вече -
расте градът и гробищата му растат.
Не спират тъжни шествия - вървят, вървят
по пекове и мразове, по всяко време,
безшумни и парадни, малки и големи.
Акациите стари пак са нацъфтели,
и от града на живи до тоз на умрели,
пак старото шосе, широко, светло, гладко,
но по отъпканото сега е и по-кратко.
4.
Все тъй се смея с буен глас,
все тъй обичам да беседвам,
и в огледало ли се вгледвам -
на вид съм здрав и бодър аз.
Но сянка черна зачести
през мислите ми да минава.
Предчувствие ме обладава
и плаши ме, и ме гнети.
Ще стане нещо с тъжен край
със мен ли, с родна ли душица -
ах, не напразно от седмица
едното ми око играй!
5.
Невидим рог овчарски там ще протръби,
сам над самотний гроб под старите върби -
окъпана в роса ще трепне равнината.
Ще зашумят напевно в полуглас житата,
ще пръпнат пеперуди, ще завъртят.
Звънливи птичи хорове ще загърмят.
Кадилници от цветове ще пръскат дъх
и ще пристъпи по трева, по злак и мъх
като жрец слънцето на Божия нов ден.
Ще чуя да се моли цвят и твар за мен,
но не ще мога никого, уви, да видя,
събрани рано там на мойта панихида.
Плевен
——————————
в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 234, 13 май 1934 г.
