Продрум Димов

90 години от рождението на Атанас Цанков

В паметта ми още не е отминал онзи вълнуващ Първи май на 1950 година, когато цялата ни първа мъжка гимназия в Пазарджик беше опънала стройни редици на ул. “Сан Стефано” за предстоящото тържествено участие в поредната традиционна първомайска манифестация.

Всички - учители и ученици - бяхме обзети от обичайното за онова време празнично настроение, което се подклаждаше от енергичните маршове на ентусиазирания духов оркестър на училището, ръководен от учителя ни по музика и пеене - Георги Наумов.

Общото ни въодушевление показваше неудържимо своите градуси и трескавите ни погледи се впускаха нетърпеливо към училищния вход, откъдето очаквахме да се появи директорът ни Минко Минков, придружен от учителската колегия.

Неочаквано обаче музиката извиси гръмогласно тържествен марш и погледите ни уловиха тържествуващ гимназиалният флаг, живнал гордо в яките ръце на рядко красивия и строен знаменосец Атанас Цанков, придружаван от двамата си напети асистенти Величко Кратунчев от с. Лесичово и Николай Николов от Пазарджик.

Тяхната маршова походка взриви спонтанно развълнуваното до краен предел наелектризирано униформено множество, което гръмна в мощно, възторжено “ура-а-а!”.

Щастливи мигове от нестихващата ни романтична младост в ученическа униформа. Този ден отброяваше и последните школски дни на Знаменосеца, който се радваше на заслуженото уважение на учители, ученици, даже и на голяма част от гражданите, които също му се възхищаваха.

Това е един от ярките ми спомени, с които Атанас Цанков се е заселил завинаги в мен от пребиваването ми под стрехата на гимназия “Иван С. Аксаков”.

Този триумфиращ финал в престижното навремето пазарджишко школо отведе още същата година младия Цанков в студентските аудитории на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, където през 1954 година завърши успешно любимата му специалност - “Българска филология”.

И натрупал солидни знания, авторитетният възпитаник на Алма Матер се посвещава на учителската професия. По примера на голямата литераторка от Пазарджик - Люба Войводова, той не преподаваше, а се раздаваше, съпреживяваше автори и произведения, развеждайки с неугасима жар своите ученици из дебрите на родната, руската и европейската литературна класика.

Неговите уроци по литература се превръщаха в истински незабравими празници по време на учителстването му във Велинград, Пазарджик и София, където през 1972 година се раздели с болка с последните си възпитаници от столичното 18 средно училище.

Не му беше никак лесно, но не можеше да заглуши през годините напористия глас на литературния творец в него, който не го оставяше на мира още от школските години в родния му град.

И неслучайно на 16 април 1949 година по страниците на пазарджишкия в. “Освобождение” се появява и първото му стихотворение “Бригадири”. Именно този поетичен дебют ще го отведе след време по примамливите коловози на литературното поприще извиквайки на живот пробудения му творчески потенциал.

Така през 1974 година се появява на бял свят съавторската му книга “Лъчезар Станчев”, последвана от “Райна Княгиня”/1976/, “Младен Исаев”, съавтор /1977/, “Светулка пътя ми избра” /1979/, “Сказание за великото начало” /1980/ и много други издания.

Вродената му обич към децата, честото му завръщане към детските и юношески преживявания го привличат с неустоима сила - обстоятелство, което го заставя да обрече перото си на малчуганите, без разбира се, да загърбва никога и творчеството за възрастни.

И плод на тези му знания са първите му произведения с подобна сюжетно-тематична насоченост- “Детска планета” /1982/, “Щурче в тролея” /1986/, “Бележки с грешки” /1088/, “Баба Марта и братята й” /1992/ и много други.

На изключителен интерес сред децата и днес продължават да се радват и “Весел Великден”, “Стихотворения и гатанки” /1992/, “Смешни приказки”, “Дядо Мраз и Дядо Коледа” - сборник от разкази и други.

Погълнат безвъзвратно от романтиката на детските преживелици, той насочва своя талант към тематичното обогатяване на творчеството за деца, пренасяйки преживяванията на малките ни питомци в гората, сред природата.

Така се ражда забележителната му оригинална поредица от нови издания - “Горската болница” /1994/, “Горската детска градина” /1994/, “Горската поща” /1994/, “Горската аерогара” /2000/, “Горската телевизия” /2000/ и други от този тематичен спектър, отвеждащи детската душевност извън обичайния обсег на домашната и семейна атмосфера.

С тези нови творчески търсения ми се струва, че Атанас Цанков създаде и стана родоначалник на ново тематично направление в детската ни литература.

Истински сърцевед, Атанас Цанков познава в детайли детската психика, интереси, увлечения в забавните игри и приключения, оказва с талантливите си творби неоценимо познавателно и възпитателно въздействие за разумно формиране на подрастващите, за да насищат своето детство с истински нравствени и интелектуални ценности. В тази насока намирам неговия принос за неоценим.

По примера на Вазов, Атанас Душков, който е написал най-много книги за деца под родното небе, на Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Леда Милева, Ран Босилек, Асен Босев и други изтъкнати наши творци, Атанас Цанков си завоюва достойно място в генезиса на класическата ни книжнина за деца.

За това му респектиращо присъствие в детския жанр може би решаваща роля изигра дългогодишното му присъствие като автор и редактор в някогашните ни издания за деца.

Спомням си с какво старание оформяше, като главен редактор “Йо-хо-хо”, “Другарче”. Да не говорим за неговите силно впечатляващи появи по страницата на списанията “Славейче”, “Дружинка”, “Пламъче” - издания безпощадно погребани от новото ни бездуховно време.

Освен това беше и рядко търсен автор от редакциите на вестниците “Литературен фронт”, “Пулс”, “Словото днес” и други престижни издания.

За този внушителен творчески ръст трябва да дадем дължимото и на забелязването и топлия прием на първите му публични изяви в литературните ни среди.

Инак как да си обясним, че на него беше възложено и дълги години ръководи авторитетно и компетентно студио “Поезия” и стремителният път на неспирното му творческо развитие и извисяване в националното ни духовно битие.

С течение на времето талантливото перо на Атанас Цанков го нареди сред значимите имена в родното ни литературно пространство.

Но не бива да го разглеждаме само с водещото му присъствие в сферата на детската ни литература и нейния възход в епохата на социалистическа България, увенчана с безспорно цветущо всестранно развитие на националния ни духовен живот.

Той впечатляваше и с високо художествени творби в поезията ни за възрастни. През 2002 година поетът предложи на нашата общественост един внушителен сборник от стихове и поеми “Насаме с годините”, посветен на 70 годишнината му.

Това заглавие е един своеобразен негов творчески Олимп и разкрива цялата му човешка, нравствена и философска същност.

В това си произведение авторът, оставайки верен на класическия поетичен инструментариум, и подходил с откровен пиетет и подчертано чувство за отговорност, ни потапя в атмосферата на динамичното ни забързано всекидневие.

На места стихът му се задъхва, потискан от връхлетелите ни социални и политически неправди. Будната му гражданска съвест не може да понесе погубващото го безчестие:

“Че в позора нечист,
е който грозно живея,
аз се правя на луд,
за да не полудея.” /”Душа назаем”/

В стиховете му, както виждаме, присъства съвсем естествено и категоричното отрицание на вкоренената демагогия, фалша и лицемерието, което разяждат необезпокоявани, непрестанно, безнаказано нравствените и духовни устои на съвременното общество.

Мислите му се задъхват уморени от безпощадната безизходица: Той не може да се примири,

“Че още безпосочен е живота -
не е изнесен кръста на Голгота.
Не е роден Спасителят Христос
и нагъл грешник в църквата е гост.”

Колко актуално звучат тези горещи мисли на поета, излети в пареща мерена реч. Тези и други достойнства на “Насаме с годините” свидетелстват за невероятната му творческа мощ и завиден талант, безкомпромисна гражданска позиция, които с право го нареждат сред най-ярките имена на съвременния ни писателски свят.

Поетичната душа на Атанас Цанков не остана чужда и на музикално-песенното творчество. Неслучайно грабващите художествено-естетически стойности на негови стихове привличат погледите на наши композитори, които ги обличат в мелодични одежди и са заселени завинаги в родната ни песенна съкровищница.

Негово дело е и либретото на детската опера “Златната колесница” сътворена от Парашкев Хаджиев.

Поет по творческа нагласа и натюрел, той нагазва с охота и във водите на прозата. Нещо повече, Атанас Цанков навлиза като творец в литературното ни пространство с творби от този род.

Дебютната му книга, както споменах, е посветена на Лъчезар Станчев, след това се впуска в живота на Райна княгиня, Младен Исаев и други сродни издания, които показват разностранните творчески заложби на талантливото му перо.

Междувременно солидната му обща култура и ерудиция му дадоха възможност да направи изискани преводи на руски, немски и английски автори за любознателните ни малки възрастни читатели.

Пишейки тези редове, ме навестяват и моите лични контакти с поета. За жалост в забързания ход на годините те имаха твърде епизодичен характер, защото, погълнат от неотлъчните домашни грижи, служебни ангажименти и творчески увлечения, рядко отскачаше до родния си град.

Пък и изключително скромен като човек, той никога не се е самопредлагал за участие в местния духовен живот, но се отзоваваше за литературни четения, срещи с местната културна общественост.

А те обикновено ставаха в местното читалище “Христо Ботев”, намиращо се в квартала, в който е израсъл и от който е поел по големия път.

В случая ми се струва, че трябва да отдадем дължимото на нашия ревностен краевед и дългогодишен рядко приносен му деец уредник Александър Арнаудов, близък съкварталец, който полагаше немалко родолюбиви усилия за неговото творческо приобщаване към родния край.

Моите лични връзки с него се заздравиха и укрепнаха през последните две десетилетия от живота му. Срещахме се обикновено в София и в разговорите ни се връщахме често, пътувахме из незабравимите му и скъпи спомени от детските и ученически години.

Роден е на 29 февруари 1932 година, който навестява календара ни през четири години и затова във всички официални документи е посочен първи март за негова рожден ден.

През 80-те години удивителното му дарование и творческите му постижения, рядка интелигентност и и влияние сред литературните ни и културни среди му бяха отредили вече място сред най-авторитетните ни и уважавани творци за деца.

Затова, споделял е пред мен, той никога не е хлопал по врати на издателства, за да предлага готовите си ръкописи, а самите издатели му звъняха и го молеха настойчиво да им предостави свои творби.

А този интерес и уважение станаха още по-интензивни през следващите две десетилетия.

Останах направо възхитен, когато на 14 май 1997 година го сварих в Столичната библиотека, представяше пред многолюдна писателска аудитория националната литературна продукция за деца, излязла от печат в предходните няколко години.

Присъстващите автори, поканени на този престижен творчески форум от Централния дом на детската книга, сияеха от изумяващо интелектуално удовлетворение, обзети от широкия поглед, дълбокото му познание на нашата и европейската литературна класика за деца, от интригуващите оценки и искрените добронамерени препоръки към автори и издателства.

Слушах го дълбоко развълнуван, в гърдите ми нахлуваше лекота, стоплени от една ненадейна гордост, породена от високите интелектуални измерения на този наш съгражданин.

Като земляци и двамата ни стопляше едно безкористно и сърдечно приятелство. Чувахме се по телефона и си уреждахме срещи с него в писателското кафене, в подземния етаж на Столичната библиотека, в големия ресторант, на пл. “Света Неделя” или в редакцията на вестник “Другарче”.

По принцип винаги е проявявал интерес към духовния живот на Пазарджик, но повече обръщахме внимание на личните занимания и на състоянието на националното ни литературно битие.

При една от срещите ни през 2006 година в София ми се оплака, че в условията на необузданите социални сътресения все по-рядко се настройвал да сяда пред белия лист.

А липсата на настроение, безделието ужасно го потискаха и гнетяха. Но все пак успяваше да съхрани неугаснал твореца в себе си.

Подаряваше ми новоизлезлите си заглавия, които винаги посрещах с интерес. Даже написах и публикувах скромни рецензии за книгите му “Насаме с годините” /2002/ и “Битие и питие” /2010 година/. По-късно, след кончината му публикувах и по-обширен очерк за поета в моя сборник “Резонанси”.

След като се запознах с доста обезпокояващото му “битие и питие”, усещах, че това е едно предзалезно произведение.

А то е писано през последните му 3-4 години, когато беше заболял от неумолим рак и полагаше сетни усилия за своето оцеляване.

За жалост съдбата беше вече отброила сетните дни от неговия земен път.

На 12 ноември 2010 година поетът си отиде от този свят. С него сякаш си отиде една цяла епоха от най-новата история на детската ни литература.

Надявам се да бъде беззалезно неоценимото му човешко и творческо дело, обогатило родната ни духовна съкровищница.

30 януари 2022 г.