Георги Майоров

Още първото десетилетие от творчеството на писателя Марко Марков показа, че изпълнената със стихове стая е тясна за неговия проницателен дух. Симптом са тежненията му по важни събития от историята на България и моралните превратности на деня през предишния режим у нас. И вдъхновеното му перо търси широкото платно. Появяват се: „Иван - По евангелието на Мария” (киносценарий, 1980), „Живот до поискване” (роман, 1984), „Засада” (драма, 1984 - 85), „Отмъщението” (камерна пиеса, 1986), „Величие” (повест, 1986), „Съратниците” (очерци, 1986), „Убийството във вила „Бор” (роман, 1989), „Оръжие за всички времена” (повест, 1989), „Пътникът” (роман, 1990), „Интервюта” (сборни години), „С Хвойна в сърцето” (размисли, 2004- 2009), „Изречения” (2004-2009).

Тези съчинения, под общото название проза, съставят III, IV и V том, излезли от печат през 2021 година.

Такъв широк спектър от заглавия е невъзможно да се обхванат от оперативната критика в една статия и е възможно, ако нищо не се каже. Затова откроявам само значимото в тях, а сценичните творби, като различен вид съчинения спрямо белетристиката, оставям за отделно разглеждане. Отделен коментар заслужават и интервютата с чуждестранни писатели, които се приобщават към преводите на техни творби от Марко Марков.

Потапяйки перото си в най-съкровеното от героиката и драмата на минало и настояще, Марко Марков се налага като оригинален летописец. Той въздига историческата памет на България за важни събития на нейното законно място, без да отделя торса от пиедестала.

Следва също да отбележа, че в обзора размествам съчиненията. Разглеждам ги не по годините на издаването им, а по хронологията на историческите събития.

Но какво ни казва прозата на този даровит писател?

Съчинението „Живот до поискване” е изградено като епистоларен роман от седем просторни писма, като неформални глави. Писма до почти анонимен получател „П”, а всъщност до нас, читателите.

Зарисовката на героите тръгва с разговорите в кварталната кръчма и събитията в крайния квартал на града, където улицата е център за пречистване или за опошляване на нравите през 50-те години на ХХ век, когато и Априлският пленум на Партията отприщва по-светла енергия. Всеки е обагрен от своя характер и прякор - Делчо Поета, Муто Гущера, отец Лаврентий, зидарят Иван, Хари Суинга, Казака, Мика Казачката, придошлия в града селянин Начо, врачката Франко, Глухата Сийка, Цвета Лудата - все събирателни образи на времето.

Сцените сякаш приличат на днешния ден, но ако в онова време всичко се изприказва в кръчмата и по събранията, сега не е по-прилично - на тумби на тумби чашката е излязла на улицата. И ако някога се бистрела някаква идея, днес стремежът е към устата с празни приказки на политици и власт имащите. Ако построеният снежен човек - паметник с ордени и медали от старшината Величко тогава е порив към чистота, стрес от войната и борба за нов морал, несбъднал се до днес, градеж уж със здрави по ъглите камъни от наглед „горди и независими” зидари, но в повечето случаи и те са безпомощни да видят с покрив мечтаното. Вярата си остава извън морала, та стигнахме до разгула на чувствата с облазилия ни хедонизъм. Красотата е просмукана от пошлостта. Стеле се светлина и мрак, както „неподвижен мрак” е библиотеката за влезлия в нея селянин Начо.

В героите няма смелост и подвизи. Авторът като редактор в списание „Тракия”  е отвратен от мемоарно - неморалния патриотизъм в писанията на някои „активни борци” и не си позволява дори да пусне в него свое съчинение, което говори за чист морал при нагазването в литературата.

В романа се преплитат две главни теми - промиването на заръбилите войнишки и партизански рани и борбата за прогрес в обществото с двата аритметични знака - плюс и минус, и съсипването на селото с насилствената колективизация на земята, когато под диктата на болшевизма „народния враг” се търси под дърво и камък. И „кълн на новото” не е нищо повече от пошлия образ на Мими Зозата.

Като градско чедо Марко Марков има градски първороден мисловен свят и героите от града са уплътнени, а пораженията на селото идват при него индиректно, като ехо от придошлия селянин, впрегнал се да прави индустрия в града, да строи своя нов затвор сред каменните стени и сърца.

Противоречията са непримирими. Героите борят в себе си вярата и неверието, идеалът и погромът, затлъстелите идеи и гладният дух. Свят с посока и безпътие. И голяма пропаст между минало и бъдеще.

Те говорят и с мълчанието си. Казакът върви по течението на времето в даденото събитие, но се вграждат и отминали спомени. Критично е окото на автора към детайлите в дадените състояния и събития. Зад фасадата на прогреса и добруването картината на бедността е отвратителна и жалка. Гласът на ОФ-активистите е фалшив с кухото оправдаване на несгодите: „Комунистът не може да има постоянен адрес. Той трябва да бъде винаги там, където е нужен. При всички обстоятелства”. Тогава нелегалният човек също не е ли престъпник и в уж новото време? Наложен морал, който няма нищо общо с етиката. Страданията си остават все същите.

С комунистическата чистота на водещия разказа в романа главен герой - лейтенант от милицията, с неговите писма и пролятата кръв при „сражението в Лещака” със 17 погинали, не може да се изчисти цялата мръсотия в града, дори само в квартала. Борбата за справедливост е на този, който я доживее. Дори Начо със селския си усет преосмисля мъгливото време, чрез осиновеното в беда момче: „Човек ще бъде…ще плачем за зеленко, щото пушеци подпират небето. Него и земята тровят”. Явен поплак  за демографската криза, но и за отишлото си село. Това състояние ще се надмогне само с висока култура.

Зад борбата на героите за нов живот прозира писателят - човек, който разбира тежненията на хората и времето и въздига дори незабележимите герои в живота.

„Величие” на пръв поглед е безсюжетна повест, но тя третира деградацията на зрелия болшевизъм у нас.

Съновидения и реалност се сливат в едно, от раждането на човека до неговата реализация в реалния или изметнатия начин на живот с търсене на своеобразния стожер на истината. Разговор със себе си и извън „Аз-а”, който в случая е жена и разказва от първо лице. Безименна и остава безименна, като обобщаващ образ на подобни скрити героини.

Разсъждения и тревога за идното, а не за вече случилото се. За святото място на постелята за любов и как любовта дава нов смисъл на живота и превръщането и? в училище за достоен диалог с информирания читател. Любов под ласката на свещ, която я осветява и освещава като причастие. И благородната завист, която ни тласка напред. Сгъстява времето за изпитване на непривични чувства.

В героинята се борят две противоречия - мъжественост и решителност, и нежност и печал. Поставя се важния въпрос - „човекът ли прави обществото, или обществото - човека?”. Как платената любов носи блага, как физическата близост между субектите осигурява „достъп до душата”. Осветява се вземането и даването  в любовта с „художници,  поети, журналисти, юристи, лекари, историци, артисти” не само в постелята, че героинята става по-богата от тях. Но тя играе и съавторска роля в техните творения, макар да е трудно да обичаш всички тези роли. Защото авторът търси истината и в лъжата.

Героинята по стълбицата на сводничеството се изкачва до безчувствения следовател, от когото научава, че любовникът - философ Трайков, е народен враг, защото мислел различно.

Като откуп за своите прегрешения, героинята се оказва в сводническа „резиденция”, благовидно наричана „приемна”, за безвкусна любов с някои Първи в партийната йерархия. На висока цена - с израждане на съкровеното в нас.

Повестта е нещо като магически реализъм, или по-скоро магия на живота за проспериране, колкото реална, толкова и илюзорна за щастие у човека, притихнал в своя кей на постигната власт и успокоение на духа - разрушителен и градивен, красив,, но вкаменен като паметник на възхода, преминал през униженията и падението на душевността. Повест за скритата проституция и градежа на „новия” живот, в който главната героиня се въздига до депутат в Народното събрание.

Текстът е пропит от дълбоки психологически терзания, философски размисли и разобличава „цвета” на  зрелия болшевизъм в нашата татковина.

Това ни дава отговор защо Марко Марков не е огласян и не става широко популярен писател. Защото не се съгласява със Съгласието на Времето.

В романа „Пътникът” ярко се очертава белетристичният дар на Марко Марков. Това е романът на живота му. От идеята с проучване на сведенията, фактите, документите, писанията и легендите, до реализацията на романа, от перото на  автора изтича страдалческо време и здраве. Цели десет години го тъкми и преработва за да излее в него цялата си душа. Не само защото е толкова родолюбиво четиво, а защото тук е проявил най-сполученото майсторство на обяздения разказвач. Сякаш е хроника на израстването на главния герой и на писателя.

Още от първата страница разказът тръгва като послушен кон под дръпнатата юзда на своя стопанин. Защото под неговите стъпки и земята говори. Детайлите не са самоцелни. Описанието на чифликчията Михалаки Гюмюшгердан е пълнокръвно. Гърдите и целият му салтанат са широко отворена порта, в която влиза и излиза целият тогавашен свят. Чорбаджилъкът му обхваща Филибе, Дермендере и Царацово. Нему и дърветата се кланят, само Иван Арабаджията не скланя глава и му заявява, че дори не го познава. Нито признава за съйбия на селото.

Само с няколко думи се разкрива непокорния нрав на главния герой в романа - Иван Арабаджията. Той е антипод на гръкоманина, който вади залъка от устата на раята. Тепавиците в Дермендере (дн. Първенец)  млатят чоха за турската войска от Филибе до Цариград. А широкото платно на романа с революционните комитети на Апостола на Свободата минава с четката си по цялата българска земя. Езикът е народно разбираем и чист, според онова дрипаво и бунтовно време. Има сравнения като затъкнатите в пояса: „чифт револвери, кротки като гълъби”, на никого лошо не кроят, само за свободата или смъртта, ще впуснат криле. Не само художествено майсторство, а и пиянство на творческия дух.

Разказът се води от главния герой Иван Арабаджията, който  признава: „Изпътувах го аз този мой клет живот, но го и измълчах”. Това му налага съзаклятието и службата в името на отечеството. Притежава и богатство, не от злато, а от имена на съзаклятници: „Нищо с него не можеш купи, безценно е”.

Неговото скиталчество спира за кратко в Галац, учи език из Франция, в Букурещ среща дякона Левски, съученици от Карлово. И в душата на Арабаджията се разсъмва. Около него се накошарват сдумали се, комитетите растат под борческото крило на Левски. Освен него, още много съзаклятници  - Волов, Бенковски, Захарий Стоянов, Каблешков, Кочо, упорни майки и моми, чак до Стефан Стамболов, бродят из романа на Марко Марков. Минават през Старозагорското въстание, Оборище,Перущица. През предателство и безчестия, през разграбването на села след погрома на Априлското въстание, през неописуеми страдания на затворените поборници. След това, заедно с Чардафон, Иван Арабаджията с другарите си тръгва към Пловдив за Съединението. И кантарът на времето е уловен: „В едната паланза - въстание, в другата - дюкян, къща, пари”. В едната - дух, в другата - скотски живот. Живот като на замогналия се бивш чирак в Галац - Димитър - Димитричко: „Този свят… трябва да се продава, не да се поправя”. Такива нямат милост за нищо. Но има и други, като Божил. Той  зарязва имота си за делото.

Писателят разкрива истинското лице на поборника Иван Арабаджията, който с патилата си на прост арабаджия, се доближава до Захарий Стоянов с неговите „Записки…”. И в Народното събрание го викат, но той признава само едно - Великото, на Оборище. Защото „Въшки са плъпнали по снагите ни, същински партии са - проплаква Арабаджията. - Насмучат ли се, по-тежки стават, по-удобни за трепане”. Разочарование от несбъдналата се мечта. Като днешното Ново време. Все пазарлъци за заслуги. И пита: „Къде е Васил, да ни види?”. Описва се всичко, което става по българската земя. Щото „стореното от нас потъна в кесии и каси”.

„Пътникът” като главен герой къде не преброжда - стига до Франция и Русия, но все на своята земя българска остава. Завинаги.

Път и песен. Добре е изпял своето Марко Марков. Цяла борческа епоха е вкарал в една книга. Затова са и тези събрани съчинения, че написаното да не потъне в нищото. Защото никой няма да му каже „благодаря!”. Няма! Кой какъв е бил, ще го отвее вятърът. А българинът се ражда с вярата за доброто. Сякаш е съновидение на извървян път. Чий сън? На главния герой, или на самия живот на автора. И писателят е уловил  живота на времето и на борческия дух. С народния говорим език - кратък,точен, метафоричен. В неразривно единство се съчетават родолюбието, упорството и дарбата. Романът е ореолът в творчеството на Марко Марков, ако не на целия му живот.

Сборникът „Съратниците” сглобява 26 есеистични очерка за най-известните съзаклятници на Дякона Левски, станали легенда в нашата историография, а някои и позабравени.

Марко Марков ги изважда от сянката на времето и веднага показва обобщеният им образ като акцент: Генчо Джумайов - учителят; Иван Арабаджията - най-верният; Мария Ганева -  създателката на светлина с ушиването на двете знамена на Карловския революционен комитет;  Искрю Мачев - светлият; поп Грую Бански - пламенният; Ангел Кънчев - обаятелният; Димитър Матевски - народният; Иван Соколов - неспокойният; Георги Данчов - зографинът; д-р Рашко Петров - загадъчният; Петър Горанов - енергичният; Никола Ръжанков - сахатчията; Георги Ангелиев - непокорният; Никола Цвятков - последният спътник;  Найден поп Стоянов - ораторът; Григор Божков - нежният; Марин Поплуканов - достойният; Братя Търневи - мъдрите и яростните; Ганчо поп Николов - скромният; Сава Младенов - безукорният; Иван Драсов - неукротимият; Саво поп Евстатиев - зрящият. Не пропуска и вредителите на Делото: Димитър Общи - самонадеяният, Анастас Попхинов - недисциплинираният и поп Кръстю - предателят.

За да очертае най-вярно тяхното лице, Марко Марков проучва спомени на поборници, публикации, документи, включително и турски, сведения на Захарий Стоянов и Иван Вазов, на  историка на Априлското въстание Димитър Страшимиров, на летописеца от Ловеч д-р Парашкев Стоянов,  на историка на Панагюрище Петър Карапетров, на изследователя Гено Иванов, на историка на Пирдоп - Методи Стоянов и на летописеца на Клисура - Христо Попов.

Така авторът попълва с нови факти и сведения непълните биографии на съратниците и възвисява забравените герои, че да ценим и пиедесталите, които крепят „висотата”.

Повестта „Оръжие за всички времена” отразява времето на Септемврийското въстание през 1923-а година. Главната идея е да се докаже как в това мътно време „мъртвите…са по-живи от живите” и как живите „понякога са по-мъртви от мъртвите”.

Младшият следовател Продан Ташев  моли Прокурора на Пловдивския областен военен съд да бъде освободен от заеманата длъжност не като отказ от дълга към Отечеството, а поради обстоятелствата, които писателят Марко Марков епистоларно разкрива чрез драмата на главния герой на повестта - Генчо Динчов Джумайов. Съратникът на Левски и на стари години повдига бунт през кървавия Септември в село Елешница. Драма и на следователя, който трябва да го арестува и под стража да го закара в Пловдив.

С тази задача Продан е подложен на морално изпитание при спомена как преди това с прокурора са усмирявали въстаналите села, а сега им търсят сметка за бунта. Отгоре на всичко на поборника Джумайов е спряна и малката пенсийка.

Това е критика на безропотното послушание по системата на субординацията - отгоре надолу. Но и най-горният в йерархията е послушен. На кого? Не на съвестта си, а на забогатяването, на парата, на заеманата длъжност.

Повест и за поникването от една и съща пръст на ядливи и отровни гъби. Като хората.

Бащата на Продан е бил честен офицер. Затова е получил рана в гърба и синът остава сирак. Това буди дълбок размисъл у следователя какво оръжие му е дадено чрез книгите в библиотеката на този наглед прост селянин Генчо. Проглежда с книгата.Тя „сочи какъв да бъдеш и какъв - не!”. От разказа на стария поборник разбира и несправедливостта на правосъдието, което не вижда обикновения човек. Осъзнава, че всеки дръзнал „да арестува живот” е престъпник -  пише в писмото до прокурора следователят, обвинявайки обществото  и себе си.

От повестта става ясно кое е оръжието на всички времена - словото, делото на Апостола, историческата памет. И жената - като светилище за продължаване на рода на борците за свобода. Оръжие, което никога не трябва да изпускаме, дори разпънати на Христовия кръст. Като завет и на Априлци.

След историческата тематика стигаме до съвремието с криминалния роман „Убийството във вила „Бор”.

Сюжетът е изграден с герои от най-познатата сфера на Марко Марков - журналистиката, която в много случаи е и разследваща. Това му позволява да разгръща фабулата на романа с лекота.

Разследва се любовна следа с многоъгълници, завършила с човешки труп. Където сълзата на сътворяването е сърдечният мускул на събитията. И трагедия на несбъдналия се човек.

Защо любовна следа? Защото любовта сътворява човека и живота му като битие и творчество.

Разказът се води от детектива Станоев, който „открива, но не наказва”. Навсякъде със своя шофьор лейтенант Друмев. Те на повикване през нощта тръгват на разследване на произшествието.  Съдебният лекар Теофилов установява смъртта на млада жена, стажант-журналистката Марина Милкова Дочева. С нея изневерява на съпругата си спортният журналист на вестник „Зов” - Ангелов. По следите на уликите се установява, че Ангелова е убила по-красивата съперничка.

Характеристиката на героите е достоверна. Вглъбено е разкрит техния душевен свят. Стига се до изводът, че не прекият изпълнител е убиецът, а системата - тръбяща чист морал, зад паравана на тайното, прикрито и непреследвано сводничество с компромис на съвестта.

С епистоларния стил в повечето съчинения, Марко Марков постига изповедност, внушава достоверност в поведението на своите герои. Това несъмнено е негова сполука, печели доверието на читателя.

Размислите и изреченията в том V са протуберанси на умъдрената мисъл - вечерни маркери и утринни покаяния, мечта на звездите и тъга на земята. Явяват се и като етап в творческия път на Марко Марков. Отзвук на душата при Новия Милениум, когато възникват условията за сравняване и преосмисляне на миналото и настоящето, като изгражда кемерен мост между двете епохи - зрелият болшевизъм и новия разбойнически капитализъм. Дълбок размисъл върху съкровения и съкрушени идеали. Те са повече философия на битието и политиката - импресии, сентенции и афоризми, за осмисляне на хубостта, доброто и злото. Впрягане на творческия дух в гребена на светлината. За да освети своя и нашия ден.

Примерите са безброй:

Родопската песен е звънлив слънчев лъч, пречупен от сълза в очите на момиче, тънко като елица.

Хвойна. Тук аз чувам не само своите мисли, но и чувствата си.

Феноменално: с едната ръка краде, с другата ръкопляска.

Короната никога не знае какво й кроят корените.

Тръгна по лошия път, който го изведе до върховете на обществото.

Той е публична личност - краде пред очите на цял един народ.

Изкуството не може да промени живота, възможно е обаче да промени човека.

Изкуството служи не на човека, а на душата. Затова в повечето случаи е трудно разбираемо.

Скритата рана боли повече от откритата.

Злото обикновено се крие между две добрини.

Ласката стопля и камъка.

Изкуството ни прави по-състрадателни.

Литературата е живот, но е повече от живота, който авторът и героите му живеят.

Критикът, сигурен съм, не трябва да сравнява. А как тогава ще оценява?

Да критикуваш поезия е все едно да критикуваш песента на птица.

Истинската поезия е в прозата на живота.

Първа длъжност на българския писател - да обича България и българите.

Отъпканият път не води далеч.

Случват се и повторения и варианти на вече казано, но може би е неизбежно сред 12,000 в том от 600 страници.

Това са кратките коментари за отделните творби. Пълното осмисляне на приноса на Марко Марков в развитието на българската литература всред цялата наша книжнина е дело на предстоящи историци.

Той само е лечител на кървящата рана за истинска свобода. Негова отлика, своеобразие и сполука в историографията на България.