Печо Господинов

В общия хор от поздравления и сърадвания, които културна България така задушевно засвидетелства на проф. д-р Асен Златаров по случай неговата 25-годишна научна, литературна и обществена дейност, на мнозина може би ще се види странна мисълта, че и поробените българи му дължат сърдечна благодарност.

Всъщност, много естествено е, че и те, наред със свободните българи, са очаровани от учения, от хармоничното съчетание у него на поета и общественика, от нравствената сила и борческия дух на гражданина и човека.

Върховете, до които Асен Златаров се е домогнал, белоснежните висини на истината, красотата и добротворството, очарованието и магията на личността му - това са тихи победи на българския творчески дух.

В деня, когато се чества културтрегера и учения, българите от поробените покрайнини, в лицето на юбиляра вседушно и искрено поздравяват своя близък приятел и бореца за националната им доброчестина.

В годините на българския траур, когато шовинистическата мъст и кървавата омраза на българските поробители празнуваха пировската си победа с обсебването на Западните покрайнини, Добруджа и Тракия, д-р Асен Златаров написа в социалистическия в. „Трибуна” знаменателните думи:

„Великото нещастие, което сполетя родината, събужда най-съкровеното в душата - образът на вечната неразрушима Правда, която е оцелявала и сред арените, и сред костера на нетърпимостта, и сред веригите на каторги и крепости, и сред ятаганите на насилника, и сред перфидността на фанариотите.”

„Българи, да бъдем горди!” - се провикна той, защото - ще прибавим ние - историята не познава нито един народ с накърнена национална гордост, който да не е дочакал дена на своето освобождение, тържеството на поруганата Правда.

Мястото не ни позволява да се спираме подробно върху извънредно интересната статия на Асен Златаров „Десет години репарационно робство” - една обща и изобличителна филипика срещу фалшивата обществена съвест на културна Европа.

В нея ученият констатира и с факти на ръка доказва, че хроническият глад е завладял България. „Ние можем да плащаме - казва се по-нататък - само при едно условие: да не си дояждаме, да гинем всеки ден от недостиг на средства за минимално съществуване”.

В „Проблемата на малцинствата” д-р Асен Златаров, след като аргументирано подчертава мисълта, че народите никога не се мразят, пише: „Чувството за национална принадлежност, чувството за майчин език, са вековни унаследени придобития за съзнанието на хората и съставят праоснова за техния морал, за тяхното усещане като хора.”

И наистина, когато човек е лишен от свобода на духа, животът му е тъмен и нерадостен. Затова малцинственият въпрос не е само държавно-правен, но и човешки.

Асен Златаров вярва в идните дни, когато националното потисничество ще бъде горчив спомен, както днес религиозната нетърпимост е само спомен.

Но той е учен. Илюзиите, ненаситен глад за сърцето, не могат да удовлетворят борческия му дух.

Затова ние го виждаме образец на общественото поле и ревностен закрилник не само на икономически потиснатите, но защитник на национално поробените.

Като българин, естествено, той се застъпва най-енергично за българите, останали под чуждо иго.

Горещ поклонник на Жан Жорес, той би могъл да каже за себе си неговите думи: „Малкото интернационализъм отдалечава от родината, многото интернационализъм привързва към нея, малкото патриотизъм отдалечава от интернационала, много патриотизъм сближава с него.”

За д-р Асен Златаров службата пред народа е върховна повеля, изпълнение на граждански и човешки дълг. За всичко това поробените не може да не му благодарят.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 4, 6.03.1932 г.