ЗРЕЕЩА ЗЕМЯ
Из „Сто работни вола” (1963)
ИМЕТО НА ДЯДО
Разтварям листовете пожълтели,
с които дядо някога е плащал
огромните си данъци на царя,
на пристава,
на кмета,
на пъдаря.
С кори дебели, данъчната книга
тежи като ръждясала монета,
не прилича
на малките ми цветни стихосбирки.
И с твърдите й страници разлистям
годините
една след друга.
О, бедният ми неграмотен дядо!
Отдавна времето е заличило
на царското правителство печата
и цифрите, написани красиво
и подписа на бирника,
и черното като смола
мастило.
Останал
на дядо само палеца напукан,
с такава сила и с такава мъка
натиснат в ъгъла на всеки лист,
че той се е набръчкал…
И нищо друго. Даже
името му няма.
Но аз ще ви го кажа.
Четливо ще го пиша
под всяка своя песен,
догдето го запомните.
ПЧЕЛИТЕ
Исках тайната им да узная,
с най-доброто чувство на поет
да надникна в тъмната им стая,
гдето правят сладкия си мед.
Чудни мисли изведнъж ме взеха.
Не усетих как се вдъхнових
и облякох бялата си дреха
и с нектар лицето си измих.
Кошера внимателно разтворих
и в сиянието на деня
аз видях на питите отгоре
как една пчеличка прозвъня.
Пчелният рояк запя тревожно.
Вдигна се. Пчела ме нарани
с остро жило. Беше невъзможно
да остана. Сгуших се встрани.
Седнах и до вечерта пчелите
кошера си пазеха добре.
Никой скъпоценните им пити
да не види, да не разбере
тайната, която ще оставят
само на потомството си те:
от цветята сладък мед да правят
и наоколо тревата да расте.
ПО СЕНОКОС
По наклона скрибуцаше
моята тежка кола -
и отгдето минавах,
дъха на косени ливади
се разнасяше чак
до големите
полски села.
Хоризонта гореше навред.
Наближаваше пладне.
Аз откарвах сено.
По шосето се движех едвам.
Все по края вървях…
Прелетяваха с гръм камиони
и тревожно ми свиреха. Даже оттам
с бързината си искаха
да ме прогонят.
Но когато се спуснах
до малката синя река
и по топлите камъни
звънна колата ми проста,
камион ме посрещна
и махна шофьорът с ръка
да вървя,
преди него да мина по моста.
Развълнувах се.
Гордост изпълни сърцето ми пак.
Аз не бях
по широките пътища пътник излишен
и застанал след туй на реката до стръмния бряг,
позволих на шофьора
сеното ми да помирише.
СОБСТВЕНИК
Аз умрях със добрите си бели волове,
подковани с големи железни подкови,
дето носеха моята селска съдба.
Аз умрях с тишината на малките ниви,
като гроб заградени с дървета бодливи,
дето висеше писаната ми торба.
Аз умрях с песента на кавалите стари,
по гори, по седенки, по стръмни чукари
дето пееха някога с моята скръб.
Аз умрях ненадейно с цветята нетрайни…
Притъмня изведнъж. Сред полята безкрайни
силен вятър събори последния дъб.
И сърцето ми вече не биеше, братя.
Аз умрях, уморен като късното лято
и засипан от своите дребни звезди.
Но тогаз не погребахте вие мъртвеца
и когато видях на зората венеца,
сред очите ми белия ден се роди.
И петлите на моето село запяха,
както винаги, силно, задружно… Блестяха
гребените им червени в зори.
ПТИЦАТА
Чуй, бурята ечи сърдита.
На вятъра теслата реже
и цялата земя е свита
в студени, съдбоносни мрежи.
Градушката сега убива.
Небето мълния разсече
и ти, уплашена и сива,
не можеш да избягаш вече.
Летиш над пропасти отвесни…
Ще паднеш някъде убита
и слънцето, когато блесне,
за тебе с мъка ще ме пита.
Ела, да ти спася крилата.
След малко бурята ще мине.
Тогаз лети над равнината,
над ябълковите градини…
Ела! Не се плаши от мене.
Дърветата пищят и страдат,
че тъмен облак ги засени
и с трясък мълниите падат.
Гнездото ти е разрушено,
но ти си длъжна да живееш.
Остане ли дърво зелено,
да идеш там и да запееш!
НОЩИ
Децата си не съм оставил
без дом и бащина закрила
и в нивите на таз могила
все още къщата ми се белее.
Край нея селските пастири
минават вечер
и коне
по пътя плавно галопират
и носят лунните ми нощи
в големите си
топли гриви.
Ах, нощите ми тъй красиви!
Земята,
влюбена,
разкошна,
лежи на моите колене
и в тишината полунощна
аз гледам
зреещите ниви
и чувам стихове…
ЦАРЕВИЦАТА
Тя не е от царски произход.
Селянка е
стройна, светлокоса
и под звездния ми небосвод,
спала с дрехите си росни,
все шуми…Косите си плете
царевицата -
жена любима -
и по равна Тракия расте,
откогато бедни хора има.
Царевицата е пак при мен.
Пролетните празници видяла,
тя е тук.
Посреща моя ден,
моите несгоди преживяла…
Царевице,
хубавице мила,
сочно е стъблото ти и пак
все по два мамула си родила
и косата ти като байрак
се развява…
Ти не си узряла.
Кършат ветровете вечни
твоето зелено тяло
и зърната ти са млечни.
НИВА
Стовариха цимент,
желязо и машини
на нивата ми равна,
плодородна,
тиха.
Изпълниха я с тухли,
камъни и пясък
и с букови дървета
къща построиха.
Тъй бързо стана всичко!
Пръстта сега изсъхва.
Работници копаят,
да стигнат здрава почва.
Аз минавам често
край тях по всяко време.
Спирам се и сядам
под слънцето.
И търся някогашните си песни…
Отсякоха черницата дебела
и сложиха табела,
че влизането на лица
без работа е забранено,
и там, където бялата ми риза
по пладне се белееше самотна,
издигнато е знамето червено.
И нямам вече минало.
И нямам вече нива.
Но ти, която храниш
векове народа,
завинаги оставаш на старото си място.
На твоята земя
сега строят завода.
Машините, които
сме купили със хляба,
ще пеят някой ден.
Полето ще мирише
на цъфнали треви
и друг поет ще дойде
по-хубави от мойте
песни да напише.
***
Нощем тъмнината ме притиска.
Много черни сенки съм видял
и съборих къщата си ниска,
гдето бях за хората умрял.
Построих си жилището бяло
със красиви стъклени врати
и в едно голямо огледало
всяка сутрин слънцето блести.
Искам всички сенки да забравя.
Да забравя облачния ден.
Черните си дрехи да оставя,
да е светло винаги пред мен.
И сред този ден, където рано
хората изправят рамене,
ако трябва каруцар да стана,
аз ще карам белите коне.
ВСЕКИДНЕВИЕ
Жените пак на работа отиват
и вместо сенките им
подир тях вървят
козичките им бели…
И пак до камъка,
където е написано
с големи, черни букви:
„Забранявам пасането на козите” -
излиза горският
в зелената си униформа.
Той сяда върху камъка,
спокоен като горски цар,
и селянките не минават
през гората…
Ах, колко лесно е на горския
да пази шумата
и сенките студени!
Орел над него
ако се извие,
ще вдигне пушката си
и ще го убие…
С пера орлови ще накичи
фуражката си
като победител.
А моята работна песен
вдъхновението си
ще търси
и пак ще си припомня
как мама някога тъчеше
на простия си дървен стан…
Ще чуя нейните въздишки,
че трудно се тъче платно
с големи, ярки цветове,
когато нишките се късат.
ЖЕЛАНИЕ
Аз имам силна гроздова ракия.
Герданът й като звездите свети,
но сам не искам тази нощ да пия.
Елате да празнуваме, поети,
че селската ми пролет днес настана,
събуди с аромата си пчелите,
изчисти облаците над Балкана
и стопли ручеите гласовити.
Елате мъдри, като светлината,
и здрави, като планините наши!
Елате с песните си и луната
огледали се в пълните ни чаши,
най-груб ще бъда между вас тогава,
но сянката ми няма да засени
челата ви и ранната ви слава
и няма да скучаете при мене…
В градината ми славеи ще пеят,
разкъсали невидимите мрежи
на миналото. И звезди ще греят,
изпълнили очите ни с копнежи…
ИЗОСТАВЕНИЯТ КЛАДЕНЕЦ
Навеждам се над кладенеца тъмен.
Въжето се е скъсало отдавна
и кофата е паднала дълбоко.
Навеждам се над кладенеца тъмен,
където мойта някогашна мъка
въртеше през деня чекръка,
коня ми да не остане жаден…
Как бързо всичко се променя!
На фронта коня ми убиха,
а жив ездачът му остана
и мъртвите неща
все още
в сърцето ми живеят…
Сега при кладенеца изоставен
аз викам спомените си далечни.
Викам.
И чувам как водата се надига.
Тя мокри вече твърдата ми длан
и може би след малко ще избухне
сред моето поле
един фонтан.
СЪРЦЕТО НА ДИНЯТА
Тя реже на двадесет резени равни
голямата диня,
че стомните сме пресушили
и жадни сред сухата нива,
сега звеноводката
сме обградили.
Чернеят се угарите изгорели.
Залепват ни ризите.
Обед минава…
Мълчим от горещия ден премалели
и своя дял всеки поред получава.
Остава сърцето на динята неподелено.
Държи го девойката.
Сока изтича
и мокри ръцете й. Толкоз червено,
дали на сърцето й то не прилича!
И него ли трябва
на резени равни
сега да разкъсваме,
сладко и нежно?
И него ли, селяни?
Аз се отказвам,
че двадесет души сме ний,
а сърце се не реже.
ПО РОЗОБЕР
Беше хубаво селото вчера
и сред розовите му градини
при берачките спрях да почина,
и честитих им аз розобера.
- Хей, защо не запееш, поете? -
се провикнаха дружно жените.
- На живота ни все по следите
докога ще вървиш през полето?
И възпях на момите ръцете,
дето знаяха как да прегръщат
и от къра когато се връщат,
да забождат в косите си цвете.
А една от берачките млади
ме целуна след туй за раздяла
и от своята кошница бяла
най-червената роза ми даде.
ДЪРВЕНАТА КОЛА
Ти от сътворението на света
на небето ни си очертана,
да те виждаме в съня си през нощта
и в зори, събудим ли се рано.
Украсена от жените ни с венци
носеше ни радостта, брашното
и през лятото, сред звъннали щурци,
носеше на селото сеното…
Но заоблачи се ясния ти ден.
Духна силен вятър. От колата
паднаха венците. Беше омърсен
твоя хляб, свещен като земята.
Остаряла, като стария Балкан,
с ритли, от скръбта ти разлюляни,
взеха те от слънчевия ти харман,
за да носиш мъртви партизани…
Мраморният камък не тежи така,
нито корабът на гроздобера,
нито пясъкът на сухата река,
нито хлябът, нито пръстта черна…
Със проядена от червеите ос,
тежкия товар едвам крепеше,
плачеше по пътищата. Бос
селянинът подир теб вървеше.
Ала счупи се големия хомот
и воловете освободиха
яките си вратове, облени в пот,
и с вода студена се напиха.
Стъпиха на жилавите си крака
и побягнаха да не отнемат
блясъка на сребърните им рога.
Да не влязът никога в ярема.
Да не влачат кървавата си кола
Своите стопани да забравят
и камшици в плодородните поля
от опашките им да не правят.
ТРАКТОРИСТ
Като черен облак в равнината
чезнеше гората всеки час.
Късаха се корени. Земята
с мъка се премяташе тогаз.
Падаха дърветата прогнили,
пълни с нощни птици и оси.
Срутваха се тъмните могили
и не можеше да ги спаси
никой. Пролетната вечер само,
като тих и замечтан поет,
идваше с небето си голямо
тишина да въдвори навред…
Селото заспиваше далече.
Зад баира бялата луна
бавно се показваше и вече
нощната тракийска тишина
ставаше така дълбока, чиста,
че, отпуснал тръпнещи ръце,
можеше да чуе тракториста
звуците на своето сърце.
НАЧАЛОТО
Буря над прашните пътища мина
и разпокъса на гладния паяк
гъстите мрежи, с които бе хванал
хиляди малки тракийски светулки…
Вашата тъжна слугиня остана
да разполага в голямата къща.
Светна лицето й като икона
и господари тя нямаше вече.
Бяхте избягали вие внезапно,
без да закусите в ранното утро,
без да си вземете с някого сбогом
и на слугинята без да платите.
Ах, дързостта на момичето бедно!
Като хамбар гардероба отключи
и пред голямото ви огледало
синя копринена рокля облече.
Среса косите си дълги и черни.
Напарфюмира се. Златни гердани
сложи на своята розова шия
и на полето излезе тогава
братята си да посрещне от село…
И появиха се те в хоризонта,
там, откъдето изгряваше слънцето.
Тя ги здрависа. В града ги въведе,
като царица в дворците си бели…
Жълтите дюли тогава узряха
и като млад и забравен затворник
в бъчвите си, необистрено още,
виното своите обръчи скъса
и се разля,
зашумяло от младост.
НАЙ-КРАСИВАТА ДЕВОЙКА
Тя всяка сутрин идваше в полето
вода и хляб да донесе от село
на тракториста. В блока неусетно
пристигаше. Лицето си привела,
по грапавите пътища вървеше
усмихната, под върховете снежни
и сянка нямаше, защото беше
дори от пеперудите по-нежна.
На блузата й сребърните гънки
потръпваха…Не спал и непочинал,
тогава тракториста с тежки стъпки
отиваше при нея, млад и силен.
Тя беше толкова добра и чиста
сред угарите черни като цвете
и момъкът преди да я здрависа,
измиваше си винаги ръцете.
ПОЧИВЕН ДЕН
Аз не се събудих рано.
Искам днеска да почина.
В къщата си да остана
и да си налея вино
в сребърната чаша, дето
само в празници големи
ми е топлила ръцете,
груби като чернозема.
Не осъмнах сред нивята,
но недейте мисли вие,
че без мене силен вятър
ще се вдигне, ще убие
кротките ми чучулиги,
че когато вино пия,
с гръм внезапно ще пристигне
черен облак, зла стихия…
Няма да се свърши, хора,
хляба в селските ни къщи
и в полята ни просторни
няма грозен и намръщен
чифликчията да седне.
Няма! Не бъдете смешни.
Аз оставих слънчогледа
слънцето ми да посрещне.
ДЕНЯТ НА МОИТЕ ПЕСНИ
Когато пиша селските си песни,
денят е слънчев. Светло е на двора.
Черницата шуми… Унесен,
прозорецът си бързам да разтворя.
Цветята с нежен поглед ме обгръщат,
с прашец посипват твърдите ми длани
и виждам подранили как се връщат
гугутките в дома като стопени.
Протяга сенките си планината
и става тихо. Утринната влага
трепти по гроздовете на лозата
и песента от моя дом не бяга…
Тогаз не идва никой да ми пречи.
Не може нищо лошо да се случи.
Деца шумят сред селото и вече
не лае на съседа злото куче.
НАЧАЛОТО НА ЖИВОТА
Тя пееше. Гласът й като струна
потръпваше над пътищата бели.
След туй се спря. Задъхана, целуна
съпруга си по мургавото чело.
От пролетното слънце заблестяла,
тя искаше да ражда, да обича.
Мъжът притисна топлото й тяло
в ръцете си. Косата й накичи
с цветя червени. Двамата горяха
от младостта си. Бяха тъй красиви
и хората след малко ги видяха
как тръгнаха през цъфналите ниви.
И никой любовта им не осъди,
а почнаха задружно да предричат
след девет месеца какво ще бъде
детето им - момче или момиче?
ЧЕРНИЧЕВАТА БЪЧВА
Само тя
от миналото ми остана.
Само тя.
Черничевата
празна бъчва.
Аз исках да я подаря
на някого
но никой
бъчвата ми не желаеше…
И дълго тя стоя на двора,
на гръмотевиците
ехото събрала.
Сега
децата я търкалят
по пътя.
Аз гледам
как, изпусната,
лети
надолу,
по стръмното.
След малко
тя ще се удари
о камъните с трясък,
ще рухнат
обръчите й железни
и
освободената й сила
по пладне
тишината
ще разтърси,
ще събуди старците,
които спят
под сенките
и младостта си
пак сънуват.
СЪБРАНИЕ
Те сядат на коравите столове
един до друг.
Мъжете и жените
с петдесет дълбоки бръчки.
Един до друг,
тъй както сядат на трапезата
и на полето както работят.
Един до друг.
Певицата по радиото пей
старинни песни…
Какво ли друго може тя да прави,
когато е далеч от мойто село!
Мъжете и жените
с петдесет дълбоки бръчки
стоят притихнали пред мене
и прав съм аз
да мога бръчките им да чета,
да виждам
лицата им,
очите им,
човешката им дружба.
И страх ме е, че тези хора остаряват,
че вече са безсилни
да изпълнят
една голяма стая.
И страх ме е,
че повече са празните столове,
че мястото на младите е тъмно…
И на кого таз вечер ще говоря!
На тези ли, които си отиват,
които искат вече да почиват,
а няма кой да ги смени
и трябва пак за работа
да им говоря.
Аз гледам хората
и те ме гледат
и мислите ми са отгатнали…
Готов съм да им кажа:
- Селяни, идете си!
Но в дъното вратата се разтваря.
Светват лампите като звезди
през тъмен облак
и под тях пристъпва
звеноводката Ирина
с бебето си.
О, знаете ли как звънят
пчелите
в кошера, когато се завръща
златната царица!
Знаете ли?
Замирисва на поле,
на пролет,
на човешко мляко
и на мойто село.
Младата красива майка
сяда срещу мене.
Плаче бебето й.
Тя го кърми…
А певицата все още пее
някогашни песни.
И виждам аз,
че хората не са тъй стари.
Усмихвам се и казвам:
- Спрете радиото!
Да започваме, другари!
ДЪЖД
Аз знам къде са нужни дъждовете.
Един далечен облак приближава
градините и нивите, където
е станала земята по-корава.
И първата дъждовна капка пада,
заравя се в пръстта. На прясна влага
мирише. Над зелените ливади
към селището гълъбите бягат…
Започва да вали. Не сте видели
вий дъжд такъв! Светкавици раздират
небето и лицата посивели
на хората обливат с блясък. Спира
в полето работата и дъгата
открива цветовете си. Далече
дъждът се е преместил, в тишината,
където с песни го посрещат вече…
Тогава знаят, че ще има жито
и радостни към село си отиват
измокрените селяни, които
най-малко през годината почиват.
СИНЪТ НА ЖЪТВАРЯ
Играе синът на жътваря
с една пеперуда. Изгаря
и в летния ден се съблича
да може по-бързо да тича
и своето детство да носи
по-лесно. Краката му боси
потъват в стърнището. Пада
и сноп като конче възсяда.
Но там неусетно заспива
и никой в голямата нива
не знае къде се е спряло
детето, къде е заспало…
Жътварите тръгват задружно
сега да го търсят. Събуждат
с тревогата си равнината
и ето: сред знойното лято
жътваря върви през нивята;
блести като статуя златна
и сам до гърдите си топли
притиска детето и снопа.
УЧЕНИКЪТ
Ученикът по пеене имаше двойка.
Колко тъжно му беше, че татко и мама
тежки думи си казваха и поотделно
трудодните си пишеха…
Някой скъса на детството златната люлка
и прогони светулките и тишината.
Някой смачка с юмрука си малкото цвете
и гнездото на птичката някой събори.
А добрият учител не знаеше нищо…
Една вечер към тъмната къща закрачи
и родителите на детето попита:
- Защо вашия син в час по пеене плаче?
ВОДАТА
Чакахме те като свободата
и щом по улиците се разля
и твоите чешми потекоха,
достъпни като въздуха за всички,
ний плакахме от радост.
Но ето, че най-алчните се появиха.
Те искаха да те обсебят,
да миеш дворовете им
като слугиня.
Тогава трябваше да те запазим
достъпна като въздуха за всички,
на тази улица,
където
конете уморени цвилят,
усетили дъха ти.
КАНАДСКИ ТОПОЛИ
Шумят канадските тополи
и топла нощ над село пада.
О, тези чужденки
какво ли
говорят още на площада?
Над тях блести като витрина
небето с накити чудесни
и побелялата градина
зора е сякаш…Колко песни
донесе вятърът и вече
дойдоха българските птички
и пролетта навред облече
тополите в зелени рокли…
И като селянки, доволни
от новите си дрехи, на площада
шумят канадските тополи,
забравили дори Канада.
КРАЯТ НА ГОДИНАТА
Приятелите ми
и слънцето
видяха
как съм работил
през цялата година.
И сега,
когато се измина
част от времето,
което все ни предстои,
преброявам дните си
като скъперник,
дните си на сто места записани
в тетрадките
на звеновода.
От годината ми
един ден се губи…
Един ден.
Върху пръстена на касиера
светлия ми ден блести…
Светлия ми ден, откраднат.
И го крие касиерът,
чеше си косата гъста
и мълчи напарфюмиран…
Дай ми го!
Ще ти отрежа пръста!
НИЕ
Ний си останахме селяни.
Спали сме в шумата
и на снега сме лежали.
Бавно вървим.
Разговаряме
твърдо и кратко
и по челата ни
едрата пот се търкаля.
Още сме там, дето бяха
дедите ни вчера,
дето, извикаш ли -
ехото ти се обажда.
Още сме там
и добра е земята ни черна,
като жените ни мургави,
сеем ли - ражда.
Още сме там
дето брули от всички посоки
вятърът
и покрай пътищата каменисти,
в нашите ниви останаха,
бели и чисти,
на партизаните
паметниците високи.
Няма за никъде ний да пътуваме
и при децата си в къщи замръкваме…
Чупим с ръцете си
хлябовете белокори
и се въртят
край земята ни
спътници и метеори.
СВЕТУЛКАТА
По мръкнало дойдохме с камиона
и влязохме в театъра последни,
където ни посочиха балкона
и ние на местата си да седнем.
Ах, колко трудно беше да се мине
през хората, отдясно и отляво
ни гледаха, по ризите ни сини
усетили, че идваме направо
от нивите. Говореха открито
за лятото очаквано от всички.
И там, далеч от зреещото жито,
за жътвата не мислехме самички.
Но седнахме на първата редица.
Отпуснахме се тежки, уморени
и лампите като горещи птици
огряваха лицата ни смутени.
И вече никой дума не прошепна…
Когато загасиха светлината,
една светулка ненадейно трепна,
случайно с нас дошла от равнината.
Над публиката мина много ниско,
след туй се вдигна,
надалеч отиде…
Избухна смях и младата артистка
изви гримираното си лице да види
светулката.
ЮБИЛЕЯТ НА МАМА
През април е
шестдесетгодишния ти юбилей.
През април,
гората елхова когато пей.
Гората елхова,
където са се крили
свободата
и сърните,
от хора и от кучета
подгонени.
Гората елхова.
Това е твоята заслуга, мамо,
и на другите жени от мойто село.
Аз помня как сте я садили
и още дълго, дълго ще садите
елхи и борчета,
догдето
зелени станат
планините.
О, малко ли е туй за тебе!
Че ти за шестдесет години
една гора си насадила
и мене си родила…
Но никой няма да празнува, мамо,
големия ти юбилей.
Над Средногорието само
два черни облака
ще се ударят
като два неудържими бика.
Ще рукне дъжд. Река могъща
извора си ще повика
и светкавицата ще огрей
гората елхова
и горската ни къща.
ФЕНЕРЧЕТО
В ония нощи,
тъмни
и студени,
едно фенерче
ти ми подари,
едно фенерче -
купено от панаира
с последните пари.
Ти знаеш, че само
светлината не умира,
че нощем
пеперудите събира
прозорецът,
когато свети…
Мамо,
фенерчето
в ръцете ми гори
до днес
и в тази тъмна
октомврийска нощ
аз пак се връщам отдалече…
С фенерчето
ще вляза у дома,
ще осветя
лицето ти на двора
като месец нов.
ПЛАЧУЩА ВЪРБА
Земята
как те е създала
толкоз тъжна?
Земята българска - родила
и розата красавица,
и мака,
и здравия хайдушки дрян.
Не си ли ти най-хубавия образ
на тъгата?
Не си ли ти изплаканите сълзи
на три синджира роби?
Кажи ми, кой ти даде
толкоз тъжно име
и винаги ли ти ще плачеш
до езерото,
светнало като небе?
Вдигни си клоните най-сетне!
Виж, селските жени минават
по улицата за пазара,
донесли плодородието
на земята.
Вдигни си клоните!
Не ме затрупвай с листата си,
измокрени
от сълзи.
Вдигни си клоните!
Не мога да те удържа
на рамото си,
мамо.
ПЪЛНОЛУНИЕ
Аз намерих отговор на всичко
и сърцето ми е пълно
с градини цъфнали и птици,
и нови образи на хора,
които често споменават
с любов
човешкото ми име.
И пълнолуние ще има
довечера над мойто село,
замръкнало като овчар
самичко нейде в планината…
Тогаз жена ми ще накичи
децата ми с червени рози
и мама,
тиха,
подмладена,
ще тръгне с чехлите си прости
по пътя светъл към хармана.
И там възглавници от слама
ще бъдат сложени за всички
приятели
и скъпи хора,
оная песен да им кажа,
която някога не можах
без грижите им
да напиша.
