Весела Люцканова

Поредната вечер.

Все същото.

- Прибира се! - извика към кухнята, където майка му приготвяше вечерята, не искаше той да я завари там, а и тя не искаше и побърза да я напусне.

Бършеше нервно ръце в престилката си, после отмахна с пръсти падналия кичур коса пред лицето си и още в антрето запита почти безмълвно:

- Как е?

- Все същото - въздъхна големият син, а малкият се появи изневиделица и се улови за крака на брат си, усетил тревогата им, приклекна, за да стане невидим и погледна със страх лицата им.

Жената намери сили да му се усмихне, макар и измъчено и да каже:

- Приберете се в стаята си! И двамата. И се заключете!

- Този път не - изправи се решително до нея големият, а малкият без да го пуска се изправи и той до него. - Вече съм достатъчно голям и мога да те… - не успя да довърши, че може и да я защити, тя го пресече категорично със своето внезапно изстреляно „не”, а очите й, вперени в отворената вече врата на апартамента, се окръглиха от ужас.

Мъжът й се опря с разперени ръце на дървената рамка, за да не падне. Не очакваше да ги види и тримата още в антрето. Загледа се в синовете си, бяха като защитна стена пред жена му. Спря очи върху малкия, та той нямаше още шест, беше му слабост, ама сега явно  подкокоросан от вечно противопоставящия му се батко или от благоверната… погледна над раменете им към нея, върна погледа си към детето и процеди през зъби, направо изсъска:

- И ти ли, Бруте! Не го очаквах и от теб! - и пристъпи застрашително само крачка, а то се прилепи плътно до големия и обхвана с ръце кръста му като сплете здраво пръсти около него, но разтрепераните му устни издадоха страха му. - Не бой се де, ти не си виновен, зная, май само ти ме обичаш в това семейство - изфъфли го неразбрано, напразно се опита да му се усмихне, получи се някаква гримаса  и залитна внезапно, изоставил опората на рамката, ала успя да се задържа на краката си и да погледне над малкия отново към жена си. — Ще си платиш за това, кучко!

Тя изведнъж се озова пред децата си.

- Само не посягай на тях! - каза твърде тихо, но твърдо.

Мъжът вече разкопчаваше токата на колана си, за да го измъкне, но ръцете му бяха несигурни, а и кожата се съпротивляваше и жената успя да отблъсне момчетата назад към отворената все още врата към стълбището, но те спряха до нея без да напуснат антрето.

- И да не си посмяла да гъкнеш! - коланът беше вече в ръката му и изсвистя предупредително във въздуха преди да разцепи лицето й на две. От пукнатината рукна кръв, тя затвори очи, за да не нахлуе в тях кръвта от челото, кръвта от счупения й нос нахлу в писъка й от болката, усети вкуса й на езика си, подпухването на кожата, прихлупването и подуването на клепача на едното око, което зверски я заболя, можеше да падне, но се удържа на краката си. Като в просъница чу и изпищяването на малкия, но не видя как големият бе измъкнал колана от ръцете на баща си, готов да го удари и него, но застина изведнъж от писъка.

- Не-е-е! -  бе изпищял малкият и дръпна с все сила и майка си, и брат си към вратата, останала отворена, за да я захлопнат и тримата зад гърба на бащата, но той  загуби равновесие и падна като улови с ръце краката на жена си. Големият успя да я подкрепи, преди да е паднала и тя върху него. Направо я изтръгна, в ръцете на мъжа останаха само чехлите й, главата му с все сила се трясна в плочките, те почервеняха и от неговата кръв. Уплашена от трясъка, жената се опита да се приведе и му помогне, но големият я избута почти насила към спалнята  като викаше:

- Взимай, каквото можеш и бягай,  преди да те е убил, аз ще го удържа тук! На мен няма да посмее да посегне!

Жената все още се колебаеше, когато мъжът надигна леко окървавеното си лице и изкрещя толкова силно, че биха го чули в цялата смълчала се от ужас сграда.

- Няма да ми се измъкнеш, кучко, този път наистина ще те убия! - и се опита да пропълзи, за да  я улови отново за краката, но тя отскочи и се шмугна в спалнята им. Чу гласа на сина си, който много силно изрече:

- Убиеш ли я, убиваш и любовта. А някога я обичаше, нали? Припомни си!

- Какво знаеш ти за любовта, сополанко?

В спалнята, докато нахвърляше някои от дрехите си в една бохча, най-необходимите, куфарите бяха високо и не можеше да ги смъкне, сълзите течаха по страните й заедно с кръвта, взе кърпа да изтрие лицето си, кърпата почервеня цялата, но тя въпреки болката при щипането от солта на сълзите бе заслушана към случващото се в антрето, ръцете й се тресяха неудържимо, босите й крака едва я удържаха, ала бе чула съвсем ясно и отговора на  сина си:

- Зная достатъчно, а ти сега кротувай, докато не е изтекла цялата ти кръв, преди да те превържа… И да не си помръднал, ще взема йод, марли и бинт от аптечката -  и се запъти към спалнята.

- Бягай, какво чакаш още? - прошепна тихо, безшумно отвори гардероба, подхвърли й сандали върху бохчата и едва тогава затърашува шумно в аптечката, мърморейки, че нищо не може да намери. Изправена вече до вратата, обута и с бохчата в ръка тя все още се колебаеше преди беззвучно да  изрече:

- Но как да ви оставя сами с него! - и не помръдна, докато не чу пиянския му брътвеж и гнева му към големия, че прекалено се бави. И тя побърза да му прошепне: - Аз не бягам от вас, аз се спасявам!

Надникна в антрето, видя мъжът разперен да лежи на плочите в гръб към нея, нима го бе обичала и му бе родила две деца, колко бе щастлив и колко бързо се промени след брака, поколеба се само за миг, дори й дожаля, но пристъпи решително към вратата на апартамента, за да я  отвори леко без да я захлопва и затича надолу по стълбите обезумяла от внезапно нахлулите в съзнанието й ужасяващи спомени. Едва в мрака на близката градинка спря да си поеме дъх. Огледа се. Само уличната лампа пред блока им светеше. Нито един безсънен прозорец и в другите сгради наоколо. Нямаше ни звезди, ни луна. Само мрак и гробна тишина, а тя и не знаеше къде да отиде. Посред нощ. Боеше се да остане съвсем сама и на пейката, толкова близо до дома й, големият сигурно щеше да излезе да я търси и да й предлага помощта си. Едва ли, за да я  моли да се върне, но щеше да настоява да остане с нея. Колкото и да се чувстваше слаба, гладна и безпомощна, колкото и да се страхуваше от тъмнината, тръгна оглеждайки се към  гарата. Пълно мъртвило. Градът спеше, колите и те, изтегнали се до тротоарите. И трамваите навярно спяха, всеки в своето депо. Стигна едва на просветляване, като бе продължила да се оглежда непрекъснато, най-вече се страхуваше от срещите с пияни, те бяха толкова непредсказуеми в поведението си. Успокои се като се вмъкна в чакалнята, почти празна, на един от столовете дремеше клошар или бездомник като нея, но не се събуди, дори не трепна. Почти бе задрямала, когато я сепна звънът на първия трамвай, който изсипа и първите пътници в празната чакалня. Едно след друго се оживиха и гишетата за билети, някои се разпъплиха тромаво към тях. Не бе мигнала нито за миг и отново се унасяше, но нямаше как да заспи, навярно изглеждаше и ужасно, ала трябваше да реши къде да отиде и какво ще прави от тук нататък, но първо й бе нужно да пие едно силно кафе, за да дойде на себе си. Направо го изгълта почти вряло, то сякаш изгори и вътрешностите й, ала проясни съзнанието й и първата й мисъл бе за децата, останали сами с оня… по-добре да не го назовава с епитети, все пак им е баща и досега не бе посягал дори на големия, ядосвал го не веднъж със своята независимост. Докато малкият толкова обичаше да се скрива в прегръдката му, върнеше ли се трезвен, но това се случваше все по-рядко и по-рядко, а и той като животинчетата познаваше кога не бива да го прави и тичаше към големия, който го вмъкваше в спалнята и затуляше с длани ушите му, за да не чува крясъците на баща им и молбите на майка им да престане да я рита и удря с юмруци. По-късно, когато всичко утихнеше, детето я галеше по силно насинените места, целуваше ги, усмихваше й се и все я питаше, нали вече не те боли, а тя го милваше по щръкналата коса и кимаше, да, да, вече не ме боли. Докато един ден… целият побой се случи пред очите му, бе онемял от ужас, големият го нямаше, а пияният дори не видя уплашения си син, сврял се в ъгъла с широко отворена за вик, но онемяла уста. А когато го видя като че ли изведнъж изтрезня и се опита да го прегърне, но момчето се изплъзна със заекване от ръцете му, и при всеки опит да го доближи отново започваше да къса думите и да пелтечи неразбираемо. Оттогава почна да заеква и да го избягва, видеше ли го залюлян да тръгва към него, бързаше да се улови за брат си. При какви ли не лекари го водеха, никой не успя да помогне, а бащата съвсем се пропи, вместо да престане. И се озлоби още повече към нея, нахвърляше й се още по-ожесточено от преди като сипеше върху й градушка от обвинения за несъстояли се изневери, за поредица от любовници, които му се присмивали  и не спираше да я рита и да я блъска с юмруци, докато не я превърнеше в захвърлена в ъгъла кървава отрепка. Всичко премина пред очите й все едно го преживяваше отново, но за първи път й посегна с тежкия си кожен колан, разцепил с невероятна болка лицето й. А телефонът не спираше да звъни някъде от дъното на бохчата, ала треперещите й ръце не се справяха и не се справяха с възела.

- Да ви помогна ли, госпожо, - надвеси се над нея загрижен глас и тя вдигна очи към мъжа, който веднага се дръпна встрани видял подутото й окървавено лице. - Нуждаете се и от лекар! - сепна се, но се приведе и след като се справи с възела, бръкна под нахвърляните дрехи и й подаде телефона. Тя благодари и за миг погледна дисплея.

-  Синът ми, той ще ми помогне! - не само успя да отговори, но и благодари още веднъж и допълни, че вече няма да има нужда от неговата  помощ.

Непознатият се отдалечи, но не си тръгна, а продължи да гледа към нея. Не мина много време, когато видя затичания си младеж, топлотата, с която я прегърна, ласката на дланта му, плъзнала по нараненото й лице, грижата, с която й помогна да се изправи, навярно цялото тяло я болеше и той я подкрепи, подпъхнал едната си ръка под лакътя й, а с другата загърнал  раменете й.

- И непременно я заведете на лекар да я освидетелства! - извика след тях, но те закрачиха към изхода, без да го чуят.

- Няма да се върна вкъщи -  прошепна на сина си тя, - докато той е там и ще се боря за вас. Заведи ме сега в болницата, ще ми е нужно медицинско за развода, преди да ме е обвинил във всички смъртни грехове.

- Но ние със Сашко ще свидетелстваме… - Тя го прекъсна:

- Вие сте страна, синове сте ми, едва ли в съда ще ви изслушат, докато медицинското си е веществено доказателство, а и съседите биха могли да свидетелстват, мисля, че данданиите ни са стигали винаги до тях, все са ми предлагали помощ и особено след като Сашко започна да заеква една направо ме посъветва да го оставя този изверг.  - Преглътна и  продължи: - А аз все си представях, че ще се промени! Бяхме такава любов, такава голяма любов, нищо не остана от нея! - и толкова тежко въздъхна, че спря да си поеме отново въздух.

- Едва не те уби, мамо, каквато и любов да е имало между вас, той я уби. Казвали са ми, убиеш ли жената, убиваш и любовта… - а тя направи опит да се усмихне и повтори думите на мъжа си:

- Но какво знаеш ти за любовта? - и отново спря, за да го погледне. - За жената тя е… животът й!

- Който ти едва не загуби! - и неочаквано се сети. - Ако имаше огледалце само да погледнеш за миг прекрасното си лице - преглътна и очите му заблестяха от гняв, - направил го е на пихтия! - после я притисна към себе си, но тя изохка и той я пусна. - И аз няма да се прибера вкъщи! - каза твърде решително, а тя се сепна.

- А Сашко?

- Само така ще разбере баща ми и ще се стресне, а и към малкия има слабост и го мори и чувството за вина. Ще му се обаждам всеки ден ще се виждаме и ще го подкрепям, той знае, че го обичаме, но ще живея под наем другаде, ще се хвана и на работа, и ще…

- А следването ти? Едва първи курс си… -  стреснато почти извика тя.

- Ще се справя, имай ми доверие! И всичко ще се оправи - замълча, защото вече бяха пред вратите на болницата.

Разделиха се като той я целуна леко по косата, тя му обеща да му се обади по телефона като намери прием при някоя от най-добрите си приятелки. Щеше да я стресне с вида си, знаеше, но нямаше избор. Бе успяла да стресне с вида си и лекаря, и сестрата, преди тях и непознатия на гарата. Видя огледалото и поиска да се огледа в него, докато лекарят попълваше данните й за медицинското, но сестрата я спря:

- По-добре недейте! Дано не останат поражения. Била сте много красива! От ревност ли? Поне… изневерихте ли му?

Отрече само с поклащане на главата. Коланът бе разцепил и устните й и те я боляха.

- Имали сте късмет, че не ви е ударил с токата на колана, тогава е щял да ви обезобрази напълно и окото ви е щяло сериозно да пострада. Всичко ще заздравее, но започнете нов живот! Преди да е станало късно!

- Точно това смятам да направя - каза тя, - ама все още си мисля, че е…. възможно… - и въздъхна тежко.

- Не е - отсече докторът и я погледна като луда, -  ако има следващ път може и да не стигнете до лекар. А сега вървете, дал съм ви и болнични, предписал съм ви и лекарства. Имате ли къде да отидете?

Тя отговори само с кимване, прибра болничния лист и рецептата, погледна часовника си и реши при кого е най-добре да отиде, при приятелката от детството си, Ружа. Рядко се виждаха през годините, но видеха ли се, все едно се бяха разделили вчера и не можеха да се нарадват една на друга. Сега я стъписа още на вратата. Бързо я придърпа в апартамента като огледа стълбищната площадка, а тя и сама се стъписа като се погледна в огледалото. Разплака се, ала побърза да изтрие сълзите, солта им върна и парещата болка. Добре, че дъщерята на Ружа  бе отишла на училище, добре, че самата Ружа нямаше мъж, бе се развела отдавна и никога не спомена защо. Дори пред нея, навярно още я боли от раздялата им, а бяха някога неразделни. Ружа не й зададе никакви въпроси, както и тя на времето, проми лицето й с кислородна вода отново, намаза я обилно с крем „здраве”, даде й обезболяващо, свари й кафе и каза:

- Можеш да останеш вкъщи, докато се оправиш, колкото и време да означава това! Но тоя изверг няма да пристъпи прага ми. Знае ли къде си?

- Аз самата не знаех къде ще бъда!

- Сега се изкъпи и лягай да спиш! Събудиш ли се ще започне новият ти живот. Без него!

Послуша я, докато се къпеше, тя й бе оправила собственото си легло, сви се в него като в майчина утроба и заспа сигурна, че вече нищо лошо не може да й се случи. Събуди се посред нощ в тъмнина и пълна тишина, тръгна към кухнята за чаша вода, Ружа спеше на миндерчето, но се стресна и скочи сънена, готова да й помогне, наля й вода, гледа я дълго как я пие на глътки и мръщи лицето си, призна й, че е прибрала мобилния й, за да не я безпокои никой, оня изверг звънял, звънял и големият, но тя не вдигнала на нито един и я помоли да не казва на никого къде е, защото оня ще долети и ще й заобещава целия свят, ще й сваля и звезди, а не поддаде ли ще я заплашва и няма да спре до тук, ще заплашва и децата им, за да я принуди да се прибере. А прибере ли се, всичко ще се повтори. И едва тази нощ Ружа й призна, че и самата тя  го е преживяла, да не повтаря грешката й. Няма, обеща й и отново заспа в леглото й като в майчина утроба. Събуди се късно и апартаментът беше празен, но на хладилника я чакаше бележка от Ружа, на масата - мобилния й телефон с неприетите разговори, а върху печката кафето бе още топло. Посегна първо към кафето, докато го пиеше прегледа кой я бе търсил. От офиса й пожелаваха с есемес бързо оздравяване, навярно синът й се бе обадил, че е болна, той също я бе търсил няколко пъти и разбира се… мъжът й, изтрезнял и припомнил си какви ги е вършил. След като тя не вдигаше и той й бе пратил есемес с хиляди обещания. Нямаше защо да ги чете, нищо не беше истина, но веднага се обади на големия. Неговата тревога за нея бе съвсем истинска и първият му въпрос беше къде и как е. На добро място, му отговори и съм по-добре, пия обезболяващи и мажа обилно раните с мехлем, който докторът ми предписа. Попита я успял ли е баща му да се свърже с нея и да не би да я е склонил да се върне. Лично той няма да му прости и ще се върне в дома им само, ако него го няма, а тя и Сашко са там. Запита го как е той, добре е, нали знаеш, че и с пръст няма да го нарани. Изглежда загрижен и за теб, не бил разбрал, че я е ударил с колана и то през лицето. Кога ще може да се срещне с адвокат. Поне донякъде когато изглеждам прилично. Благодари му, че е предупредил колегите й, там щеше да липсва, бяха все млади и без опит, а тя навярно ще отсъства поне десетина дни, докато заприлича на човек и то не съвсем. Затвори и довърши кафето студено. После прочете бележката на Ружа: „Приготвих ти любимата супа, за да можеш да хапнеш. Не се притеснявай за нищо. Помолих дъщеря ми за десетина дни да се пресели при баба си и дядо си, надявам се да успееш и си върнеш предишния образ на „изкусителка”, заради което и страдаш. И никаква връзка с оня, намерила съм ти най-добрия адвокат и то добър мой приятел. До довечера, а ти прави това, което най-много обичаш, защо и да не се поглезиш!” На последните й думи се усмихна, но устните й прокървиха. Попи кръвта с кърпа без да се оглежда. Е, ще се поглези, не беше гладна и посегна наслуки към една от стихосбирките в библиотеката на Ружа, голяма слабост и на двете беше поезията. Отвори я също наслуки и първото нещо, което прочете бе: „Не удряйте жената дори с цвете!” Изохка, кой беше този поет, би се влюбила в него само заради този стих. Мобилният й започна да звъни и тя заплака. Възможно ли бе мъж да го напише? Попи сълзите и продължи да чете като въздъхваше прекалено често. Когато затвори книгата, телефонът продължаваше да звъни, тя погледна дисплея и го покри с възглавницата от миндера, за да не го чува. А после измъкна друга стихосбирка и се пренесе в хола като хвърли върху възглавницата още една.

Ружа се прибра, натоварена с провизии. Тя се присъедини към нея да ги подредят в хладилника. Погледна я с укор. Спряла си да купуваш поезия, упрекна я. Да, призна си, защото спрях да вярвам в любовта, откакто се разделих с покойния, но ще започна отново да купувам. Не знаеше, че го нарича покойния, а бившият й бе жив и здрав, съвсем скоро го бяха срещнали, Ружа се направи, че не го вижда и го отминаха, докато той дълго бе гледал подире им. Навярно тя още страдаше за него. Да, призна си и тогава, цялата си младост му я оставих, малко ли е? Дали и тя така ще казва след години, вече се чувстваше хилядолетница, изпитала и видяла всичко.

- Хей - стресна я Ружа, - не си му вдигнала, нали?

- Не съм, но едва удържах - не можеше да я излъже.

Ружа въздъхна дълбоко.

- Трудно е, зная, но ще трябва да издържиш, ако не искаш да си покойница - и я погледна вече изправила се. - Да не мислиш, че ще ти прости бягството ти? Първата му работа ще е да те пребие до смърт, ако щеш ми вярвай, аз се свестих в болницата. За първи път признавам пред някого.

Дръпна се назад изплашена. Ружа се засмя, не вярваш, ама случи ли ти се и на теб, ще повярваш, навярно си помисли, но каза:

- Искам да ти го спестя на теб и на всяка друга, ако сега ме запита!

Седнаха двете в хола и Ружа видя разхвърляните стихосбирки на дивана. Прибра ги и се усмихна:

- Любовта е и поезия, и жестока болка, но за мен все още е жива - и отново взря погледа си в очите й в очакване на някакъв отговор, докато приятелката й не каза:

- Колко тъжно, но не е възможно, нали, всички мъже да са такива. Нима и синовете ми един ден… не, не…- и се разплака.

Ружа стана и наля в две чаши уиски, сложи едната пред себе си, другата пред нея и отново въздъхна:

- Те, отвратени от примера на баща си, никога няма да бъдат като него.

- Малкият все още го боготвори…

- Но едва ли след случилото се - отново се изправи Ружа, грабна телефона си и преди да разбере я снима, след което тикна пред очите й екрана със снимката й, а тя отскочи назад,  улови с длани подпухналото си лице и побягна към банята. След нея Ружа извика:

- Не се плаши, ще си бъдеш след време същата, но трябва да мине. - И вече пред заключената врата на банята добави: - Ако един ден Сашко те запита защо си зарязала баща му, му показваш снимката, затова ще ти я извадя и на хартия в няколко копия, за да имаш и за съда. Към медицинското ще я прибавиш и нея и вече няма да има нужда да го четат.

Вратата се отключи и забулила лицето си излезе приятелката й, но подутото и полуотворено око говореше повече и Ружа  изгаси навсякъде  осветлението. В тъмното само хълцанията я издаваха, че все още плаче. По някое време прошепна:

- По-добре да ме бе убил!

- Я се стегни! - скара й се не на шега Ружа. - Имаш прекрасни деца, успешна кариера, още си млада и си хубава, не всички мъже са като твоят и покойният, ще срещнеш добър човек, ще те обикне, и ти ще го обикнеш, а той ще е добър пастрок на Сашко, големият вече е изхвръкнал, а ти все още можеш и да родиш…

- Стига! - изправи се в тъмното неповярвалата й приятелка, - по добре още утре доведи адвоката си, поне няма да има нужда да му обяснявам!

След десетина години, когато Ружа я срещна на улицата, току-що върнала се от Канада, подмладена и красива, с едната си ръка уловила петгодишно момиченце, а с другата съпруга си, тя го представи на приятелката си от детинство, а Ружа се засмя:

- Приятелка, приятелка, а замина без да се обадиш, дори адвокатът, който ми е толкова близък не ми каза къде си, но винаги допълваше, че си добре и да не те мисля!

- Та то си беше бягство, скъпа, особено след като направо откраднах собственото си дете от градината, трябваше да се спасяваме колкото може по-далече, дори не казах и на големия къде сме, а само че сме добре и един ден ще сме отново заедно. Той завърши, вече работи в една фирма като юрист, на него му пращахме пари чрез адвоката ти, Сашко още учи и не го взехме с нас, а това е дъщеря ни Елизе, не е ли прекрасна?  Както чуваш и виждаш не пропуснах нито един от съветите ти и сега съм щастлива. А ти… не се ли омъжи повторно?

- Да… и то щастливо! Човек винаги може да започне нов живот, стига да не се е отчаял.

Засмя се и ги склони да ги заведе в дома си, а той се оказа нов и обширен, но най-голямата изненада за приятелката й бе влизането в хола на съпруга й и тя ахна, та това бе адвокатът, който успешно я разведе, бе я запознал и с настоящия й съпруг - лекар дерматолог, който се бе грижил за нея като стажант до пълното оправяне на лицето й и когато трябваше да се върне в страната си и й предложи да се оженят, тя прие, открадна Сашко направо от градината и заминаха, а по адвоката изпращаше и пари за големия!

Ах, тия мъже, разсмяха се и двете, толкова полярно разположили качествата и недостатъците си и пиха за тях, за рая или за ада, в който отвеждаха жените си.