Весела Люцканова

Денят дойде!

Обадиха ми се от клиниката, а аз веднага се метнах в колата и направо прелетях до нея. Лекарят на вратата пушеше, погледна ме, погледна и часовника си:

- Цяло чудо е, че не сте се пребили! - и хвърли фаса в тревата, а аз успях само да запитам:

- Къде е?

Въведе ме бавно в чакалнята, посочи ми стол да седна. Останах прав. След цяла вечност влезе видение в бяло, което държеше притиснато към себе си вързопче. Посегнах към него, но видението го притисна по-силно към себе си:

- Носите ли снимките?

Извадих ги с треперещи пръсти и с още по-разтреперени й ги подадох. Тя ги гледа дълго и най-сетне с усмивка ми върна снимките, но не ми връчи онова, за което толкова дълго не можех да се реша, а после толкова дълго, направо вечност, чаках.

- Само девет месеца - уточни сестрата с усмивка, като че ли прочела мислите ми. - И приликата е удивителна! - погледна ме за миг. - Вече казахте ли на жена си?

В първия момент не я разбрах за какво ме пита, във втория се осъзнах, как можех да й кажа, та лекарите я чакаха всеки момент да умре? Ала тя след като най-сетне се реших и дори бях дал и заявката си, без да я споделя с нея, най-неочаквано и за лекарите, и за мен самия започна да се оправя. Много бавно, но твърдо убедена, че ще живее и вече няма опасност за живота й. Ала  все още не беше кой знае колко добре. Можех ли да обясня това на сестрата? Не, и замълчах. Тя не изчака дълго, за да добави:

- Ще трябва да й кажете. И не отлагайте много!

Отново не отвърнах нищо. Някой ден, разбира се, щях да й кажа. Това не беше неин проблем, а само мой. Но преди това имаше куп други формалности. Кой ще поеме грижата за новороденото и колко ще трябва да заплатя за него, след като уточним и срока за отглеждането му. Помолих за разсрочка, не бях мислил и за тези подробности. И най-сетне сестрата ми подаде вързопчето.

Поех го разтреперан.

Взрях се в личицето му. Погледнах снимката, отново личицето му, отново снимката. Удивително! Чудото бе станало, макар и да не вярвах до последно. Усетих влага в очите си, а в ръцете си неподозирана слабост, както и в краката. Побързах да седна на първия изпречил се пред очите ми стол и да притисна детето до гърдите си. Вече го обичах, вече беше част от мен. А нямаше нито една моя клетчица. Защото… то бе Тя. Само и единствено Тя, както е винаги при клонирането. Благославях майка й, че бе се погрижила това да се случи, ако се наложи и го сподели с мен. Благославях и себе си, че се реших. Никога повече нямаше да бъда без моята Виктория. Щях да я имам дори да е мъртва. Идваше ми да вия от щастие, да разцелувам всички лекари в клиниката, всички лаборатории в нея, самата сграда, огромната градина с огромните дървета, да танцувам под тях с това мъничко чудо на живота, победило смъртта, най-щурия валс или да се въртя като дервишите до пълния световъртеж на всичко под мен, и над мен, и около мен, след което да седна сред облаците и ги обсипя с огромната си любов, изпитана към него от пръв поглед. Разумът не ми позволи нито за миг да се откъсна от стола и загубил окончателно равновесие да го изпусна. Чувствах се и отговорен, освен щастлив. Навярно сестрата, усетила единствено моето главозамайване, побърза да го измъкне от ръцете ми под предлога, че трябва да го нахрани, а когато се върна сама, аз още не можех да помръдна и да кажа дори името си.

- Не бива веднага да шофирате! Съвземете се в градината, ще ви донеса кафе, а и ако имате още някаква нужда, само кажете!

Нямах, но я послушах и седнах в градината. Все още стисках в ръцете си снимките на жена ми като бебе и все не се решавах да ги пъхна в чантата. Толкова много я обичах, толкова много се бях боял за живота й, че се реших и на тази лудост, без да се замисля и да се посъветвам с нея. А и как бих могъл, търсех си вече и оправдание, все едно, че съм престанал да вярвам, че ще оживее и едва ли не я погребвам жива! Навярно не би ме разбрала и дори би ме обвинила, че го правя единствено заради себе си, а не беше ли точно така? За да я имам и след като съм я загубил? Но за да я разбера права ли е, трябва вече да съм го преживял и слава на Бога, че не съм. И как тогава да открия истината за самия себе си? Бях като зашеметен и преди, и сега. Дори и след като изпих кафето, продължих и с обвиненията, и с оправданията. Истината се криеше от мен като слънцето, изчезнало вече зад дърветата. Когато най-сетне поех към дома си, се стреснах от смрачаването. И не само, но някак успях да пристигна.

Влязох в спалнята, тя спеше. Гледах я в очакване да се събуди. Толкова млада, толкова хубава! Сърцето ми блъскаше вратите на гардероба, на които се бях опрял. Отворих ги. Измъкнах тихо албумите със снимки, правени от родителите й - майка й бе продължила да ги подрежда и след смъртта на бащата. Не бе пропуснала нито една година, нита едно важно събитие от живота й. Била е толкова хубаво момиче! И новороденото щеше да бъде. Най-красивата девойка на абитуриентския бал. И новороденото щеше да бъде. И на сватбената ни снимка направо грееше. Господи, толкова щастлива изглеждаше до мен! И аз до Нея! Нима това можеше да се повтори с друга? Все едно с коя, дори с копието й? Смутих се изведнъж. За първи път го нарекох така. Представих си го само за миг, но вече пораснало и застанало до мен, то щеше да изглежда точно като жена ми сега, но аз? Някъде около шейсетте или седемдесетте, уморен стар мъж, който можеше да му бъде единствено и само баща и то да го обича  единствено и само като баща. Трябваше да приема тази мисъл. Да свикна с нея. Да заживея с нея, но как, тя направо разсече сърцето ми на две. Внезапно се обърнах, а то, горкото, изтръпнало от болката, скочи кървящо, но все още цяло в ръцете на жена ми. По страните й се появи руменина, дали го усети или ръцете й инстинктивно в съня си  притиснаха облените му от кръв половинки, за да върнат целостта му? Не знаех,  но Тя вече ме гледаше учудено с широко отворени очи и с усмивка на устните… И с толкова много обич.

- Дълго те нямаше - заговори ми и разтри клепачите си с длан. - Заспала съм, извинявай! -  надигна се с усилие да стане, но аз я спрях с ръка.

- Почивай си, тук съм и няма да ходя никъде. Какво искаш да хапнеш?

- Стига ми, че си тук. По-късно… Как ти мина денят? Сестрата не посмя да си тръгне, преди да си се върнал. А се чувствам добре. И ми се иска да сме си само двамата. Отдавна не сме били.

- И аз! - засмях се и отидох да освободя сестрата.

- Сигурни ли сте, че няма да имате нужда от мен? - ме запита тя.

- Напълно…

Не можех да бъда сигурен, но не можех и да не изпълня желанието на жена ми, тя толкова рядко ме молеше за нещо. Разказах й за деня си, но премълчах за клиниката. Прецених, че е прекалено рано да й кажа: „Ти си оригиналът, тя е само копието, но ще я обичаме и двамата, нали? Като наше дете, нали?”, а още не знаех тези ли са думите, които да изрека и така ли би трябвало да постъпя. Чувствах се пълен лъжец и невероятно объркан. А как щеше да се почувства тя? Измамена? Или като мен объркана? И как щеше да постъпи? Не знаех…

Тази нощ не мигнах. И следващата също. Нямаше и с кого да се посъветвам. За луд ли щяха да ме помислят? Да клонирам собствената си жена! Като че ли жените бяха свършили! Що за идиотщина? Но аз не можех да преживея нито ден без нея. А сега… какво? В клиниката чакат решението ми! Жена ми не пита за нищо, но навярно усеща, че нещо премълчавам. Кога ще й кажеш?, се питам. Как ще й обясниш? И ще се опита ли поне да те разбере? Или ще те прати по дяволите, за да си живееш сам с копието? Не можеш да отлагаш вечно! На няколко пъти пробва, не се получи. Но я предупредих за кой ли път, че лекарите са единодушни да не правим повече опити за деца, опасно е, а и рискът за живота й е много голям, докато резултат може и да няма. Подхвърлих й  невинно мисълта за осиновяване, тя не се съгласи. Иска свое, да прилича на мен или поне на нея. И на края аз се предадох, не издържах повече и се реших. Спасявах и нея, освен че мислех и за себе си, а сега простичко и с много обич и загриженост й казах:

- Ти само оздравявай! И по-бързо, моля те, колкото е възможно по-бързо! - засмях се с облекчение, от цялата каша, която бях  забъркал изход имаше и се надявам да е добър. - Подготвил съм ти изненада и няма начин да не ти хареса.

Тя само се усмихна и не попита нищо повече, нали беше изненада, но и двамата тази нощ спахме непробудно и дори не сънувахме.

На другата сутрин тя стана от леглото, докато сестрата още я нямаше. И ме изненада да пия кафе в кухнята. Направих и на нея. Пиех своето и я гледах как внимателно отпита. Глътка по глътка. Изглеждаше значително по-добре. И й го казах, а тя се усмихна.

На следващата сутрин ритуалът се повтори. Пихме кафето си отново мълчаливо. Тя не ме запита нищо. Бледността й бе изчезнала, дори устните й бяха върнали цвета си. Не можех да откъсна очи от нея. Подадох й огледалото без думи, тя отмести погледа си от него, а вече изглеждаше още по-добре. Казах й го.

Ден след ден и изтече цял месец. Тя ставаше все по-добре. Вече не се боеше от образа си в огледалото. Посягаше към новите си дрехи. Настояваше за разходки. Не можех да й откажа. Нищо не можех да й откажа. И едва вечер ми каза:

- Готова съм за изненадата ти! - а аз се изплаших не на шега, но й отговорих с усмивка и навярно изглеждах напълно убеден:

-  И зная, че ще те направя много щастлива!

- Сигурна съм - усмихна ми се и тя. - Твоите изненади винаги са ме правили щастлива.

- Утре ще те запозная с едно момиченце, хубаво като теб! - продължих смело, нали я поведох внимателно и стъпка по стъпка към щастието,  но не чувах гласа си. Дали тя го чуваше?

Сепна се. Но отново не запита нищо.

И аз не й казах нищо повече, побързах да изляза и да отида на работа и още в колата преди да запаля звъннах по мобилния в клиниката, за да попитам как е малката и да предупредя за утрешното ни посещение с жена ми.

- Не е ли вече време и да има име? - напомни ми сестрата.

Утре, обещах - и през целия ден премислях какво е най-хубавото име за нея и реших, че по-хубаво женско име от Виктория няма, а нали Виктория се казва и жена ми. И защо не? И тя, и то си бяха Виктории. Не се поколебах нито за секунда повече. И веднага  изпратих името  на сестрата като съобщение по вайбъра.

Така че утре, утре ще се реши всичко!

Чувствам се като разпънат на кръст. Целият с оголени нерви. От решението на жена ми зависи как ще продължим от утре нататък. Ще живея ли с тях двете или… сам с… копието? Ала без оригинала съм направо мъртъв.

Или… или… Ще живея ли от утре нататък… или ще съм мъртъв?

Тя ще реши!

Чакам буден разсъмването! А моята Виктория спи и се усмихва в съня си. Навярно и малката Виктория спи и се усмихва в съня си. И за първи път не мисля за нея като за копие. Поемам си дълбоко въздух и излизам с облекчение на балкона. Гледам обсипаното със звезди небе, дори чувам звънтенето им. Същото като в приказката за Малкият принц. Наричам две от тях на двете ми Виктории и помежду им в по-ярко блестящата и по-едрата откривам своята. Като техен закрилник съм. И ще бъда, ако… Въздъхвам. Няма да има ако… та нали сме се заобичали още от деца? Само веднъж да съмне и да дойде мигът…