Продрум Димов

Това се е постарал да направи Панко Анчев в едно от последните си заглавия - „Йордан Йовков”, което престижното столично издателство „Захарий Стоянов” предложи съвсем наскоро на читателите. Името на този наш автор е безспорно знаково сред представителите на съвременната ни словесност. В течение на няколко десетилетия той остави след себе си внушителна поредица от значими изследователски литературоведски  произведения, които трасираха пътя на едно ново критическо направление в националното ни литературно битие. Като се почне от първото му издание „Творци и слово” (1982) и се мине през следващите му заглавия - „Човекът в словото” (1986), „Съвестта на думите” (1988) и се стигне до някои от последните му изследователски творби, посветени на Димитър Талев, Захарий Стоянов, Иван Вазов и други, се налага изводът, че на литературния хоризонт витае образът на един новатор, движен от благородната амбиция да зазвучи с креативен глас в днешния ни духовен свят.

Панко Анчев е ерудиран автор със солиден творчески опит, който броди ненаситно из дебрите на художественото слово, търсейки да открие важни детайли, незабелязани от критическото око на литературоведите и съответно отсъстващи от критическата книжнина. Силно впечатляващ е философският подход  в общуването му с художествените произведения. Всяка негова творба носи стилно-езиковия почерк на мислещия, вглъбения анализатор, който съзнателно и целенасочено избягва да повтаря добре познатите ни и известни оценки за автори и техните издания.

Със същия изследователски хъс Панко Анчев тръгва да дири трудно уловимите художествено-естетически достойнства на Йовковото литературно творчество в книгата си „Дълг и чест. Йордан Йовков.” Според автора Йовковият свят изглежда по-красив и изящен от реалния, макар че големият писател винаги се е стремял да не го украсява. Погрешно е да се мисли, че Йовков идеализира нещата, търсейки красивото, нравственото, извисеното и благородното в така нареченото от критика колективистично общество.  Авторът не намира, че Йовковият свят е идиличен, патриархален, консервативен. Твърде показателен според него е образът на Сарандовица, която дължи всеобщото уважение на гостите в хана не на собственическото си самочувствие, на физическата си красота и обаяние, а на атмосферата, която е създала в Антимовския хан, от правилата, съблюдавани прилично и от бедни, и от богати посетители.

По принцип привилегировано място в творчеството на Йовков заемат свързаните със селския бит земя, домашни животни и природа. Наред с преклонението му пред труда, пред човешкото в човека, онова, което отличава неговото творчество и го издига на пиедестал, е подчертаното чувство на уважение към красотата, откъдето идва и магнетизмът на женските образи. Големият повествовател, както отбелязва в книгата си критикът, благоговее и живее с непомръкващите обаятелни образи на Нона, Албена, Боряна, Рада…

В задълбочената си ретроразходка из сложния свят на един от най-значимите майстори на художественото слово Панко Анчев ни внушава, че писателят от Жеравна не идеализира действителността, а остава верен на житейската реалност и не си затваря очите пред нелицеприятните социални конфликти и неизбежни сблъсъци. В това ни убеждават и немалко парливите моменти от повестта „Жетварят” и романа „Чифликът край границата”.

Това са само част от общите впечатления, които Панко Анчев излага в авторския си предговор на изданието, озаглавено „Няколко думи за начало”. По-нататък остава реализацията на  поставената творческа задача - да вниква в невидимите дълбини на художествената тъкан на повествованието, за да се добере и усети нейните най-фини естетически вибрации. За целта той ни повежда с едно добре дозирано „Въведение в Йордан Йовков”. И за да ни открие основния подтик, който е тласнал Йовков към литературното творчество, авторът ни потапя в един интересен разговор на писателя със Спиридон Казанджиев от 20 август 1930 година: „Повече обичах да стоя на дюгеня на един куюмджия - разказва той как се отприщва творческото му вдъхновение - и да го гледам като работи. Неговата работилница беше за мене като лаборатория за един алхимик. Инструменти, калъпи, духания, топения, изливания, лъскания и др. Всичко това ме цял поглъщаше. Струва ми се, че това бяха първите ми впечатления от творческа художествена работа и аз не се насищах на тях.” И авторът заключава, че Йовков е привлечен от златарското ателие, от красотата и изяществото на предметите от злато, от техния блясък. Затова според него Йовковият свят изглежда по-красив и изящен от реалния. Но това може да остави повърхностно и подвеждащо впечатление, защото големият писател никога не остава безразличен и към социалните сътресения в обществото, към страданията на бедните и онеправданите и което не му пречи да се стреми да търси красотата в заобикалящата го действителност. И той я открива във всичко: в хората, в природата и в най-дребните неща. Но новото, което Йовков прокарва в творческия процес и не е забелязано достатъчно от неговите критици, е стремежът на хората да чувстват потребност от по-задружно битуване в едно привидно спокойно колективистично общетво. Разбира се това е една сакрална мечта и за техния изобразител, тъй като подобна хармония в бит, мисли, чувства и преживявания си остава утопична. Друг е въпросът дали тази красива илюзия  е забелязана в достатъчна степен от критиката, разхождала се десетилетия с нескрит афинитет из неговото творческо дело.

Потънал дълбоко във водите на това неповторимо литературно наследство, Панко Анчев съзнателно е загърбил нелесния житейски път на неговия създател, а той е свързан органически с духовния му облик. Очевидно обект на критическото авторово мислене са преди всичко художествено-естетическите и нравствени стойности на този изумяващ връх на българската белетристика.

Същинската сърцевина на тази интересна изследователска работа ни отвежда към анализите и разсъжденията на автора върху най-значимите творби, оформящи творческия облик на Йовков. И тя съвсем естествено започва от разказите и повестите за войната. Струва ми се, че нямаме друг наш автор - народопсихолог, сърцевед, който да е предал в такава дълбочина психиката, вълненията, истинсите преживявания на българския селянин, метнал войнишката униформа, заставен да зареже скъп дом, ниви, добитък, за да се посвети на новата смъртоносна „работа” на фронта. В това отношение Панко Анчев истински съпреживява чувствата на Стоил, обикновения ефрейтор, любимеца на съселяните-войници, които сякаш не се страхуват от зловещия крясък на вражеските куршуми и не престават да мислят за добитъка и изоставените ниви. Йовков е превърнал повестта „Земляци” в истински шедьовър. Така го е почувствал и Панко Анчев, позволил си да сложи ударението върху човешкото, красивото и доброто в българската народопсихология - качества, изпъкващи дори в облечените във войнишка униформа селяни. В случая авторът разсъждава върху проблемите на мира и войната, като за последната той никъде не казва „не”, но в анализа му звучи категоричното отрицание на това безсмислие, способно да ражда единствено трагедии.

В своите интерпретации Панко Анчев се спира и на невероятната хуманност на Йовков, намерил за потребно да заселва творбите си с хората от социалното дъно, отритнати от така често споменаваното от критика колективистично общество. Тези хора - своеобразни социални отрепки, захвърлени, живеещи покрай кръчмите, дюкяните, чифлиците, са носители на много човечност, нравствена красота и покоряващо добродушие. Затова и Серафим, Рачо, Люцкан и пр. - всички те се открояват с вътрешна чистота и будят симпатиите на колективистичното общество. Неслучайно Панко Анчев ни връща към тях - Йовков е изградил техните образи с особена обич и симпатия, поразен от невероятната им чистота. Бедата сега е там, че тези разкази остават чужди на съвременния читател, обременен от недъзите на днешното безчовечно време.

Заел се да ни внуши своите виждания, авторът отделя специално внимание на творбите от зрелия период на Йовков, наредили го сред най-влиятелните и силно въздействащи писатели още през 20-те години на миналия век. Затова немалко страници от неговите тълкувания са посветени на сборника „Песента на колелетата”, създаден по време на престоя на писателя в Букурещ, където той, за да се освободи от напиращите в паметта му добруджански преживелици, ги превъплъщава в уникални художествени творби. Изданието впечатлява с рядко приятното ухание на красивата ни доморасла нравственост. На тази книга авторът гледа като на преходен етап от по-ранното Йовково творчество, която е  подплатена с чертите на високия професионализъм. Героите в нея, пише Панко Анчев, носят качествата на персонажите от ранните разкази на Йовков, но са по-близки с тези от зрелите му книги. Във фокуса на творческото си въображение писателят е разположил обожавания от него ковач Сали Яшар, майстора на пеещи колела. Сали Яшар е прост човек, с изцапани ръце, кове желязото и майстори каруци, но има вид на мъдрец, събужда възхищението на всички, които се докоснат до неговото коваческо изкуство. Литературоведът, разсъждавайки върху образа на Сали Яшар, го сравнява с Люцкан от разказа „Последна радост”, който е подчертано симпатичен с неподкупната си любвеобилност и човечност, въпреки че не притежава магнетизма на легендарния майстор на каруци. Това е своеобразен поглед върху Йовковата образна система и води до заключението, че Йовков, търсейки упорито човещината в българската реалност, е връх в хуманния възход на изящната ни книжнина. В името на обичта към човека той намира начин да я защити, когато е застрашена от угризението на съвестта, за да не доведе до трагизъм - човешкото достойнство да се защитава чрез смъртта, като в разказа „Дядо Давид”.

Съществен дял в книгата на Панко Анчев заема зрялото творчество на белетриста,  неговите върхови творби - „Старопланински легенди” (1927), „Земляци” (1928), драмите „Албена” (1930), „Милионерът” (1930), „Боряна” (1932) и др. Съвсем съзнателно той разсъждава дълго върху персонажите от великолепните „Старопланински легенди” и успява да покаже размаха на критическото си дарование да навлиза и в недосегаемите и най-напрегнатите сакрални дълбини на човешката душевност. Тук сложните образи на Шибил и Индже са разкрити в невероятно емоционално-драматични мащаби. Хайдушкият главатар Шибил, довчерашен необуздан, жесток грабител, издевателствал над беззащитното население с разбойническата си свита, най-неочаквано се прощава с вкоренената си агресивност, притиснат от неукротимата си любов към красивата Рада. В своето целокупно творчество големият писател винаги е изразявал преклонението си пред красотата и обаянието на жената, но в този динамичен случай, в този невероятен интимен сблъсък на своя персонаж, психическото напрежение прехвърля всякакви познати и допустими граници. Коравосърдечието, омразата и арогантността са заставени да отстъпят пред любовта. Едва ли в нашата литература има творба, която да издига на такава висота това велико чувство. Панко Анчев не случайно слага акцента на тези свръхнапрегнати, свръхдраматични преживявания на своя типаж, за да извиси магическото облагородяващо въздействие на истинската, покоряващата обич.

Със съвършено друга мотивация е подходено от критика  при анализаране  поведението на Индже. В този случай главатарят на хайдушкия бандитизъм, свързан с неизброими грабежи, причинил мъки и страдания на безпомощния народ, е подгонен от собствената си съвест, която го принуждава да се откаже от престъпното си битуване и да се превърне във върл народен защитник. При изграждане образа на Индже Йовков ни поднася едно нравствено прераждане, социална мотивация в нравствения прелом в поведението на героя.

Дори само създаването на тези два образа - на Шибил и Индже, е достатъчно, за да ни убеди във високите творчески измерения на големия белетрист.

Пътувайки из това интересно повествование на Панко Анчев, оставам с впечатление, че той, за разлика от всички негови колеги от миналото и днес, насочва своя поглед към други, непознати - поне за мен, посоки. В това ни убеждава включената в книгата глава „Демонът на властта и ангелът на разбирателството”. Доста изненадващо звучат на пръв поглед думите му: „Великият писател постоянно се занимава с това как и защо е устроено по този или друг начин обществото, кои и какви хора са неговите водачи.” И надълго и нашироко разсъждава върху характера на властта, чието присъствие усещаме едва ли не осезаемо във всяка Йовкова творба. В този ред на мисли авторът, ръководейки се от днешната действителност, има основания да търси и открива нейното присъствие и в Йовковия свят. Тези страници наистина ни карат да мислим, че Панко Анчев плува в неизследвани дълбочини на белетристичното творчество на писателя. И той сам е убеден, че критиката досега не е разглеждала проблема за властта в целокупното му творчество. И  сам разкрива нейното присъствие в поведението на персонажа в повестта „ Жетварят”. Нещо повече - връща ни към немалко конфликтни ситуации в творчеството на писателя, които досега са заобикаляни и пренебрегвани от литературната критика. Нямам намерение да се спирам на основателните му тези, но мисля, че Панко Анчев отваря нови врати пред оценителите на художествено-естетическите качества на Йовковото творчество.

Паралелно с това Панко Анчев е поставил отново на чувствителните си везни екранизирания роман „Чифликът край границата”, който намира за край на Йовковия свят. Едно произведение, което остава шедьовър в духовната ни съкровищница, връх в най-престижната ни белетристика. С нескрита тъга се е върнал и към незавършения роман „Приключенията на Гороломов”, приел такава участ поради внезапната смърт на неговия родител.

Не по-малко интересни са и неговите разсъждения върху драмата „Албена”. Тя е  разглежда като „грях, възмездие и покаяние” на една героиня, която винаги ще вълнува обществото ни с високите си човешки стойности. С аналитичното си пътешествие из „Албена” Панко Анчев съвсем не заглушава интереса към драматургическото наследство на писателя-класик. И това никак не е случайно, защото през първите десетилетия на 20 век настъпват големи социално-икономически, духовни и нравствени промени, породени не само от войните, но и от неспиращото класово разслоение на обществото. В него протичат еволюционни процеси, които водят до разпад на традиционното патриархално колективистично общество, променят се моралният и социално-психологическият облик на хората. Появявят се в по-голяма степен егоизмът, човешката алчност, недоверието, отчуждението, стремежът към забогатяване по нечистоплътен начин и други негативни явления. Йовков наблюдава с нескрита тревога нагласите на новото време и   безпокойството му намира израз в поредица от драматургични творби. Така се появяват пиесите „Милионерът”, „Боряна” и „Обикновен човек”. Именно те попадат в критическото полезрение на Панко Анчев, който споделя: „За разлика от прозата в драматургията си Йордан Йовков изобразява един объркан, разбъркан и почти разрушен свят, който се нуждае от възстановяване и ново подреждане.” Едва ли обаче е възможно колелото на историята да се върне назад. Този ход на събитията, макар и да се посреща нееднозначно и от писателя, и от критика, има необратим, закономерен характер, което не означава, че налагащият се морален разпад не разтърсва тогавашната действителност, неусетно започнала да изпраща в миналото скъпи добродетели, крепящи устоите на колективистичното общество. Това дава възможност проникновената мисъл на Панко Анчев да открие трудно уловими нюанси в творческото поведение на писателя. Той споделя с любознателната читателска аудитория: „В реалния живот вътрешното равновесие на колективистичното Йовково общество се разколебава и нарушава. Настъпва друго време, което трудно разрешава собствените си проблеми и не успява да съхрани хармонията в обществото.” Тези неизбежни социално-психологически промени, както подчертава и критикът, намират отражение в Йовковата драматургия. В драмата „Албена” този нов социален контраст все още не е проявен. Съвършено различен социален въздух дишат обаче другите му пиеси. Така в „Боряна” писателят ни среща вече с нелицеприятното еснафско битуване, а в „Милионерът” ни потапя, в нравствен план, в една типично дребнобуржоазна обстановка. Твърде обезпокояваща е според автора тягостната атмосфера в драмата „Обикновен човек”. Тук животът на бедните е почти непоносим, защото едвам, с огромни усилия успяват да се доберат до насъщния. Усещането ми е, че в критическите оценки на Панко Анчев Йовковата драматургия е представена с ново социално звучене.

Обект на авторовото внимание са и статиите, споделените мисли, бележки и писмата на Йовков, които дообогатяват неговия житейски и творчески портрет.

Новият труд на Панко Анчев, посветен ва Йовковото творчество, е несъмнено съвършено нов подход в оценяване на творческото наследство на едно от най-ярките ни белетристични имена. Авторът открива и пропуска през аналитичната си мисъл неуловени досега детайли и замисли, които Йовков е вложил в сюжетно-тематичен план, в своята градивна концепция и творчески намерения при изграждане в идеен и художествен аспект на разнообразната образна система в творбите си. Особено силно впечатляващи са разсъжденията на автора върху стремежа към властта, поведенческата характеристика на голяма част от персонажите. Този анализ е нов критически поглед към целокупното творческо дело на Йовков. А това придава безспорно приносен характер на новото заглавие на забележителния ни литературовед.

3 декември 2021 г.