Слово за Петко Тотев и Петрана Колева

Елена Алекова

През последните години се случи нещо, което не се е случвало в българската литература досега. Може да бъде окачествено и като чудо. За съжаление, чудото остана далече от полезрението на „силните на деня” в писателските съдружия от всички разцветки, както и от средствата за масова информация.

Комай само Националният литературен салон „Старинният файтон”, който от 1994 година насам направи изключително много за българската литература и българските писатели, проследяваше, отбелязваше, официализираше, ако може така да се каже - доколкото бе възможно, а бе възможно достатъчно, при това бидейки до самия първоизвор - чудото, което, впрочем, се случваше пред очите на всички.

Дори само това да бе свършил Файтона за нашата духовност, неговото съществуване щеше да е оправдано завинаги. Но той свърши и ще върши, разбира се, и много други неща, стига да го оставят на мира.

Чудото, за което става дума, бе дело на Петко Тотев и Петрана Колева. Затова тази вечер (1) сме се събрали не просто да почетем тяхната памет, но и да се поклоним пред това, което направиха през последните години и за което се бяха подготвяли през целия си живот - всеки в своя обсег, в своята област.

Под „последните години” разбирам не само историческото и литературното време, в което те живяха, но и последните години от техния живот. Защото те, уви, вече не са сред нас: Петко Тотев ни напусна на 23 юли 2017 г., а Петрана Колева - на 29 януари 2019 г.

Още приживе с нея уточнявахме тази дата за представяне на петте публицистични книги на Петко Тотев, излезли след неговото оттегляне в отвъдното, а ето сега нея също я няма и бих искала тази наша среща да се превърне в паметна вечер за тях двамата.

„Няма ги” е условно казано и дори някак това аз не съвсем мога да си го представя конкретно.

Защото те са тук - с книгите, които ни оставиха; с присъствието си в сърцата ни; с духа си - като безсмъртни поданици на онази Държава на духа (по академик Дмитрий Лихачов), за която работиха всеотдайно и безкористно цял живот, а сега и занапред ще работят в безсмъртността си.

(Вече чувам Петрана: „И внимавай да не ни хвалиш много-много…”. Защото и двамата - богати и щедри извънмерно на духовност и талант, бяха също тъй извънмерно скромни, смирени, някак тихи.

Бягаха далече от барабаните и канонадите на литературния делник, от блясъка на прожекторите, от всяческата суета.

И макар да не получиха медали, грамоти или дипломи „за заслуги” приживе, заслугите им към българската словесност и българската култура са много, много повече от тези на мнозина „заслужили” - дори взети заедно.)

* * *
Но да се върнем към чудото…

Лаская се от мисълта, че по някакъв начин провокирах Петрана и Петко да се захванат с това. Подготвях за печат книга с литературна критика „По невидимите магистрали” (2013) и веднъж в разговор с тях подхванахме дума за смисъла на подобни издания.

Петко смяташе, че е достатъчно статията просто да е написана и публикувана някъде, без задължително да се издава в книга, затова поясних с повече от надлежната за случая убедителност:

„Като виждам в днешно време накъде вървят нещата, смятам, че не бива да оставяме това, което правим, на самотек. Не съм сигурна, че някой въобще го е еня какво правим и какво ще оставим, но в бъдеще може да се появят хора, за които ще е интересно. И някой вероятно би поискал да издаде книга - твоя, да речем.

Помисли. Първо, колко трудно би му било да събере публикациите ти и пак не е сигурно, че ще открие всички. Второ, едва ли би налучкал акцентите, потоците на мисълта ти, пулса на сърцето ти, за да ги подреди както ти би бил евентуално съгласен.

Въобще дали той наистина ще издаде твоя книга? Той, струва ми се, би издал своята твоя книга, защото няма как да влезе в твоята кожа. И ако ти като автор не подредиш, не оставиш своите книги така, както ги виждаш, няма как някой в бъдещето да ги подреди както ти би искал. Бъдещите ще издават своя прочит на онова, което си оставил, а не твоя… Говоря на теб, разбира се, но го казвам повече на себе си…”.

Месец и друг след тоя разговор получих за страниране „Е, ами кога ще живеем?” - великолепната книга на Петко Тотев за Алеко Константинов, появила се на бял свят през 2013 година в издателство „Нов свят” (в продължение на предишни теми), а през 2015-а я последваха „Пътеки към Алеко”.

През 2014 година Петрана Колева в съавторство с Петко Тотев подготви сборника „Априловски страници”. (Картината би била непълна, ако тук, в скоби, не припомня, че през 2009 година Научноинформационен център „Българска енциклопедия” издаде обемния, като слово и дух, безценен труд на Петрана Колева „Априловски свод”, чийто отговорен редактор бе Петко Тотев.)

През 2014 година се появи книгата на Петко Тотев за Никола Вапцаров „Бих влезнал във взривна ракета” - пак в продължение на теми отпреди.

Появиха се и книги, по които след време според мен задължително ще изучават българската литература: „Отгласи” - през 2014-а, книга първа и втора, и „Единословия български” - през 2016-а, книга първа, втора, трета и четвърта.

Двукнижието „Отгласи” е побрало студии, статии, отзиви, рецензии, отзвуци и др. на Петко Тотев за съвременни наши работници на литературната нива, известни и неизвестни, емблематични и по-скромни, чието творчество е събудило отклик в сърцето, душата и духа му.

А в „Единословия български” е направен такъв невероятен разрез на литературата ни във времето, че прочел написаното, дълго не можеш да дойдеш на себе си.

В тях не просто е разгледана критически българската книжовност от ІХ век до наши дни в нейната непрекъснатост - в тях българската книжовност диша, тупти, живее с ритъма на вечността, всред незримите, но осезаеми все още за нас, българите от първата четвърт на ХХІ век, предели на онази безсмъртна Държава на духа, в съществуването на която и двамата не се съмняваха нито за миг.

Получих - за страниране - текстовете и на четирикнижието „Единословия български” накуп.

Те бяха подредени един след друг с изключителна прецизност, а нямаше разделителни линии за отделните книги (иначе книгата би била над 1500 страници).

Попитах Петко къде да ги прекъсна - и се хлъзнах по стереотипите (старата литература, възрожденската, следосвобожденската и т.н.), а той: „Няма значение - каза, - както дойде, тъй ги прекъсвай. Всичко е единно и едно, затова умишлено не съм определял нито броя, нито обема на книгите. Гледай само да са в удобен за четене формат”.

Какво следваше да направя след такъв отговор, не знам. Но се опрях на интуицията. Появиха се четири солидни книги и ми се струва, че в прекъсванията им една от друга все има някаква логика, но тя по-скоро е интуитивна, а не… „разумна”.

Дойде ред на публицистиката. „Ръкотворни и неръкотворни” излезе през 2017 година, но Петко Тотев не можа да й се зарадва приживе.

Последва ги „И културата е дом”. През 2018-а се появиха „Устойчиви злободневия”, „Напечатано в „Жарава” и „Попътен вятър”. Бих искала да обърна внимание, че и в случая не става дума за книжки и книжици, а за стотици, стотици страници.

Подчертавам го, защото само така може да се изтъкне подвигът и на двамата: подвигът на Петко Тотев, задето успя да напише всичко това с грижа за българите и България, за човека и света, за природата и културата, за паметта към миналото, която трябва да пазим и тачим, и за полета на мисълта отвъд (кой както иска да разбира смисъла и значението на „отвъд” - все ще е право и точно!); и подвигът на Петрана Колева, задето успя да изрови, подреди, „сортира” по книги, а после и да набере и коригира множеството разнообразни по тематика, съдържание и жанрове текстове.

Как им стигнаха силите - той полусляп и почти сляп през последните години, тя - почти обездвижена, стопяваща се, изчезваща…

За да не изчезне съвсем, преди година, й предложих (след целия този труд, който би бил непосилен дори за здрав и в силите си човек) да подготви книга и за Петко Тотев. Подготви я.

Със същата старателност, внимателност, сериозност, любов. И ми я изпрати. Ден-два преди съдбовния за нея час говорехме по телефона: „Вече всичко свърших, няма какво повече да правя” - подхвърли внезапно.

И аз веднага опонирах, разбира се: „Как няма? А кой ще подготви биобиблиографска книга за Петко? При теб е всичко. Сядай и я прави”.

Явно след непосилните изпитания на съдбата и предизвикателствата на работата силите й са били на ръба и нещо в нея не е издържало…

* * *
Вчера по повод на Петко и Петрана се чухме по телефона с журналиста Иван Василев. Стана дума за последната Петко-Тотева книга „Попътен вятър”.

„Та той е бил голям журналист - възкликна Иван, - по-голям от всички нас!”. И критиците би следвало да кажат същото - по повод на „Отгласи” и „Единословия български”.

Но си мълчат.

* * *
В първоначалния замисъл на тази вечер, когато предложих на Петрана да я направим, и двете я виждахме като посветена на последните пет публицистични книги на Петко Тотев: „Ръкотворни и неръкотворни”, „И културата е дом”, „Устойчиви злободневия”, „Напечатано в „Жарава” и „Попътен вятър”.

Предвид новите обстоятелства, нито вечерта, нито словото ми няма как да бъдат в замисления формат. Но и ако би бил някогашният формат, уверявам ви, не би било възможно да се представят петте книги в рамките на едно десет-петнайсетминутно слово за тях.

И все пак ще кажа няколко по-общи думи за публицистиката и журналистиката на Петко Тотев, макар че при него разликата и в жанрово, и в (литературно) родово отношение да се заличава - така е при големите мислители и книжници: ВСИЧКО Е ЕДНО, МАКАР И СЪСТАВЕНО ОТ БЕЗБРОЙ ЕДИНИЧНИ, РАЗНОРОДНИ И - ПОНЯКОГА - ДОРИ ПРОТИВОРЕЧИВИ ЕЛЕМЕНТИ (ТЕМИ, ИДЕИ, ОБРАЗИ, МИСЛИ, ВНУШЕНИЯ, ЖАНРОВЕ, РОДОВЕ).

Ето например какво пише той в статията „Ръкотворни и неръкотворни”:

„Ние си знаем слабостта да забравяме. Взели сме известни мерки напомнянето да бъде постоянно, материално, едро (по възможност и художествено-монументално), осезаемо, ясно видимо. В съсредоточението си обаче върху архитектурата и скулптурата започваме да губим пълното значение на богатата дума паметник. Има ръкотворни и неръкотворни паметници. И хубаво ще бъде да не ги противопоставяме. Нека още от началото да търсим тяхната хармония, която ще ни подскаже верни пътища, посоки, направления…”
(„Ръкотворни и неръкотворни”, 2018).

Всяка от публицистичните книги на Петко Тотев по тематика и проблематика е - на пръв поглед - сама по себе си. Но на втори - веднага се набива на очи единството между тях.

Дори чисто формално. Първо, и петте книги са обединени под „рубриката” (или поредицата) „Писано за мнозина”, изведена на корицата - вероятно в противовес на много често срещаното и поизтрилото се от употреба „за малцина”.

Второ, своеобразието на творческото му, а и всекидневното му мислене изключва разединението, разсейването - Петко Тотев винаги пише за дадено нещо, за нещо частно, а мисли за ЦЯЛОТО, за ЕДИННОТО, при това не само пространствено, но и във времето.

Оттук е невероятният ефект от неговата публицистика/журналистика - дори явления от миналия строй или конкретни събития, случвали се в някогашното време, отдавна изветрели и неактуални вече, днес за нас, а и за новите хора са интересни и дори… някак свежи, т.е. актуални по нов, неочакван, но естествен, ненасилен начин.

Поне такива са в общия контекст на писаното, в ЦЯЛОСТТА, как по-точно да го кажа, в ГЛОБАЛНОСТТА на мисленето му. От друга страна, за каквото и да пише, каквато и тема да подхване Петко Тотев в публицистиката/журналистиката си дори в наше време, тя има корени дълбоки - в някогашното време или в някогашни времена.

А по-точно ще е да се каже СИЕМИНУТНОТО БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ ПРИ ПЕТКО ТОТЕВ Е В ТОТАЛНА НЕПОСРЕДСТВЕНА ВРЪЗКА С ВЕЧНОТО БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ И ЗАТОВА МИСЛИТЕ МУ, ТЕМИТЕ МУ И ИДЕИТЕ МУ НЕ ГУБЯТ СВЕЖЕСТТА СИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ. В статията „Кога Природата от „околна среда” ще стане Дом?” той например споделя:

„На съвременно мировъзренческо и творческо равнище дейците на историята, културното строителство, националната идентичност не се побират вече в хронологични таблици, в периодизации на средни и нови векове, а все повече се сливат в единен „духовен генофонд”, ако е възможно подобно понятие. Но то все пак дава известна начална представа за кръстопътя и промените в понятията „старо” и „ново” (вж.: „Ръкотворни и неръкотворни”, 2018, с. 199).

Трето, с което и ще завърша… Преди време Петрана Колева бе написала, че в анализите си за българската литература Петко Тотев „подчертава единодействието на публицистиката и художественото слово, романтиката и реализма, критичността и градивността в обновяването на българската многовековна духовна приемственост” (2).

В правотата на това съждение се убеждаваме непрекъснато, четейки и публицистиката/журналистиката на Петко Тотев.

Дори в самите заглавия на петте му книги е закодирана тази игра, този „флирт” между романтиката и реализма, което допълнително нагнетява напрежение, но напрежение обновително, а не разрушително - напрежение, което споява елементите, а не ги разпръсква на разни страни.

* * *
Някъде в „Ръкотворни и неръкотворни”, нищейки „екологията” в творчеството на Николай Хайтов („Бодливата роза”, „Шумки от габър”, „Лодка в гората”), Петко Тотев попита: „Кога Природата от „околна среда” ще стане Дом?”.

И дори без още да сте прочели докрай студията, ще разберете отговора дори само по заглавието на следващата му книга „И културата е дом”.

Ако пък попаднете първо на тази книга, нима не бихте се запитали: а какво - освен „и културата” - е дом? И няма как да не потърсите предишната му книга, в която ще намерите отговора на въпроса си…

В противовес - идват „Устойчиви злободневия”, които ни приземяват, т.е. директно ни връщат в реалността. Защото на тоя свят не само хармонията, вградена в природата и културата, е устойчива, не само красотата, доброто и светлината - устойчиви са и техните сенки, техните противоположности (побрани в случая в една-единствена дума: „злободневия”, може и - „грозодневия”, „тъмодневия”…).

А по-нататък следва - фиксиращото във времето и пространството „Напечатано в „Жарава”, което по умилителен начин „флиртува” с неизбежното движение, с отлитащото време, с безбрежно-нежното „сбогом и прощавай!” на „Попътен вятър” - последната от поредицата…

А какъв сладкодумец е Петко Тотев! Направо златоуст! Но… за това друг път. Наистина е невъзможно да напишеш всичко и за всичко в тези рамки - на времето. Но важно е да се кажат някои неща.

Нали идеята на подобен род представяния е днес или след време, след години или след десетилетия да подкачат някого, да го накарат да се озърне, да се вгледа, да проумее и като проумее, да се захване със сериозната работа, което ще рече - да открои, да припомни, да отърси от праха и забравата, да възкреси…

Хубавото на словото е това, че то се създава не толкова за момента, колкото за вечността. В този смисъл не е задължително големият автор да бъде забелязан и тачен от съвременниците си.

Но много жалко за съвременниците, ако са проспали големия автор - жалко заради тях самите, разбира се, а не за автора.

Авторът е свършил своето. И бъдещето все ще го разпознае, макар и по-трудно без указанията на съвременниците му. Рано или късно народът дозрява до своя писател, до оня, който е негов изразител.

* * *
Любопитен детайл…

Вчера изпратих по имейла любезна покана към приятели - мои, на Файтона и на нашата словесност - за днешната вечер.

На сутринта прочетох отговора на един поет, който си въобразява, че е голямата работа в литературата: „не съм ги чувал”. Само това.

С малки букви, защото не знае правописа. Отговорих му: „голям пропуск”. Само това.

С малки букви. Нарочно.

Само ще уточня. Човекът не ги знае. Не му и трябва. Невеж е. А ето, Петко Тотев и Петрана Колева - освен че знаеха цялата българска литература в ширина, дълбочина и висина - знаеха и него, невежия, присъстваха, по изричната ми молба, на срещата с него, която бях организирала във Файтона, и се радваха на младостта му и на хъса му.

Такива бяха те - Петко Тотев и Петрана Колева, Петрана и Петко. Какво да се прави - не всички могат да дорастат до тях. А и не е нужно.

Бих искала да им благодаря за приятелството. И за подкрепата, която получавах винаги от тях в най-неочакван миг. Поклон пред тихата им саможертва и тихия им подвиг, родеещ се с чудото.

Така именно се печели поданство в Държавата на духа - не с крясъци и амбиции, не с удряне в гърдите и пушкане във въздуха, не с умопомрачителни метафори и гръмоломни фойерверки.

Както го беше казал Блок: „Трябва тихо да живея и тихо да мисля”. И както живееха и мислеха те.

——————

1. Става дума за вечерта в памет на Петко Тотев и Петрана Колева, организирана от Национален литературен салон „Старинният файтон” на 25 февруари 2019 г.
2. Вж.: „ТОТЕВ, Петко”. - В „Априловски свод”. Автор съставител Петрана Колева. Издава Научноинформационен център „Българска енциклопедия”, С., 2009, с. 528.