Петко Тотев

Изпращани като мисионери на Византия, на Втория Рим, светите равноапостоли от Солун са християни, чисти проповедници на чисти идеи. Те са виждали, разбира се, че дъждът не вали еднакво над всички, че слънцето не грее по един и същ начин навсякъде, че ония, които се отдалечават от него, започват да зъзнат.

Новите апостоли, както мнозина мислители преди и след тях, са се надявали, че поне в нематериалните сфери на Духа, религията, културата, слънцето и дъждът ще бъдат един ден свободни от концентрични, йерархично напластени градации.

Аргументите срещу деленето на езиците на „свещени” и „не-свещени” са били търпеливо изслушани още в ІХ в. Практиката да се проповядват християнски идеи в християнски области, но на един четвърти език, се оказва трудна.

Мисията, започната в Моравия и Панония, е спасена сред новопокръстени славяни, сред които преки ученици на солунските равноапостоли намират благоприятни условия и прозорлив владетел. Същевременно различията между теорията и практиката, между проповедите и изгнанията съвсем не са изчезнали.

Съвременният читател на Пространните жития е удивен, че се води спор за три и повече от три. Такава основа за полемика е завидна. На практика „свещен” език е един - езикът на най-силния.

Само през последното столетие в ролята на първи език се изредиха няколко авторитетни европейски езика. И всичко - уви - продължава да се чертае с пергел и дори елипсата, която има два центъра, не е на мода и няма скорошни изгледи за популярност.

Аргументите, с които Константин Философ защитава славянската писменост, са универсални. Те са напълно приложими при всяка следваща стъпка към демократизирането на религии, философии, култури. Приложими, но много рядко прилагани…

Напротив: и правото на всеки народ и на всеки човек да слави Бога на свой език и по свой начин се схваща повече като право за отделяне, нежели като право на единение. И по време на Реформацията споровете, диспутите, богословските прения не довеждат до консолидация на християнството.

Великата религия, която провъзгласява любовта за основа на основите и наред със заповедта „Обичай ближните си” с велика и спасителна простота достига и до „Обичай и враговете си”, продължава да се рои, което е естествено, без да се консолидира, което не е естествено.

Неприятно е да се каже, но „образът на врага” се оказва широко разпространен във вътрешнохристиянските и междухристиянските конфликти. Този взривен материал вътре в хуманистична философия, в човеколюбива (включително и враголюбива) религия е начало на много и много трагедии.

Станало е притча во язицех, че Балканите са барутен погреб. Това е вярно само донякъде. Всъщност барутен погреб е културна, цивилизована, християнска Европа. Неудобно е да се казва и затова не се казва.

Но вижте световните войни през последното столетие - нима те не са започнали всички от Европа и нима не са се избивали помежду си главно, предимно християни от християнски държави?

Ако диспутите от ІХ до ХХ в. бяха примирили и консолидирали всички християни най-напред, а след това и всички народи в Европа и по света; ако правото да се обръщаш към Бога на свой език - от буквалното значение на думата до вътрешната суверенност на личността - бе се превърнало в закон божи; ако различията вече се схващаха като богатство и условие за разговор, общуване, разбирателство или поне взаимно примирение; ако любовта към ближния побираше в обятията си и „враговете”; ако…

Толкова близо до Голямата базилика в Плиска, която пази стъпките на св. Климент, св. Наум, св. Ангеларий, преки ученици на солунските равноапостоли, човек има право да остане поне за миг в епоха, в която открито се е говорело, че три е повече от две и че могат да съществуват четвърти, пети и т.н. „свещени” езици.

Начинът, по който българският княз Борис І успява да разгърне дипломация и чрез религията и културата, остава без съществени аналогии в Цариград и Рим. Истината, че щом има две християнски църкви, неизбежно ще се появи и трета, се оказва извънредно сложна и труднодостъпна.

Още по-трудна и още по-нежелана се оказва необходимостта да се мисли по въпроса изобщо какво да се прави, щом три е повече от две. Не се появява нито силна идея за единение, нито допускане на множественост в християнската конфесия.

Изпуснат е великолепен повод за продължение на вече започнатата от Константин Философ дискусия. Щастливата оценка, че именитият солунянин наистина е съпокровител на Европа, се появява със закъснение.

Наистина Константин Философ е изпреварил времето си. Но също така е не по-малко вярно, че той е оставен неразбран въпреки изключителната му яснота и въпреки искрените признания на всички негови дарби.

Могъщ духовен, интелектуален порив, съпоставим с подвига на християнските първоапостоли, заглъхва в Рим и Цариград. За кой ли път се потвърждава правилото, че никой не е пророк в отечеството си.

И отново са оставени събитията да тласкат развитието, тъй като идеите най-често са много нежен двигател. Чак след натиска на Реформацията се очертава истината колко е отдалечена идеята от практиката по въпроса има ли всеки човек право да слави Бога на родния си език.

Без да стане пророк в отечеството си, оценен по достойнство от опонентите си в Рим, но само в рамките на изящната богословска дискусия, Константин-Кирил заедно с равноапостолния си брат Методий спечелва известност главно сред славяните.

Благодарение на българския княз Борис І, новопокръстен.

Този нов владетел на Балканите, който започва кореспонденция с папата и приема изгонените ученици на Кирил и Методий, долавя, че три е повече от две и че когато двама се карат или не се разбират, или не се чуват помежду си, третият е длъжен да се появи.

По същото време в Голямата базилика на Плиска, в покоите на висшия сановник Есхач, където са подслонени Климент и Наум, в дома на болярина Чеслав, приел Ангеларий, продължават размислите за християнското и всесветското бъдеще на Словото Божие.

За да не се карат двама, за да не печели трети, цифрата трябва да се увеличава. Да не бъде малка и да бъде свещена, библейска. Да бъде разбираема и в други религии. Седем. Седмица. Свети Седмочисленици.

Докато учениците на солунските равноапостоли се устремяват към седмицата, княз Борис І се заема с тройката. Той сякаш предчувства втвърдяването на известния израз: „Един Рим падна, Втори Рим е еди-кой си, а Трети Рим няма да има”.

Владетелят на България измерва разстоянието между Рим и Цариград и по средата на това разстояние - в Охрид - се появяват Климент и Наум. Докато движението от Великоморавия до Плиска е движение за оцеляване, то пътят от Преслав до Охрид е път на Свети Седмочисленици, на увеличаващи се ученици, на осъзната културна и духовна множественост, на преодоляно тежнение християнското Слово да се предпочита непревеждано на нови, все повече езици.

Възпитаниците на Охридската школа са много, необичайно много за епохата. Това е трябвало да се разчуе. Множествеността е била и практически необходима, но тя е преди всичко принципиално значителна.

Двама учители и петима ученици. Хиляди, много, тма светли ученици на Светите Седмочисленици. Тази верижна реакция на Духа вече не е можела да бъде спряна.

При това положение на нещата - реално вече! - и представите за Първи, Втори, Трети Рим не могат да останат без промени - макар и с големи закъснения, загуби, жертви.

Онова, което от центъра на Първия Рим поражда последователно искрено признание, съд в Регенсбург, изгнание, продаване на славяноезични християнски проповедници като роби; същото, което от куполите на Втория Рим може да изглежда като блестяща дипломатическа мисия - за съжаление и с някои нежелани резултати и последици; същото, което в Третия Рим е истински дар божи, спуснат направо от небето като спойка за укрепваща духовна държавност - това едно и също нещо, изглеждащо толкова различно в центровете, започва свой самостоя-телен живот не само в градища и крепости, но и в най-отдалечени поселища, довчера забравени и от бога, и от царя.

Преместване на ударението към множествеността и периферията - това необичайно явление в ІХ в. тепърва ще се осъзнава и като общодуховен пробив с общочовешка перспектива.

Още по-интересно е, че този процес за изравняване на центъра и периферията, на Първия с Третия, Четвъртия и т.н. Рим, процес, протекъл по йерархическите върхове и на една млада християнска държава, е успореден с роене на ереси в низините на същата държава; роене на християнски ереси, при което се приема свободно и градиво от други източни религии, от езически митологии, пантеони.

Така държавата на българските владетели Борис І и Симеон Велики става реторта за явления на бъдещето, включително и на далечното бъдеще.

В грядущия проблем за центъра и периферията Охрид носи стила, почерка, вдъхновението на Светите Седмочисленици.

Мисълта на Философа - не грее ли слънцето еднакво за всички и не вали ли дъжд над всички - е продължена. Климент и Наум, с които започва роенето на Светите Седмочисленици, не тръгват от столица към периферия, а към среда, сърцевина, равностояние на единен път - Игнатиев друм, към средата на все по-обитавана и многолюдна пътна система.

Всички пътища водят към Рим? Охрид не само поставя въпросителна към тази сентенция, а и открива пътища във всички посоки и подготвя хора, които да ги проправят.

Пристигането на преки Кирило-Методиеви ученици направо от българската столица в Охрид за втори път изменя пространството между двата Рима.

Най-напред появата на братята от Солун и след това отиването на Климент и Наум от Преслав в Охрид развиват Игнатиевия път от символ на път между два центъра в символ на равноправие между пространства, делени на центрове и окрайнини.

От центростремително-центробежно гледище Климент и Наум са изпратени от български владетел в окрайнини на българската държава - място за духовен подвиг, но и място стратегически важно.

С този блестящ невоенен маньовър столицата на България се изнася сякаш направо на линията Цариград - Рим.

От гледището на Светите Седмочисленици Климент и Наум не отиват в окрайнина, в далечна периферия. Учениците мислят за следващи ученици, за бъднини на започнатото от солунските братя.

Търси се точка най-близка до Солун, до старобългарския език на славяните от Солун, точка в пределите на спасителната за Кирило-Методиевите ученици държава - България. Кой първи е назовал Охрид? Който и да е, обсъждане едва ли е имало - дотолкова идеята е безспорна.

Описвайки мъченическа траектория в християнското пространство между Цариград и Рим, траектория, незаличена от политическата, междуцентрово-съперническата конюнктура, пътят на Светите Седмочисленици се доближава до началото, до Солун. Тази огнена елипса, преминала през девет кръга на мъчения на християни сред християни, се изтръгва от пориви за първенство и надхитрявания.

Мисиите на Константин Философ и Методий сред хазарите и сарацините са кръгови, изцяло зависими от центъра - Цариград. Великоморавската мисия се разтяга в елипса, защото си казва тежката дума още един център - Рим. Пътят на Кирило-Методиевите ученици обгръща още Преслав и Охрид.

Така траекторията на Светите Седмочисленици е в хармония със словообразуването на самото понятие седмочисленици: няма йерархия на центровете, както няма йерархия и между учители и ученици, както няма и други йерархии, включително и най-дохристиянската - между врагове и приятели, победители и победени.

Кръстното движение на светите братя от Солун отвъд граници на светски и религиозни държави; засилването на чистия християнски идеализъм в самите трудности, изпитания, абсурди; създаването на школа от проповедници, наречени колкото библейски, толкова и със съвършено нова стилистика Свети Седмочисленици - всичко това е проблематика от такива мащаби, които тепърва ще се осъзнават.

Онова, което често ни изглежда централно и периферно в самата проблематика, на практика отчита нашите закъснения след петимата ученици на солунските равноапостоли, след учениците на Климент и Наум, които са хиляди.

Продължението на тази прогресия - двама, седмина, хиляди - е спасение за едни и същи „окрайнини”, в които отново и отново се кръстосват интереси на също така увеличаващи се центрове.

Това спасение изглежда утопично само при еднолинейно мислене, според което неутопична е само всеобщата гибел.

Агресивността на центъра, интересът, еднопосочната мисъл постоянно изтласкват Светите Седмочисленици в окрайнини. Но те, гонените, продаваните като роби, замълчаваните, късно канонизираните, основават и основават школи.

Константин Философ разгръща блестяща полемика сред привържениците на схващането, че Словото Божие може да се разпространява с предпочитание на едни езици пред други.

Методий и учениците на солунските равноапостоли отиват вече отвъд полемиката: критиката срещу канонизирането на няколко центъра се наследява от конструктивна работа, за която няма и не може да има никакви окрайнини.

Самата дума седмочисленици съдържа градивна философия, съзидателна общохристиянска, общохуманна практика. За съжаление децентрализацията, провъзгласена от Светите Седмочисленици, често се тълкува едностранчиво като деперсонализъм и денационализъм.

А всъщност християнството, проповядвано на все повече езици, дава простор за все повече народи и личности при равноправие на съкровеността на творчеството, съзиданието, стига то да не се ограничава с правото на лична изява и лично име, а да включва и правото на съзнателна и доб-роволна, най-дълбоко личностна обща дума за общи дела отвъд масовата самотност.

Философията на Светите Седмочисленици изважда от анонимността всички езици, култури, народи, които по законите на централизма са винаги в периферията. Седем светии, които отказват да се назоват не само по име, но и по йерархия и народност, духом преодоляват анонимността на всички неизвестни и малко известни езици, народи, култури.

…В наши дни процъфтяват постмодернистични методологии в хуманитаристиката, които търсят истината не само в центъра, но и в периферията, не само в текста, но и в приписките, поправките, черновите, не само в еднозначността, но и в многозначността на думите и текстовете.

Дано това да е средство, лекарство, фармакон, ако и да горчи този фармакон като отрова. Нека да се надяваме, че представителите и на Първия, и на Втория, и на Третия Рим, които отлично знаят кое е център и кое е окрайина, периферия, ще проявят и по законите на научната мода обновен интерес към своята, така да се каже, към приватизираната от съответния Рим периферия.

На първо време това е достатъчно. По-нататък самото навлизане в териториите на Светите Седмочисленици ще си каже думата.

Самото доближаване до словото седмочисленици ще убеди привърженика на всеки Рим, че тази странна дума няма център и периферия, че тук учителите и учениците не образуват йерархия, че равноправието и множествеността са съединени с велика скромност и дълбоко личностно посвещение на общ, общохристиянски, общочовешки дълг пред духовната същност, духовното призвание на човека, издигнат над вечно недостигащи и разграбвани с огън и меч имущества.

1991