Продрум Димов

Твърде тъжен е образът на окаяното ни ежедневие. Това е сериозният, обезпокояващ извод, който може да се направи, след като се запознаем с актуалното съдържание на романа „Лунният мост” на Иван Енчев /Изд. „Българска книжница”, С., 2020/. Авторът е представител на зрялата творческа генерация, която заяви своето сериозно присъствие в националното ни литературно битие в края на 70-те години на миналото столетие.

Макар че преди това писателят издава няколко добри книги с поезия и проза, произведението, което отприщва завирената енергия на творческия му потенциал, е историческата повест „Кървав пелин” /1988/, прераснала в едноименен роман през 2008 г., съпътстван от романите „Бавен огън” /2006/, „Труден сезон /2010/, „Злато и чакъл” /2012/, „Окото на залеза” /2017/ и други стойностни литературни рожби.

В творческото полезрение на Иван Енчев освен исторически теми винаги са попадали актуалните проблеми на нашето социално-икономическо и духовно развитие. Той доста болезнено отразява социалните неправди, безцеремонното погазване на светли пориви и мечти, с които е закърмено неговото поколение още от романтичните му школски години. Поставя на категоричен прицел тоталната разруха и нравствената деградация, които се развилняха у нас след настъпването на нашенските уж демократични промени.

Такъв го виждаме този надарен наш творец и в най-новото му произведение - романа „Лунният мост”. Повествованието е обособено в три части: „Стрелец и Дева”, „Време за срещи и време за раздели” и „Жребият е тук”. Те взаимно се допълват и авторският плуг разорава една твърде болезнена нравствено-етична територия, която се нуждае от много дълбока оран.

Още в началните си страници текстът ни грабва със своята свежа атрактивност. Писателят ни отвежда в ресторант, където прииждат на другарска среща някогашни възпитаници на гимназия „Проф. Асен Златаров”. Събитието се случва около 24 май в първите пет-шест години на ХХI век. Всички бивши съученици са се променили, позагрубели, прошарени вече от безмилостната четка на възрастта, но са успели да съхранят младежката топлина, която ги е стопляла и окриляла романтичната им младост под училищната стряха. Спонтанно възкръсват скъпи спомени, неугаснали любовни трепети, сърдечни прегръдки… Учителката Катя Калинова и Станчо Щуреца все още се харесват. Вълнуват се дълбоко Валя и архитект Драганов. Не са равнодушни счетоводителят Георги Йотов, Райчо Китариста и всички други съученици. Отвсякъде струят бликнали умиления и нестихнала обич, приятелска привързаност. Това са част от героите, чрез чието поведение се разкрива дълбоката им човешка същност. В повествованието Иван Енчев се представя като съпътствен участник в разгърнатия интересен сюжет, като неговото присъствие се чувства доста емоционално.

И така неусетно се потапяме в атмосферата на техните взаимоотношения, поели по големия път с някогашните светли пориви и мечти, за да изпият след време, особено през нескончаемия Преход, трудно поносимата горчилка на разочарованието.

Централно действащо лице, което доста често движи сюжетното развитие на повествованието, е образът на Станчо Станков - Щуреца. Той още от ученическите си години се отличавал със своеобразен нрав. Отбивал военната си служба като граничар, но непосредствено след уволнението, за да отмъсти на своя суров баща, с когото е в конфликт, минава нелегално държавната граница и се озовава като невъзвращенец чак в далечна Австралия. Там се препитавал от зеленчукопроизводство, влюбва се и се събира с една македонка, но нещата не потръгват добре. От друга страна, носталгията по Родината не го оставя на мира.

След доста години той се връща като турист в родното селище. И понеже се е позамогнал, вече като „вуйчо Станчо”, решава да подпомогне своя племенник Станимир, син на покойната му сестра. Той обаче се опитва да го вкара като кредитор в своите нечистоплътни бизнес кроежи. Вуйчото разгадава мръсната му игра и се отдръпва решително от заложения капан. Така той се разделя с най-близките си роднини.

Завърнал се временно под родно небе, Станчо изгаря от нетърпение да се докосне до някои скъпи на сърцето му кътове на Отечеството. За целта наема кола, шофирана от младата и симпатична екскурзоводка Елена. Двамата предприемат дълго пътешествие и в процеса на любезните разговори, той ненадейно узнава, че неговата красива спътница е дъщеря на покойна майка, която като девойка е забременяла от любовна връзка с войник-граничар, забягнал и убит на граничната бразда. Потопен в изненадващия разказ на Елена, Щуреца изтръпва, като разбира, че неговата привлекателна спътница му е дъщеря. Изведнъж рухват всякакви донжуански планове да интимничи с младата жена и започва да се обръща още по-любезно към нея, назовавайки я „дъще”, без й да разкрива стряскащата истина.

Сетне разбираме, че и Елена има голяма дъщеря, вече омъжена в чужбина. По-късно в сюжета и тя се досеща, че случайно е открила „убития” си баща. Съобщава му, че е кръстила своя внук Станислав. Това спонтанно стопля Щуреца, който е заблуждаван от съпругата му Биляна, че е стерилен. С този епизод почти в края на повествованието Иван Енчев наистина показва, че умее по примера на големия руски писател Антон Чехов да интригува читателите с прибягването до новелистичен елемент в романа си…

Станчо използва своето ново пребиваване в България за срещи и връзки с някогашните си приятели и затова се потапя с нетърпелив хъс в атмосферата на срещата на гимназиалния випуск. Особено е щастлив, че до него е седнала бъбривата и емоционална съученичка Катя Калинова, която също е сама, при това е загубила единствения си син, но голямото й нещастие и суровите несгоди не сломяват духа й. Тя чете свои стихове, за да привлече вниманието на доста одушевената компания. Станчо също не остава безразличен към нейното настъпателно ухажване.

Голямата сърдечна искра скоро ги повежда към едно неочаквано, но дълбоко жадувано интимничене, съпроводено от обиколки по забележителни места из България. Иван Енчев, проявявайки убедително проникновение, ни въвежда из топите лабиринти в интимния свят на своите герои. И никак не е случайно, че при пренасянето ни в близките сърдечни взаимоотношения между Катя и Станчо той не спестява типичните романтични съпреживявания. А градусите на тази искрена любов авторът покачва и с умелото включване на околния пейзаж, който е в съзвучие с емоционалния свят на персонажа.

Не по-малко интересни са и страниците, отразяващи някогашната ученическа любов между Къдравия Драго /архитект Драганов/ и Хубавата Валя /Валентина Вълева/, но вече позатихнала, без да е залязла все още напълно в сърцата им. Различните житейски посоки, годините, притискани от грижите за семейство и деца, водят тъжни раздели и разминавания, съпроводени от неудовлетворения и разочарования от изминатия път.

Животът на героите в този интересен роман, макар и протекъл през различни социално-икономически системи, не е успял да угаси буйния огън на младостта, грейнала на незабравимия пешеходен мост, който някога ги е отвеждал под гостолюбивия покрив на гимназията и към хълма „Шипков сипей” за щурите закачки на младостта в ученическа униформа. Затова и „Лунният мост”, населен с трепетни любовни прощъпулки и незабравими младежки преживелици, възкръсва в най-скъпите спомени на всички вече позастарели съученици.

Кулминация в сюжетната композиция на романовото действие е приятелската сбирка след няколко години, която Иван Енчев устройва на своите герои в обновения селски дом на Георги Йотов. В тази есенна среща спомените от крилатата младост отстъпват място на неумолимите социални проблеми, които не престават да гнетят разрушително съвременното ни общество. На вечерната трапеза в градината под отрупаната с грозде асма алкохолът е поразпалил страстите, но той повдига и духа на напираща гражданска съвест на едно разстроено и разочаровано поколение. Някогашните млади хора, закърмени с многообещаващо, но нереализирано бъдеще, сега са заставени да берат отровните плодове от жестоките пазарни закони на новия обществен ред. Той мачка и погребва безцеремонно светлите надежди, прекосявали някога лекокрило „Лунния мост” над река Брезица, който също вече е срутен безвъзвратно.

Тези възрастни хора, вкусили разнопосочната философия на недалечното минало, вече са заставени да въздишат по неговите погребани безспорни плюсове, забравяйки кусурите му, за да се гърчат в тресавището на днешното тягостно всекидневие.

Настроението на събеседниците е изписано на помръкналите им лица. Чашата на негодуванието прелива в думите на Катя Капитанова: „Мечтите ни за щастие - простенва тя - се сриваха една подир друга по сипея на годините. Обществената система ни мачка като тежък валяк - сякаш сме камъчета от чакъл, обречен да стане настилка по пътя на обществото към по-добро бъдеще.”

Приятелското събиране, уредено от гостолюбивия домакин Георги Йотата, измества очакваните словесни разходки из младежкото им минало и разговорите не могат да се измъкнат от игото на днешните неволи. Този огън се подклажда, при това неслучайно, и от многобройните перипетии на емигранта Станчо, от чиято уста прозвучава нерадостната изгнаническа участ на мнозина от хилядите гурбетчии, хукнали да търсят спасението си в чужбина.

Не остава безразличен към тревогата, завладяла приятелите му, и счетоводителят Йотов. „В младостта си - споделя тъжно той - живеехме с крилете на романтиката. Сега попаднахме в капана на стоково-паричните отношения. Милост няма!”

Особено разочарован е Станчо, който обикаля немалко красиви кътчета у нас, но сърцето му се къса от съжаление при вида на изоставени и безпомощни пенсионери, просяци, потъналите в руини училища, обезлюдени къщи и запустели села.

Възбудената компания отваря приказка и за новите „герои”, юрнали се ненаситно, с необуздана алчност да трупат капитали. Скоро упреците се стрелват към някогашния им съученик Васил Калайджиев - Дебелия, който е успял да улови доста риба в мътните води на нашето време.

Чрез потока от тъжни разсъждения на своите сюжетни съученици Иван Енчев неслучайно вмъква и пренебрегваната патриотична тема. „Всички замълчахме, - пише той - когато умърлушеният досега архитект Драганов ни сепна извисоко: „Днес малцина българи знаят, че нашият хан Тервел, синът на хан Аспарух, е наречен „спасител на Европа” и е обявен за светец. През далечните 717 и 718 години неговата конница спасява от разгром Константинопол от атаките на огромна арабска армия, насочена в поход към Европа.” Тези и множество други славни страници от българската история вече години наред отсъстват не само от школските учебници, но и далеч не са съдържание на сегашното ни духовно битие.

Писателят съвсем целенасочено е вплел в разговора на сериозно разстроената компания и повсеместната нравствена разруха. Всички са смутени от развихрилата се уродливост, съчетана с невероятната омраза, фалш и лицемерие. Особено обезсърчение предизвикват думите на Катя Калинова, Станчо Станков, Георги Йотов. Домакинът сигурно е съжалявал, че не е успял да запълни тази жадувана среща с умиление и скъпи спомени от най-красивата човешка възраст. Е, архитект Драганов се опитва да изведе приятелите си от завладялото ги минорно настроение като поканва Райчо Китариста да подхване някоя весела мелодия, за да върне компанията в някогашните младежки години. И наистина, всички запяват. Но дали това може да оздрави сериозно наранените души, хвърлени в жестоките обятия на едно безскрупулно общество? Извиканата от миналото скъпа на сърцата им песен не е в състояние да върне красивите преживявания, свързани с „Лунният мост”, изчезнал безвъзвратно в романтичното минало.

Есенната среща в новия дом на Георги Йотов, плод на умелата творческа фантазия на писателя, сякаш е продължение на предишното пролетно събиране на съвипускниците в ресторанта, създавайки градация във фабулата на повествованието. Тя е сърцевината на сюжета и носи основния замисъл на творбата с актуалното въздействие на художествения текст.

Общувайки с този съвременен роман на Иван Енчев, имам усещането, че той чрез сполучливите портрети на разноликата си галерия от герои разкрива своята философска, творческа и човешка същност. Писателят ни удивлява и ни напомня истински сърцевед, отвеждащ в дълбокия душевен свят на своя персонаж, вплитайки твърде сръчно речевата характеристика.

Авторът ни впечатлява в художествено-естетически план с надарената си творческа личност на зрял белетрист. От устата на героите му звучи здравата социално-гражданска позиция на писателя, грабващото му реактивно светоусещане. Наред с показаните възможности на изкусен словесен художник при рисуването на живи пейзажни платна, образната система е майсторски разкрита чрез подходящи сравнения, метафори и характерна диалогична реч. Впечатляващ е и дълбокият психологизъм при изграждането на целокупния образен свят.

„Лунният мост” на Иван Енчев е своеобразна биография на не едно поколение българи, чийто житейски път прехвърля синорите на две коренно противоположни епохи и е твърде сполучлива литературна психограма на сложните морални процеси, които разтърсват съдбоносно днешното ни общество. Мисля, че романът „Лунният мост” с актуалното си художествено-естетическо въздействие нарежда неговия автор сред ярките имена на съвременната българска белетристика.

10 септември 2021 г.