Панко Анчев

1.

Голямата заслуга на българските модернизми и специално на индивидуализма за развитието на литературата е дълбоката промяна в литературната среда и насищането й с богата култура, висока образованост и вкус.

Извършва се истинско преображение в нейния състав и структура, в облика й, както и в критериите, начина й на мислене.

В самия край на XIX век българският литературен процес и литературният живот се намират в ново състояние, готово за литература, способна да изрази новите идеи на времето, но и да е способна да формулира новите естетически идеи, които сама ражда.

За да стане това, е необходимо да се появи новият тип писател и особено новият тип литературовед.

В края на XIX век започва нова епоха, която поставя всичко на нови основи. Това може да не се забелязва винаги, ала свидетелствата на самата литература са много. И внимателното й четене може лесно да ги открие. Но не всеки може да ги разчете, анализира и осмисли.

Плод на такава потребност е Боян Пенев.

Появата на Боян Пенев в българската литература е един от най-важните и значими знаци за прехода към новата епоха. Възраждането окончателно е преодоляно, а българският свят е изцяло обуржоазен и е станал част от модерния свят.

Новият критик и историк на литературата е артист, образован, умен, надарен с вкус, държащ се по различен начин, обаятелен. Той е писател по призвание, мислител, задълбочен изследовател, редактор. Такъв българската литература не познава.

Литературата трудно и по особен начин приема в себе си и в своята история критик и литературовед. Тя няма охота да ги съхранява вечни, защото не им доверява и постоянно е недоволна от тях.

Литературоведът и критикът е свидетел на историческия миг и когато този миг заедно с написаното в него отлети, заедно с него се пренася в миналото. И трудно излиза от него. Не защото го е оценил погрешна или защото е бил повърхностен и недостатъчно проникновен, точен, всеобхватен.

А защото свидетелства единствено за разума на времето, а не за неговата пълнота и цялост. Успява да оцелее в тази несправедливост онзи, който постига някаква своя оригинална методология, чрез която да чете литературата и да я тълкува.

Дарбата на критика и литературоведа е дарба за четене; тя е начин на четене, а следователно и на мислене.

Ако умът му е истински, той мисли за живота чрез литературата и винаги търси в литературата живота, изразен и подреден в думите съобразно идеите на времето, в което те са написани.

Нормално и справедливо е словото на критика и изследователя да умира и изчезва в небитието преди словото на писателя. Но не винаги е така.

Боян Пенев е едно редките изключения.

Той е първият български критик и литературовед, който може да бъде определен и като писател, защото гледа на литературата като на жив организъм, обича я и почита нейните писатели. Литературата е висша форма за изява на творческата личност, но и социална дейност.

Тя не може да се извършва извън обществото и без да му служи - но винаги по свой особен начин. Затова Боян Пенев анализира и тълкува литературата в нейния социален контекст, който я е родил и който тя изразява.

Той търси обаче естествени връзки между литературата и обществото, благодарение на които словото се превръща в изразител на идеите, които битуват в обществото и формират начина на живот, мислене, поведение.

Никой преди Боян Пенев не е достигал до подобно органично отношение към литературата. Той пръв показа и доказа важността традицията, но и на условията, в които обществото функционира.

Когато те взаимно се обусловят и намерят адекватен художествен израз, тогава се създава и високата литература. Боян Пенев е нейният ценител, анализатор и тълкувател. На нея той посвещава целия си живот и творчество.

2.

В лекционния си курс, издаден след смъртта му от негови ученици, озаглавен „История на новата българска литература” Боян Пенев за първи път в българското литературознание постави българската литература на възраждането в толкова отчетливо очертан и изграден социален контекст.

Във въведението „Посоки и цели при проучване на новата ни литература” той обозначава този контекст във всичките му подробности и му придава онази жива енергия, сили, многообразие, какъвто е всъщност. Това е жива среда, а не „натюрморт”, в който има място и за литература и писатели, защото самите те са „мъртва природа”.

Но Боян Пенев знае, че литературните факти от историята на литературата живеят вечно, не умират и всеки път възкръсват, когато някой в по-ново време ги прочете и особено ако се опита да ги изучи, анализира и тълкува.

Каквато и да е тяхната литературно-естетическа стойност, те оживяват. И тогава едва и едва когато отново оживеят, трябва да бъдат изучавани.

Ето, това е новото, което Боян Пенев дава на българското литературознание. Той всъщност отнема познанието за литературата от тези, които го разглеждат като суха наука.

Науката за литературата, както и да се нарича, не може да бъде „суха”, защото ще убие словото. И тя наистина го убива.

Още в зората на модерното българско литературознание Боян Пенев залага в него принципа за „литературознанието като литература”. Това означава наука, която изучава и пресъздава живота чрез изучаването на литературата.

Но аз трябва да призная, че Боян Пенев няма кой знае колко верни последователи. Линията, която той прокарва, бавно и много рядко бива продължавана от сродни нему литератори. Защото да си като него е изключително трудно и дори непосилно.

Неговата наука се създава от дарование, а не толкова от „професионализъм” и „научна добросъвестност”. Но пък без „професионализъм” и „научна добросъвестност” нищо не се получава. Боян Пенев ги съчетава така, че писателската дарба да доминира и по нея да се гледа на литературоведа и неговото дело.

Дарбата на писател в случая не се изразява в „писане на есета”, употреба на красиви думи, метафори и сравнения, възклицания и възхищения.

А в способността да се изрази със словото какъв свят е изградил писателят и този свят да бъде пресътворен в литературоведския анализ и в изводите, които винаги се правят, изхождайки от него.

Способността на литературоведа да пресъздава със своето слово пресъздадения вече от писателя свят е най-важното му качества. Без него той ще бъде само един регистратор, а в най-добрия случай - коментатор. Но това не е литературознание или критика.

За да пресъздадеш този вече пресъздаден свят, трябва да съумееш да го поставиш в реалния контекст на неговото време, за да извлечеш из него идеите, проблемите, типовете личност, сюжетите, принципите на общественото устройство.

Това също е висока дарба и не всекиму се отдава. Защото трябва да умееш да различаваш механичните от органичните връзки на литературата с обществото и да ти е ясно как тя изпълнява своите обществени функции, без да губи от своята художественост, изразителност и въздействие.

Тогава ще придобиеш и желание да наблюдаваш в литературата и в историята на литературния процес същностните неща, причините, пораждащи явленията, условията, в които протича процесът, характера на художествеността и критериите за оценяването й.

Защото това е истинското в изкуството и то трябва да се изследва внимателно, с разбиране.

Боян Пенев е явление, което свидетелства за ускорените процеси в българската критика и литературознание.

Те трябваше да го открият и наложат, за да достигнат по-бързо своята зрелост и за да бъдат готови да тълкуват и оценяват новите явления от края на XIX и началото на ХХ век.

Те щяха да се проявят по съвсем различен начин, ако го нямаше Боян Пенев и малцината литературоведи, които го следват.

3.

Курсът лекции върху историята на новата българска литература, който Боян Пенев чете в качеството си на редовен професор на Софийския университет, е показателен за новото отношение към историята на литературния процес, към нейното изучаване и осмисляне.

Примерът, оставен Боян Пенев, се оказа непосилен и до днес. А той показа една много точна и лесна за приложение методология, която се свежда най-напред до това, че историята на литературата е процес, протичащ вътре в историческия процес на нацията, а после и до разглеждане на литературата като социална дейност, чрез която тя свидетелства за процесите в обществото и свидетелства за идеите, които то ражда.

Талантливият литературовед винаги се стреми да постигне истината за литературата и литературния процес, за неговата история и съвременно състояние. Истината обаче никога не е на повърхността.

Затова и не може да се изчерпи с една или две думи, а изисква аргументи, доказателства, анализи. Тя може да е в една-единствена дума. Тогава тази дума ще я търси истинският литературовед, защото в нея е ключът към автора, периода, процеса, времето.

За да стигнеш до нея обаче трябва да преминеш през фактите, да ги подредиш, огледаш, систематизираш, да потърсиш връзките между тях. Проблемът е как да стане това.

Каква е истината за историята на новата българска литература според Боян Пенев?

Най-важната, мисля аз, е, че тази история е процес, започващ с преп. Паисий Хилендарски (но подготвян търпеливо в литературата преди него, колкото и бедна да е), преминаващ през различни имена, творби и периоди, натрупващ обем, многообразие, нови идеи.

Той търпи външни влияния, вътрешни противоречия и борби на идеи, трансформации, забавяния и ускорения, влияния на различни фактори. И всичко това, дори и да се изучава поотделно, трябва да се гледа и вижда в неговата пълнота и цялост, неразделимост и едновременност.

Най-трудният и сякаш и най-сложният проблем тук е проблемът за прехода от стара към нова литература, „да доловим в книжнината пред Паисия зародишите на онези нови идеи, възгледи, които намират определен израз в „Славяноболгарская история”; да установим по-нататък в каква зависимост от литературната традиция се намират книжовниците преди Паисия, доколко се отклоняват от нея и какво ново внасят в националната литература; накрай - да характеризираме първите поетически опити като начало на художествена литература, да проследим нейното зараждане и развитието й при условията на свободния живот”.

Този проблем и до днес не е решен от българското литературознание, защото то не се и опитва да го реши. Дори не го изучава.

Смята се, че началото му е рязко, като от нищото, а „История славяноболгарская” е като мълния, осветяваща тъмнината на времето. По тази формула се опитва да го разглежда и Боян Пенев.

Но така е невъзможно да се достигне до истината!

В литературата до преп. Паисий е невъзможно да открием онези идеи, които съдържа неговата история. Тогава защо да не потърсим в самата „История славяноболгарская” онова което е характерно и типично в средновековната творчество.

Тази книга е проповед, отговор на въпроси, които вече се задават от богомолците и на които те не могат да намерят отговор.

Преп. Паисий я пише, за да помогне на духовниците да обясняват и тълкуват българското минало. В този смисъл е книга за богослужението.

Тя в никакъв случай не е светска; не е и никаква публицистика, каквато я определя Петър Динеков.

Нейният автор е монах, живеещ в светото братство на Атонския Хилендарски манастир и заедно с него, с останалите братя монаси той дълго е разсъждавал, чел е, разговарял е.

И е получил благословията да я напише. Той изпълнява смирено това послушание. Тук няма чудо; няма и прословутият „скок от една епоха в друга”, а еволюционна промяна, осъществена чрез изпълването на една традиционна за литературата форма с ново съдържание.

Новото съдържание е идеята за възстановяване на националната българска държава.

Българската литература изразява тази нова идея тогава, когато тя вече е формулирана и осъзната от обществото.

За атеист, какъвто е Боян Пенев, богослужебният характер на една книга вече изключва художествеността и изобщо я изважда от литературата.

Затова за него средновековната българска литература не е художествена, а това означава, че не е и пълноценна.

Добре, ала преп. Паисий, а след него и архм. Неофит Бозвели, св. Софроний Епископ Врачански и писателите от тяхното време продължават да пишат по същия начин и със същата цел, както творят книжовниците от средновековието.

Но към тях отношението е различно. Този факт ме кара да маркирам един проблем, който не е решен и до днес и се отнася до анализите и оценките на факти, събития и явления от различни епохи, механично съпоставяни с подобни от нашето време.

Оценката за тях е, разбира се, в най-добрия случай снизходителна. Докато изобщо подобно сравнение в оценъчен план и обозначавано по един и същ начин, не бива да се допуска.

Всяко нещо живее във времето си и е такова, защото времето му го е извикало на живот. Към него не бива да имаме претенции.

Средновековната литература е предимно богослужебна, но това не намалява значението й и не обезценява нейните качества.

Тя е такава, каквато е, защото изразява друго обществено съзнание, което не се нуждае от всичко онова, което е модерната литература. Не се нуждае и от индивидуален стил!

Но до такъв стил не се е домогнал и преп. Паисий, макар да е признат за родоначалник на възраждането.

Ето тук са противоречията, които все още не са разсеяни. Те са въпрос на методология и на правилно поставяне на акцентите.

4.

Подходът на Боян Пенев и към литературата на миналото, т. е в изучаването на историята на литературния процес е естетически. Литературата е дело на творческата личност, която изразява себе си, но и участва в една сложна система от взаимоотношения с обществените процеси, условията, взаимоотношенията.

Тя твори, колкото и оригинална и неповторима да е, колкото и високо художествените й произведения, в един социално-естетически контекст, от който не може да излезе.

В един момент той може да се окаже прекалено малък и тесен, но тя твори в него и в него именно подготвя преодоляването му и установяването на друг контекст.

Как именно става това, е един от най-сложните и най-важните въпроси в изучаването на историята на литературния процес.

Естетическият подход се изразява в поддържането и съблюдаването от историята на строго изявена йерархия на художествените ценности. Тя има абсолютен смисъл и само историята може да я променя.

А не вкусът и волята на когото и да било. Съблюдаването на тази йерархия позволява системата да се запази, за да може да бъде адекватно изучавана и анализирана. Ако бъде нарочно нарушена, картината на литературния процес ще се изопачи и ще изгуби смисъла си. Литературните факти и явления не са неутрални; те имат художествена стойност, благодарение на която биват определяни като литературни.

Именно заради тази йерархия на художествените ценности историята на литературния процес не е всичко, което е писано и публикувано, а само онова, което е литература.

Изследователят трябва да установи как една творба или едно творчество са станали изкуство. Добрият изследовател от ранга на Боян Пенев знае как да го покаже и докаже. Това е неговата изключително важна задача.

Според Боян Пенев крайната цел на т. нар. „естетическо разглеждане”, т. е. „естетически подход”, е „да разкрие спонтанната, органическата връзка между формата и съдържанието, да посочи доколко се покриват едното и другото, доколко се сливат в една неразложна художествена цялост”.

Но как да стане това?

Това ще стане, като се разглеждат компонентите на творбата, изпълващи единството между форма и съдържание и „се сливат в една неразложна художествена цялост”: изразните средства, художествените образи, вътрешната и външната композиция., езикът, стилът.

Всеки един от тези компоненти е изключително важен и трябва да бъде анализиран като част от цялото, без нито един от тях да се абсолютизира. Както правят през ХХ век структуралистите.

Това единство на цялото се осъществява всеки път по различен начин и зависи от особеностите на литературата и обществото, на времето.

В едни времена основното значение се придава на един от елементите, в други - на друг. Но във всички случаи цялото трябва да се запази хармонично, за да бъде въздействащо. Боян Пенев извежда на преден план стилът.

Стилът не се формира изведнъж и внезапно. Той се подготвя, търси себе си, изпитва различни форми, докато придобие окончателния си облик. Епохата търси своя стил чрез големите си писатели.

Те са, които я изразяват и представляват. Във всеки един от тях този неин стил се проявява в една или друга степен, както в стила на епоха са вградени техните стилове. Тази диалектическа връзка трябва да се забелязва винаги, както държи и Боян Пенев.

Защото в нея е разгадката на тайнството на творчеството.

Според Боян Пенев в художествения образ трябва да се търси „безконечност, неразложимост и неизчерпаемост, безразлично дали тоя образ едва се долавя в неясните контури на мимолетното настроение, или пък е типичен израз на трайните човешки черти”.

Художественият образ събира в себе си всичките белези на времето и на типа личност, който доминира в това време. Боян Пенев различава отделните подробности и функции на художествения образ.

Но най-важното в него е въплъщаването на „художествения тип”. А те от своя страна са носители на национални и социални черти, които трябва строго да се различават и разграничават.

Нищо няма да е подвластно на изследователя, а най-малко художествените особености на литературата, „ако индивидуалитетът на художника остане чужда за негова дух”.

Няма и смисъл от усилия да се изследва историята, ако този „индивидуалитет” на художника не бъде постигнат и доказан. Самият литературен процес ще бъде механичен сбор от автори и творби, ако те са дело на обикновен автор, а не творец-художник.

Този процес е последователност от творци, художници с талант и умения, с дух и творческа енергия.

Боян Пенев по-малко се занимава с механиката и философията на литературният процес, с общото актуално състояние на литературата.

Но е майстор на литературния портрет, на характеристиката на творците. Той прониква в творчеството им, възхищава се от големите писатели, умело проследява развитието им.

Така е съставен и лекционният му курс, за който става тук дума.

5.

В следосвобожденската ни критика се появява едно интересно явление: критици-естети. Те идват с навлизането на модернизмите в българската критика и страстно защитават новите направления.

Тези критици живеят със съзнанието, че трябва да утвърждават новите течения, да им отварят пътя в литературата, да ги изследват и налагат, защото са плодотворни и носят духа на европейската култура.

Те смятат, че литературата трябва да изостави досегашния си път на развитие и да приеме друг облик. Досега тя е била социална, възпроизвеждаща външното, на сега са дошли нови времена, човекът е различен. Литературата в това си състояние не е вече способна да изрази новия дух, новата личност и новите реалности.

Боян Пенев е един от тези критици-естети. Той продължава започнатото от д-р Кръстьо Кръстев. И също както у Кръстев, в него има известна непреклонна праволинейност, която го вкарва в определени рамки и вътре тях единствено оценява литературните факти и явления.

Но все пак е достатъчно артистичен, за да мотивира именно от художествена гледна точка своите анализи и оценки и да докаже своята правота на критик и изследовател.

Критикът убедено смята, че българската литература трябва да изживее своя реализъм и да погледне в дълбините на човешката душа, където се крият много тайни, силни чувства, драми и трагедии.

Реализмът („крайният”, както го определя допълнително) според него „е присъщ на бедна, непродуктивна фантазия, каквато е фантазията на нашия писател”. Това е важен изходен пункт за обясняване особеностите на българската литература и нейната пристрастеност към реализма.

Бедният и еднообразен живот на българите през възраждането е формирал определен начин на мислене, поведение, емоционални преживявания, представи за живота и обществото.

Този живот не отприщва фантазии, не предлага приключения, не развива въображение. Защото е изчистен от подробности и е подчинен единствено на труда и борбата с природа.

Европейските литератури обаче са различни. Това тревожи Боян Пенев. Неговата представа за съвременната литература е вече формирана по примера предимно на полската литература, както и изобщо от модерните течения по онова време.

Той смята, че е възможно литературата ни „да догони” другите европейски литератури. Но за да успее да го стори, е необходимо да се промени съзнанието на българския писател, за да се насочи към нови теми и проблеми, да погледне с други очи на променящата се реалност.

И той го прави настоятелно в почти всичките си статии върху съвременни български и чужди писатели. Разбира се, подобно ускорение е трудно да бъде постигнато, а не и чак толкова необходимо.

Всяка литература се движи съобразно собствените си правила и традиции и няма как да бъдат премахвани или да се притъпи тяхното действие.

Но тези усилия на Боян Пенев свидетелстват за ново съзнание не толкова на литературата ни, а на критиката. Критиката се чувства длъжна да направлява и насочва, да съветва и налага правила. Затова е и енергична и авторитетна.

Влиянието й е очевидно, а тя постоянно го увеличава. Обикновено критици оглавяват литературните издания или са водещи редактори в тях и формират облика на изданието.

Добрият критик и литературовед винаги се увлича по нещо. По какво точно се увлича го определя и силата и значението на дарбата му. Понякога, както смятам, че е и при Боян Пенев, увлечението е преекспонирано, натрапвано, защото критикът има идея за литературата и иска да я наложи. Понеже е убеден в правотата й.

Той ратува за естетически принципи и ценности; затова е активен и агресивен в поведението си в литературния живот. Разбира се, по-добре е да не се увлича чак толкова, че да не забелязва и не отчита недостатъците на своето пристрастие.

То го кара да допуска грешки. Когато изследваме творчеството му, вече като част от историята, трябва да държим сметка на тях, да видим на какво се дължат и в крайна сметка до какво водят.

В случая с Боян Пенев, както при всеки значим критик и изследовател, те са пориви на една творческа душа, поставила се изцяло в служба на литературата и желаеща  да се превърне в осъществена негова мечта.

През целия си творчески живот той защитава естетически си принципи, уточнява ги и ги развива, за да покаже една възможна естетическа реалност.

Тази реалност няма как да се изпълни в момента, но в нея се съдържат високи принципи, които трябва да се осъществяват.

6.

Боян Пенев е човек изцяло отдаден и принадлежащ на изкуството. Освен че е литературовед от най-висок ранг, той е музикант и художник, обича театъра и следи театралния живот в София.

Неговите занимания с различните изкуства са професионални - било като пряко практикуващ, било като критик и изследовател, било просто като ценител.

Това много му помага в основната негова работа - да бъде литературовед, историк на литературата и критик.

Литературоведът и критикът не бива да остават затворени в професионалните си занимания. Заниманията с литература не са живо участие в нея, щом са само анализи, коментари и тълкувания.

Общуването с другите изкуства, ако са всеотдайни, с познания и умения да бъдат разбрани и оценени с висок вкус, отварят други врати и хоризонти, правят усещанията по-фини и предизвикват естетически преживявания.

Всяко естетическо преживяване, особено насладата от изкуството, е изостряне на сетивата, обогатяване на душевността и разширяване на уменията да анализираш и тълкуваш.

Боянпеневата артистичност е и в поведението му, в битовия живот, в начина на четене и възприемане на литературата.

Особено важни според мене са заниманията му с музика. Музиката си служи с друг език, а значи и с други принципи на композиране, развитие на сюжета, поставяне на проблеми и т. н.

Една музикална творба, от когото и да е написана и каквато и да е по жанр, се подчинява на строги формални правила, задължителни за съответния жанр.

Тук ограниченията на формата са много по-строги и повелителни. Нарушаването на едни правила непременно трябва да бъде последвано от въвеждането на нови, за да не се разпадне творбата.

Трябва обаче да се занимаваш професионално с музика, за да знаеш тези правила и да откриваш тяхното въздействие в твоя музикален анализ. Тогава можеш да възприемеш цялата красота, стройност и величие на музикалната творба, да я видиш от тебе си самия разложена на части.

А после да се опиташ да погледнеш на литературната творба като на музикална, за да откриеш нейната музикалност в начина й на изграждане.

Подобен крайно необходим и много важен опит можеш да придобиеш в общуването с другите изкуства. Изобщо литературоведът има да се учи не само от предходниците си, но и от майсторите в изкуствата.

Артистичното отношение към литературоведския анализ и оценката на литературната творба проличава във всички статии на Боян Пенев. Неговата естетическа чувствителност е школувана.

По статиите и студиите му личи каква работа е вложил литературоведът. То не е малко и трудно може да бъде описано с думи, защото е в духа на труда му, на вдъхновението.

Не случайно отделям толкова внимание на способностите на Боян Пенев да бъде истински артист и да се занимава професионално в различните изкуства.

Защото те предопределят безспорното му присъствие в българското литературознание и критиката. Сигурен съм, че могат да се видят и в поведението му в бита и ежедневието, в работата му на университетски преподавател, на редактор и просто човек от българския артистичен свят на ХХ век.

Друг като него в нашата литература няма. Няма, въпреки че не всичките му тези, оценки и теории са верни. Някои са направо погрешни.

Затова е голямо изкушението човек да се опитва да навлезе в света на Боян Пенев. Но още по-голяма е опасността този велик литератор да бъде анализиран, тълкуван и оценяван неправилно.

Аз не устоях на изкушението и осъзнавам, че не се избавих и от опасността.