Петър Петков

“Зограф Павел” от Димитър Шишманов

Това в сборник разкази, които се прочитат на един дъх, с увлечение и наслада, защото порязват със своята оригиналност.

Те са нещо особено в нашата нова литература, както по замисъл, така и по изпълнение.

Пълни с нова мисъл, свежи и стройни, всеки от тези разкази е една завършена драма, разгъната почти светкавично от началото до края й.

Те ни откриват един нов свят, който трогва сърцето и углъбява душата.

Авторът е вложил в тях своето сърце, което е проникнало в дълбините на чуждите сърца и е изтръгнало техните мъки и тревоги.

Той ни накара да се вживеем и ние във всичко, което и сам е изживял ведно със своите герои, които се възправят пред нас живи, с цялата си мъка и с всички копнежи.

„Павел Зограф” тъй силно ни трогва, че ние се вживяваме в трагедията му, макар че днес никой от нас не може да я изпита тъй тежко.

Страданията и мъката му не са наши днешни, а на онзи нов човек, който се е родил преди нас и е отминал, - първият човек, който е стъпил на прага на новото време и се е опитал да прекрачи оттам.

Опитал се е, но там си е и останал - на прага. Тъкмо затова е и тъй раздвоен.

Умът му, напоен с морала на дедите и стрия тих, безкрайно чист и честен живот, ме ну дава да вдигне очи нагоре и да види хубостите на света.

Но сърцето му е спряло да надникне през прага и да види новото, което му разкрива величието на красотата и го кара да нирне на воля в него, да се слее с нови и светли копнежи, да се стопи и да изгори в тях, за да оплоди душата си за нов живот…

Да вдигне поглед нагоре към небето и да тръгне по непознати досега пътеки на духа.

И все пак Зограф Павел си остава на прага между старото и новото. Старото тежи над него с вековете си, а новото е още далечно и слабо, та няма сила да го откъсне и поведе след себе си.

Зограф Павел не може да прекрачи прага, затова и страданието му е тежко и раздвоено, той оплаква отнетия му блажен покой на душата и сърцето, страда и по новото, което няма сили да обгърне.

Тази трагедия днес разбират само онези, които още носят у себе си по нещо от чара на златното и чисто старо време, макар и новото да е сгряло сърцето и да е вляло свежи полети в душите.

И в „Герьовденски чарове” е същото. Душата се пробужда от светлината, която й открива далечни нови светове и подбужда у нея пориви, а мракът я убива.

Но и всред най-големия мрак, когато душата е дълбоко приспана, по нея пробягват понявга сънни трепети и тя се раздвижва да се пробуди… Но скоро пак всичко утихва и нощта я отново унася в тежък, мъртъв сън.

Затова не каквато и да била външна подбуда (лекарите в разказа), а само дългата опитност, довела до мъдрост (старецът в разказа), може да пробуди душата, да й посочи пътя към светлината и да я потикне към истински живот.

Само чрез такова просветление е подбуждане душата може да се възроди и претвори. Тъкмо затова и в разказа е казано, че момата отново се оживила, „когато настъпи пролет и снеговете се разтопиха”.

Самото пък претваряне на душата е изразено в разказа чрез прекрояването на облеклото.

И всеки ред, всяка дума по-нататък в разказа крият зад себе си същата жажда, същият кипеж и същата дълбока мистика у пробуждащата се за живот душа.

И всичко това е дадено леко и с голямо майсторство, та - и без да търсиш нещо скрито в разказа - да живееш борбата на това младо, накипяло за живот сърце.

Не е ли такъв разказът за „Райна и Смил”? Драмата на двамината наши искрено ни затрогва. в нея с голяма вещина е втъкана и спотаена вечната противоположност между мъжкото и женското начало в природата - два различни свята, далечни и непримирими.

И затова нивга не могат да дойдат в истинска хармония, каквито и съзвучия да се опитат да ги задържат свързани и примирени. Те си остават завинаги чужди.

Същото е и в разказите „На път за Коимбра”, „Случаят с Витан Милев” и др.

А в „Звездите са едри като бисери” не ни ли се нашепва и там за проникновенията на пробудения дух, устремен нагоре, чужд и далечен, непознат за ония, които още са приковани към земята?

Затова той вижда всичко в друга светлина и го разбира по своему, така, както никой друг наоколо не го вижда и разбира.

Тъкмо това го кара да живее вън от света на другите, в някакви далечни и чудни светове, отредени само за ония, които са ни надживели.

И затова той ослепява и е мъртъв за онова, с което ние, другите, живеем.

Неговата душа може да живее само във висините, в царството на звездите, тъй чужди и непостижимо далечни за нас със слепите души.

„Гостенка в полунощ” е разказ, в който кипи драмата на човека от низината, чиято душа е още в по-дълбок сън и скоро не ще се пробуди за по-друг живот.

И в „Улицата без тротоари” са изправени едно срещу друго двете изходни и противоположни начала в природата - мъжкото и женското, от сблъскването на които става освеществяването на живота.

Защото мъжкото начало е духовното и дейното, а женското е вещественото и пасивното, в което потъва духът, за да се прояви във видимия свят.

Една наистина голяма драма, в която духовното начало непрестанно се стреми да се откъсне от вещественото и пасивното, което го задържа и му пречи да полети нагоре към висините и да се слее с всемирния дух, от който е частица.

Същите све начала се противпоставят и борят и в „Свилена”, и в „Ревност”.

„Бронзовата колесница” е пропит с много човечност и мъка по свидната рожба. И в него е отгласена частица от вечния преврат. Онова, което е било, трябва да отмине и да бъде заровено в пепелта на времето.

Защото само тъй може да поникне и да израсте новото. Понякога само нещо от миналото се мярва отново и съживява някакъв слаб и много далечен спомен, който не може нищо напълно да възкреси.

Затова скоро пак се покрива с пепел и потъва без следа.

В „Антиопа и Квинт” увлекателно е представено тържеството на новата вяра, която примирява страстите и осмисля живота.

Но и в този разказ е отразена борбата между старото, което трябва да си отиде, и новото, което то замества.

Победител е всякога новото, защото то изсмуква силите на роденото преди него и расте върху него.

И защото на новото помага неумолимият закон (апостол Павел в разказа), който ломи безощадно старото и несъвършеното, претваря всичко и го увлича след себе си, за да се създава живот и да има усъвършенстване.

Всичко дава голяма цена на разказите на Шишманова, които не само увличат и карат да се вживяваме, но подбуждат и към размисъл.

Наистина, една богата душа е надникнала в душите на другите, видяла е радостите и мъките им, пробуждането и копнежите им, проникнала е дълбоко в потайните им кътчета и всичко това ни го е предала тъй нежно и кротко, че ни затрогва до сълзи и ни потиква и ние да търсим прозрение там.

——————————

сп. „Завети”, г. 6, кн. 3, 1939 г.