Йордан Пеев

***

Говорят, че стара си, Стара Загоро,
че древни са твоите вени и жили,
и пълниш със скръб и със сълзи усоя,
и болка, и слава спят в твойте могили.

Над теб се преплитат и огън, и време,
и ти си жарава от спомен и вяра,
че който от твоята пръст шепа вземе,
той сила си взима, макар да си стара.

И липов копнеж пълен с майска надежда
изписва по улиците ти куплети,
и от ароматната му безметежност
дори и след залеза - изгревно светят…

Говорят, че стара си, Стара Загоро?!
Е, нека говорят…
А ти продължавай
да впиваш над мъртвото живия корен,
че даже и стара, все млада оставаш!

***

Когато всяка дума в любовен жест превръщаш
без чувство за дължимо и нуждата от вечно,
най-хубавият път е този на завръщането,
най-вярната посока е тази на надеждата…

СРЕДНОЩНО

Ръцете ти от синя тишина
ме милват с нежността на пеперуди
и с ласките на влюбена жена
рисуват свят, сред който се изгубвам…
Дали е истина или си сън -
в такива мигове не ми е важно
щом чувам токчетата ти отвън
как пишат многоточия в паважа.
И моля те да бъдеш още с мен,
и като виното да бъда буден,
което тази нощ превърна в ден
с вкус на любов и непознато чудо!
И ти, макар да тръгваш с утринта,
до мен в безплътни спомени се скриваш,
и всяка вечер става вечерта,
в която с теб се раждам… и умирам!

***

Човек в най-дългия копнеж
наивно се залъгва,
че дните му са вечен скреж
натрупани на ъгъл.
И в пряспата на този сън
изгубва онзи смисъл,
чрез който някой мил отвън
пред прага му почиства.
И вгледан в себе си мълчи,
бленува и очаква
с любов спасителни очи…
A те пред него гаснат!

ПРЕДПАЗНА МЯРКА

На края на един живот
или в едно пробуждане
животът ми напълно строг
стои без чувството за нужда.
Навярно сам съм се проклел
след стихове от клетви
тъга като бодлива тел
до края да ме следва.
Под тебеширения свод
безпътен да се лутам.
Врата е каменния гроб,
покрита с черна кърпа.
След сянката на всяка страст
е сянка на илюзии,
където любовта е храст
от който капят сълзи.
Каквото тука ще умре
оттатък ще се ражда
и погледа ми е море
от сол и синя жажда.
Виж,
всеки съхнещ лист е длан
с прощални думи.
Каквото можех да ти дам,
отдавна съм изгубил.
Затуй навън от моя сън
тръгни!
За друго не те моля,
че аз съм онзи див куршум
пробил гръдта на Лора…

***

Все същата тъга, все същото мълчание,
когато някой тръгва си от нас
и думите са празни разстояния,
и думите изгубват своя глас.
Смъртта пристига, за да ни напомни,
че всеки път намира своя праг
и всеки плуг издъхва сам пред корена,
додето разорава този свят.
Наивно е да вярваме, че може
да ни подмине края и така
да оцелеем в крехката си кожа,
и да останем вечно на света.
И въпреки безжалостната сметка
на Черната в ръката си с коса,
човек върти безкрайната рулетка
и вярва до последно в чудеса!

***

Обичай ме!… Обичай ме до края!
Дори след края - още ме обичай!
И сляп да съм за тебе, и нехаен,
обичай ме!… По много ме обичай!
Най-мъжката любов не се изрича,
най-женската надежда е свенлива,
но ти не спирай пак да ме обичаш
дори от мен към други да отиваш!
Обичай ме без ревностни въпроси,
през сълзи и през клетви премълчани!
Обичай ме, че аз без теб съм просяк
сърце протегнал вместо топли длани!
Обичай ме далечна и незрима,
неразгадана, ходеща на пръсти
по тънкия гръбнак на мойте зими!
Обичай ме… дори да си измислена!

***

Отдавна всичко казано е вече,
изписано, изпято, преживяно
и в кръговрата си това Човечество
със всеки жив банално се повтаря…
И всеки смисъл е небесна улица
между което имаш и очакваш,
додето неусетно станат гълъби
нищожните ни крачки по земята…

ПИСМО

Мили мои, не ви отбягвам,
но само стихове ли ще пишете
и забили глави върху лактите
все за себе си ще въздишате?!
Това по принцип е гъдел сладостен,
но и той някой ден ще ви писне.
Революцията е трева от младост,
сред която страхът е излишен.
Не ви ли омръзна да се губите в думите
и до безкрайност да претакате болката.
Ще се пръсне като вътрешна гума
в колебания посоката ви.
Като баби сгушени в топлото:
плюнчите пръсти и напридате суетата си.
С един прав бод и два наопаки
шиете гоблени от свободата …
Стига вече!… Събудете се, мои мили,
и удушете в себе си гарвана!
По-страшно от това да нямате сили
е това да не вярвате.
А писалките вместо с мастило, с олово
напълнете като панагюрска череша!
Всяка нощ ще ви чакам в Калофер,
а оттам към Вола - пеш!