Печо Господинов

Поезията на Камен Бранник ни връща близкото минало на българската поезия, когато тя се поглъщаше от поривите на сърцето и вън от света на своите блянове нямаше усет за другия, за истинския свят на жестоките изпитания и борби.

Тази затрогваща поезия на сърцето, на неговата опияняваща романтика, има в българската литература достойни представители като Д. Дебелянов, Д. Бояджиев, Хр. Ясенов, Ник. Лилиев и др.

Ние съзнателно изключихме и други имена, предходници и съпътници, защото те не са нито чисти и завършени романтици, нито тяхната поезия е интимен дневник за опожаряващите ги чувства, настроения и скърби.

В тяхното творчество мисловността и обществените пориви и настроения в по-малка или в по-голяма мярка заемат значително място.

Камен Бранник, започнал сравнително много отдавна да пише стихотворения, е от съзвездиети на онези сърцеведци в литературата ни, които от своя „рицарски замък” наблюдаваха нашите житейски несрети, защото, углъбени в себе си и погълнати от стихията на своята трагична раздоеност и духовност, предпочитаха пред суровата действителност сънят на своята душа.

Ето как поетът сам ни говори за своята неудовлетвореност:

Аз сънувам прекрасна мечта
и не искам да бъда разбуден -
че бездушен и пуст е света,
а сънят ми тъй чуден, тъй чуден!

Стихотворенията на Камен Бранник навеждат на много размисъл. Те подсказват, че хубави са онези стихотворения, които излъчват непосредствено чувство, защото те са като кръв от жива рана, езикът, стихът, образността - всичко в подобни стихотворения напомня за техния творец, който ги е писал, за да даде израз на неугасващите болки в душата му.

Такива стихотворения имат предимно изповеден облик. В сбирката на Камен Бранник те се срещат много често.

По-долу ние привеждаме наслуки следните няколко реда, в които поетът е пресъздал цялостно и убедително своята житейска философия:

Знам, че всичко е сянка, мираж,
че животът е скръбна долина,
че не си ти принцеса и паж
аз не съм; че безкрайни години
покрай нас незапирно летят
към незнайна, примамваща вечност
и, загубени в техния път,
ний се движим самотни, далечни…

Това не е предубеждение за света, за хората, за живота, а живо отношение на една чувствителна душа, която е пила от много извори и е възжелала бляна пред неумолимостта на живота.

И това светоусещане и чувстване е така властно, че поетът предпочита да остане в сянката на своите мечти и техен пленник, отколкото да изнемогва в паяжината на ежедневието, гдето всичко е условност, маска и карнавал.

По тази причина сбирката на на Камен Бранник е запълнена с мотиви и настроения, в която главен герой е „тоз, който получава плесници”, с неговите неразлъчни спътници - самотата, меланхолията и опиянението.

Общо за стихотворенията на Камен Бранник могат да се кажат много и хубави неща, защото те - това е извънредно важно - носят печата на една самобитна творческа натура.

„Карнавал” съдържа стихотворения, всяко едно от които и всичките наедно са отломъци от един и същ свят. Друга тяхна отлика е личното отношение на автора им: той е много свой и в подбора на мотивите и в тяхната оригинална разработка. Всичко това се е отразило и върху езика на стихотворенията, който има свой личен облик.

Камен Бранник е щастлива издънка на българския символизъм. И, ако е необходимо да говорим за влияния и въздействия в поезията му, трябва да ги потърсим в духовното родство на автора с големите французки майстори на стиха Пол Верлен, Шарл Бодлер и др.

Може би от тях той е научил простото и трудно изкуство да пише затрогващо и образно. Но голямата цена на „Карнавал” лежи другаде: авторът на тази сбирка, за отлика от многото, които излязоха и излизат, търси да открие скритата пътека, която води към сърцето на читателя.

Струва ми се, това е най-голямата възхвала, която може да се каже за един поет, който не иска да съчинителства, а да твори с пламъка на сърцето си.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 15, бр. 599, 9. 06. 1943 г.